Том Кланси, Стив Пиечник
Огледален образ (39)

37.

Вторник, 2:30 часа сутринта, руско-украинската граница

Операция „Барбароса“ бе най-голямата военна офанзива в историята на войните. На 22 юни 1941 година германските войски нападнаха Русия, като нарушиха нацистко-руския мирен договор. Целта им бе да превземат Москва преди настъпването на зимата. Хитлер бе изпратил 3,2 милиона войници в 120 дивизии против 170-те съветски дивизии, разположени по 2300-километровата граница от Балтийско до Черно море.

Докато германските бронирани дивизии навлизаха в тила на руснаците с невероятна скорост, „Луфтвафе“ бомбардираше неопитните и зле обучени руски военни части. В резултат на тази „светкавична война“ балтийските републики бяха окупирани без съпротива. Щетите, нанесени от германците, бяха катастрофални. До ноември бяха разрушени жизненоважни селскостопански, промишлени, транспортни и комуникационни центрове. Над два милиона руски войници бяха пленени. Триста и петдесет хиляди руснаци бяха убити. Триста седемдесет и осем хиляди изчезнаха безследно. Един милион души бяха ранени. Само в Ленинград по време на вражеската блокада бяха убити 900 000 цивилни граждани. Чак през последните дни на декември изтощените, но упорити руснаци, подкрепени от ниските температури, които караха подметките на германските войници да се пукат, замразяваха оръжията им и разрушаваха бойния дух на войските, бяха в състояние да организират първата си успешна контраатака. В резултат на контраофанзивата си руснаците запазиха Москва от вражеското посегателство.

В края на краищата операция „Барбароса“ се оказа провал за германците. Но тя даде на Съветите един важен урок по отношение на войната: по-добре да се води нападателна, а не отбранителна война. През следващите четиридесет години те увеличаваха военната си мощ с почти фанатичната цел да могат да водят нападателна, а не отбранителна война. Или както генерал Косигин бе казал веднъж в реч пред войските си, „за да спечелим следващата световна война, ако тя избухне, не върху наша, а върху нечия чужда територия“. За тази цел бяха създадени части от командоси за първия ешелон тактически действия, предназначени да разрушат или пленят чуждите войски и оръжия и да придобият контрол над ключовите позиции. Това бяха части за изпълнение на непосредствените, на следващите и по-далечните задачи и по-нататъшното настъпление. В рамките на тези задачи често на отделни военни поделения се възлагаха важни операции за по един ден, чиято цел бе да бъдат изпълнени в определените рамки на времето без каквито и да било отклонения.

Независимо дали беше в Унгария през 1956 година, в Чехословакия през 1968, Афганистан през 1979 или Чечня през 1994, Москва се опираше на военната си мощ, а не на дипломацията за решаването на проблемите в задния си двор. Водещият принцип бе изненадата, неочакваността и внезапността. Обикновено този подход имаше успех. Понякога губеше, но министър Догин знаеше, че нагласата на командния състав за такива действия си оставаше постоянна. Също така знаеше, че много руски командири се надяваха на възможността да могат да се реабилитират след деветте кървави години в Афганистан и бавното, скъпоструващо потушаване на бунтовете в Чечня.

Беше дошло време да им се даде тази възможност. Много от хората му бяха насочени към руската граница с Украйна, където, за разлика от Афганистан и Чечня те нямаше да се бият срещу въстанически армии и партизани. Тази война щеше да бъде различна.

В 12:30 часа през нощта местно време в Пшемисъл, Полша, на по-малко от петнадесет километра от украинската граница, в двуетажната сграда, където се помещаваха канцелариите на Полската комунистическа партия, експлодира мощна бомба. Двама от редакторите на полуседмичния вестник „Гражданин“ бяха разкъсани от взрива и кръвта им изпръска околните дървета и останалите здрави стени. По горящите столове и разбитите бюра и шкафове се пръсна плът, кръв и мастило. Само след минути симпатизантите на комунистите бяха вече на улицата, протестираха и атакуваха пощата и полицейското управление. Местният склад за оръжия бе вдигнат във въздуха с коктейли „Молотов“ и при експлозията бе убит един войник. В 12:46 часа местният кмет се обади по телефона във Варшава и поиска военна помощ, за да потуши надигащия се бунт. Обаждането беше засечено и преведено веднага от военната разузнавателна служба в Киев и изпратено на президента Вешник.

Точно в 2:49 часа през нощта президентът Вешник се обади на генерал Косигин, за да поиска помощ за ограничаването на започналата „ситуация“ в близост до границата между Полша и Украйна. В 2:50 през нощта 150 хиляди руски войници навлязоха в Украйна по линията от древния град Новгород на север до административния център Ворошиловград на юг. Мотопехотни роти, танкови дивизии, артилерийски батальони и въздушни ескадрили се насочиха със страховита сила, без следа от безредието или нерешителността, които бяха белязали нападението в Чечня или пък отстъплението от Афганистан.

В Москва точно в 2:50:30 часа през нощта в Кремъл се получи спешно обаждане от Киев от президента Вешник за искане на помощ за украинските сили, с цел да се опази почти четиристотин и петдесет километровата граница, която делеше Украйна от Полша.

Руският президент Кирил Жанин бе събуден с тази новина и бе напълно изненадан от искането. Но още преди да стигне до кабинета си в Кремъл, Жанин бе свързан по телефона в колата си, за да получи друго съобщение от украинския президент. Този път му прочетоха телефонограмата, която го изненада даже повече от първата:

Благодаря ви за незабавните действия. Навременното пристигане на войските на генерал Косигин не само ще предпази населението от паника, но и ще засили традиционните връзки между Украйна и Русия. Разпоредих на посланик Розевна да информира Обединените нации и генералния секретар Брофи, че навлизането им е в резултат на изрична покана и планиране.

Гъстите мустаци и вежди обикновено придаваха на овалното лице на Жанин бащинско, даже добродушно изражение. Но сега тъмнокафявите му очи излъчваха искри, а малката му уста бе здраво стисната и устните му трепереха.

Той се обърна към секретарката си Лариса Шакурова — брюнетка на средна възраст, елегантно облечена във вносен делови костюм. Каза й да го свърже по телефона с генерал Косигин. Тя обаче успя да стигне само до генерал Леонид Сарин — главен офицер за връзка на групата за въздушни и танкови операции. Той я информира, че генерал Косигин е наложил строго радиомълчание за времето на придвижването, което щяло да бъде вдигнато, когато войските бъдат разположени по местата си.

— Генерал Сарин — каза секретарката, — търси го президентът.

— Тогава той ще разбере необходимостта от секретност при спазването на договора за съвместна отбрана с една от братските републики от общността — отговори генералът.

След това той се извини с необходимостта да изпълнява задълженията си и затвори, като остави президента и секретарката му заслушани в тихото ръмжене на двигателя на автомобила.

Когато тъмните пики на кремълските кули се появиха на фона на нощното небе и гъстите сиви облаци, Жанин се загледа към тях през затъмненото бронирано стъкло на колата си.

— Като млад бях успял да се сдобия с екземпляр от книгата на Светлана Алилуева за нейния баща Сталин — каза той, като дишаше дълбоко, за да се успокои. — Спомняш ли си я?

— Да — отговори Лариса. — Беше забранена дълги години.

— Така е. Въпреки че беше критична и култът вече отдавна беше разобличен. Тогава ме впечатли нещо, което тя беше писала там за Сталин. Казваше, че към края на тридесетте години имала чувството, че той е започнал да страда от мания за преследване. Виждал навсякъде врагове. По онова време е направил „чистка“ на над петдесет хиляди офицери. Убил е повече руски офицери, отколкото германците през цялата война. — Той пое дъх и го изпусна бавно. — Плаши ме, Лариса, мисълта, че той може и да не е бил чак толкова луд или параноик, за какъвто са го мислили…

Жената го потупа успокоително по ръката, докато черната лимузина завиваше от проспект „Калинин“ към северозападната страна на Кремъл и Троицката врата.