Том Кланси, Стив Пиечник
Огледален образ (80)

78.

Следващият вторник, 11:30 часа сутринта, Санкт Петербург

Пол Худ, съпругата му и двете им деца предприеха дълга разходка в парка до проспект „Невски“, преди да се разделят. Шарън и децата щяха да отидат да гледат мач между отборите на две училища, а Худ седна на пейката под старото дърво, където един нисък мъж в кожено яке хвърляше трохи на гълъбите.

— Странна е мисълта, че съществата, които летят в небесата, могат да дойдат на земята, за да се хранят, да строят гнезда и да отглеждат семействата си — заговори мъжът на ясен английски език. Той посочи с ръка към небето. — Човек би си помислил, че там горе би им било по-добре…

Худ се усмихна.

— Отгоре те виждат по съвсем друг начин нещата тук, долу. И това им е достатъчно според мен. — Той погледна към мъжа. — Не сте ли съгласни, генерал Орлов?

Бившият космонавт прехапа долната си устна и кимна:

— Така е, да. — Той изгледа новопристигналия. — Как сте, приятелю?

— Много добре — отвърна Худ.

Орлов посочи към парка:

— Виждам, че сте довели и семейството си.

— Да. Аз като че ли им дължах останалата част от почивката. И ми се стори, че не е лошо да я прекараме тук.

Орлов кимна.

— Няма друго място на света като Санкт Петербург. Даже когато беше Ленинград, той пак беше съкровището на Съветския съюз.

Усмивката на Худ беше топла.

— Радвам се, че се съгласихте да се срещнете с мен. Това прави идването ми още по-приятно.

Орлов погледна към земята и начупи останалата част от хляба в ръката си. Той разхвърля трохите и изтупа ръцете си.

— И двамата преживяхме необикновена седмица. Предотвратихме преврат, спряхме война и двамата преживяхме по едно погребение. Вие на приятел, аз на враг, но краят и на двамата беше ненавременен.

Худ погледна настрани и потисна още незатихналата си мъка.

— Поне вашият син е добре — каза той. — Това ни накара да издържим. Може би все пак си е заслужавало…

— Ако имаме късмет, ще бъде така — съгласи се Орлов. — Синът ми се възстановява в дома ни тук, в града, и ще имаме няколко седмици, за да си поприказваме и разкрием сърцата си. Мисля, че той ще се вслуша повече в думите ми сега, след уволнението на ментора му от спецчастите и военния съд над генералите Косигин и Малик. Надявам се да разбере, че за да подкрепяш вандали, трябва много малко смелост. — Орлов бръкна в джоба на якето си. — Тук имам нещо, което се надявам… — Той извади тънка стара книга, подвързана в кожа и надписана със златни букви. Подаде я на Худ.

— Какво е това?

— „Садко“ — каза Орлов. — Това е много старо издание. За вашия заместник. Издадох заповед на моите хора в Санкт Петербург да бъдат раздадени екземпляри от новото издание. Аз сам го прочетох и го намирам твърде поучително. Странно, че един американец трябваше да ни посочи богатството на собствената ни култура.

— Другият поглед — повтори Худ. — Понякога е хубаво да бъдеш птица, а понякога е по-добре да стъпваш по земята.

— Вярно е — съгласи се Орлов. — От всичко това и аз научих много. Когато приех този пост си мислех, може би и вие също, че ще прекарам времето си като тиловак. Ще снабдявам други с необходимите им разузнавателни сведения. Но сега разбирам, че нашата отговорност е в правилното използване на тази информация. И когато моят син се върне в строя, аз ще го назнача към специалните сили, чиято работа ще бъде да хванат онова чудовище Шович. Надявам се всъщност, че нашите два оперативни центъра ще си сътрудничат в тази задача.

— Това ще бъде чест, генерале.

Орлов погледна часовника си.

— Като споменахме сина ми, аз ще трябва да се прибера за обяд с него и съпругата ми Маша. Не сме се събирали заедно, откакто летях в космоса, и сега нямам търпение да бъдем заедно.

Двамата с Худ станаха.

— Само не позволявайте на надеждите си да ви откъсват от земята — каза Худ. — Никита, Жанин, вие и аз сме обикновени хора. Нито повече, нито по-малко.

Орлов топло стисна ръката му.

— Моите надежди винаги ще бъдат нататък. — Орлов посочи напред с издигнати вежди. После погледна Худ и се засмя. — И въпреки чувствата, които ще изпитвате, аз ви препоръчвам да научите дъщеря си и сина си на това. Ще бъдете изненадан от резултатите.

Худ гледаше след Орлов, който се отдалечи, после се обърна и погледна към ъгъла на парка, където бяха преди това Александър и Харли. Видя Шарън останала сама и трябваше да се огледа, за да забележи децата си. Те играеха мач с русначетата.

— Сигурно това искаше да каже — изказа мислите си на глас Худ.

Той пъхна ръце в джобовете си, погледна за последен път подир Орлов и се насочи с леки стъпки и още по-леко сърце към жена си.