Том Кланси, Стив Пиечник
Огледален образ (18)

16.

Неделя, 8:00 часа вечерта, Лос Анджелис

Пол Худ седеше на терасата до хотелския басейн. До себе си бе поставил пейджъра и клетъчния телефон, а панамената шапка бе спуснал толкова ниско над очите си, че никой не би могъл да го познае. Точно сега изобщо нямаше желание да си говори глупости с някой стар познат. С изключение на липсващия тен той вероятно изглеждаше като някой от многото модерни, самовлюбени и независими филмови продуценти.

Всъщност обаче въпреки присъствието на Шарън и децата, които си играеха на неколкостотин метра в дълбоката част на басейна, той бе изпаднал в меланхолия и се чувстваше странно самотен. Уокменът му работеше, включен на станцията, предаваща само новини, докато той чакаше да чуе обръщението на президента към нацията. Отдавна вече не беше му се случвало да следи новините като обикновен гражданин, а не като слуга на обществото и това сега не му харесваше. Не му се нравеше чувството за безпомощност, невъзможността да сподели мъката си с пресата, с останалите държавни служители. Той искаше да даде своя принос в оздравяването, в чувството на ярост и дори в отмъщението.

Но беше просто човек, седнал на пластмасов стол и чакащ да чуе новините като всеки друг.

„Е, не точно като всеки друг.“ Защото чакаше да му се обади Майк Роджърс. Въпреки че линията не беше шифрована, Роджърс щеше да намери начин да му каже нещо. Ако, разбира се, имаше какво да се каже…

Докато чакаше, мислите му се върнаха към експлозията. Явно тунелът не е бил основната цел. Със същия успех можеше да бъде взривено фоайето на хотел с азиатски туристи и бизнесмени, с филмови дейци от Италия, Испания, Южна Америка и дори Русия. Това би ги изплашило и би нанесло поражения на местната икономика от автоуслугите до ресторантьорството. Когато Худ бе кмет на Лос Анджелис, той бе участвал в многобройни семинари по въпросите на тероризма. Въпреки че всяка отделна терористична група си имаше свои методи и причини за онова, което правеха, те имаха и едно общо нещо. Винаги нападаха многолюдни места — било то военен команден център, транспортно средство или обществена сграда. По този начин принуждаваха правителствата да преговарят с тях въпреки обществената нагласа против подобни действия.

Мислеше също и за Боб Хърбърт, който бе загубил краката и съпругата си в такава експлозия, организирана от терористи. Не можеше да си представи какво въздействие би имало върху него подобно нещо.

До стола на Худ спря изрусен млад сервитьор и го попита дали иска нещо за пиене. Той си поръча чаша сода. Когато келнерът се върна, той се загледа за миг в Худ.

— Това сте вие, нали?

Худ махна слушалките от ушите си.

— Моля?

— Вие сте кметът Худ.

— Да. — Той се усмихна и кимна.

— Страхотно — каза младежът. — А пък вчера тук беше дъщерята на Борис Карлоф^[1]. — Той постави чашата върху изчистената метална масичка. — Не е за вярване онова, което е станало в Ню Йорк, нали? Това е нещо, за което не ти се иска даже да помислиш, но то непрекъснато ти остава в ума.

— Вярно.

Сервитьорът се наведе към него, докато сипваше в чашата газираното питие.

— Ще ви кажа нещо, което ще ви хареса. А може би не. Чух управителя Мосура да казва на щатния детектив, че застрахователната ни компания е поискала да показваме ежедневно пред гостите нашата евакуационна програма, както го правят на луксозните кораби. За да не могат хората да ни съдят, ако случайно взривят заведението.

— Значи хем да предпазите гостите си, хем собствените задници, а?

— Точно.

Худ подписа сметката и тъкмо благодареше на сервитьора, когато телефонът му иззвъня. Той отговори веднага.

— Как си, Майк? — С телефона в ръка се запъти към сенчестия ъгъл, където не се виждаха други гости.

— Също като всички останали — каза Роджърс. — Тъжен и разярен.

— Какво можеш да ми кажеш? — попита Худ.

— Отивам към службата след съвещание при шефа. Случиха се много неща. Но най-важното е, че извършителят се обади. Предаде се. Ние го задържахме.

— Просто ей така? — попита Худ.

— Имаше някои условия. Трябва да стоим настрана от някаква работа, която той каза, че ще се случи там, в чужбина. В бившата червена зона. Иначе сме щели да получим и други подобни подаръчета.

— Голяма работа ли е? — попита Худ.

— Не знаем. Изглежда военна операция.

— От страна на новия президент? — продължи да пита Худ.

— Не мислим — отвърна Роджърс. — Като че ли е реакция спрямо него, но непредизвикана от негова страна.

— Ясно — каза Худ.

— Всъщност ние считаме, че разпореждането за цялата работа идва от телевизионното студио, което наблюдавахме. Имаме доста солидна писмена следа. Шефът ни разреши да погледнем, но да оформим всички документи както трябва. Аз възложих на Лоуъл да се заеме.

Худ престана да се разхожда, застанал под една палма. Значи президентът е дал разрешение за „екскурзия“ на „Защитник“ в Санкт Петербург и юристът на оперативния център Лоуъл Кофи ще изисква одобрение от комитета по наблюдение на разузнаването на Конгреса. Та това беше нещо особено сериозно!

Худ погледна часовника си.

— Майк, ще се опитам да хвана някой от нощните полети завръщане.

— Недей — каза Роджърс. — Имаме известно време на разположение. Когато стане напечено, ще ти изпратя хеликоптер да те закара до Сакраменто, а оттам можеш да хванеш полет от „Марч“.

Худ погледна към децата. Те очакваха утре сутринта всички да отидат в студиото „Магна“. Пък и Роджърс беше прав. До военновъздушната база имаше половин час полет, а оттам за по-малко от пет часа щеше да бъде във Вашингтон. Но той се бе клел да върши работата си и това му беше работата. И по-точно отговорност и тежест, която не желаеше да стоварва върху чужди рамене.

Сърцето му се разтуптя. Худ знаеше какво се иска от него. Крайниците му вече горяха и той трябваше да състави плана си.

— Почакай да говоря с Шарън — каза той на Роджърс.

— Тя ще те убие. По-добре си почивай и се разхождай на воля. Ние можем да се справим.

— Благодаря — отговори Худ. — Но когато взема решение какво ще правя, аз ще те уведомя. Благодаря ти за информацията. Ще ти се обадя по-късно.

— Добре — отвърна мрачно Роджърс.

Худ прекъсна разговора и прибра телефона. Потупа го леко с дланта си.

Шарън наистина щеше да го убие, а децата щяха да бъдат разочаровани. Александър толкова отдавна чакаше да отидат заедно на атракцията в „Технофаж“.

„Боже, защо нищо не става по-лесно в този живот?“ — попита се той, докато отиваше към басейна.

— Защото тогава нямаше да има динамика — отговори си сам тихо. — И животът ти би бил скучен.

Но трябваше да признае, че малко скука точно сега би му дошла добре, защото точно затова се беше върнал в Лос Анджелис…

— Татко, идваш ли? — викна към него дъщеря му Харли, когато го видя да се приближава.

— Не, глупачко — извика й Александър. — Не виждаш ли, че си носи телефона.

— Не мога да видя чак дотам без очила бе, петльо — не му остана длъжна тя.

Шарън бе престаналата пръска сина им и плуваше на място. От изражението й можеше да се разбере какво ще последва.

— Елате насам — каза Шарън, когато мъжът й седна на ръба на басейна. — Мисля, че татко има да ни казва нещо.

Худ заговори тихо:

— Налага се да се връщам. Ще трябва да отговаряме на онова, което се случи днес.

— Татко им трябва, за да ритне ония по задника — зарадва се Александър.

— Тихо — скара му се Худ. — Нали знаеш, който много дрънка…

— Много си пати — довърши десетгодишният му син. — Изззвинете, моля! — Той се гмурна надолу.

Дванадесетгодишната му сестра се хвърли да го хване, но Александър й се изплъзна.

Шарън гледаше към съпруга си.

— Този отговор… — започна тя. — Не може ли да мине и без теб?

— Може.

— Тогава го зарежи.

— Не мога — каза Худ. Той погледна надолу към нея, а после отмести очи. Не можеше да издържи погледа й. — Съжалявам. Ще ти се обадя после.

Худ се изправи и извика към децата, които спряха гонитбата си само за да му помахат с ръце:

— Купете ми една тениска в „Технофаж“.

— Добре! — отвърна му Александър.

— Пол? — повика го Шарън.

Той спря и се обърна назад.

— Знам, че ти е трудно — каза тя. — И аз сега не ти помагам никак. Но на нас ти също си ни необходим. Особено на Александър. Ще има: „О, как би се харесало това на татко“. И „Татко би се радвал на това“. Което ще продължи през целия утрешен ден. Някога, много скоро при това, ти ще трябва да започнеш да „отговаряш“ и за това, че не си прекарвал достатъчно дълго време с нас.

— Да не мислиш, че аз не се тревожа от това? — попита Худ.

— Недостатъчно — каза Шарън и се отблъсна от стената. — Не толкова, колкото когато си далеч от електрическите заряди на столицата. Помисли си по този въпрос, Пол.

„Със сигурност“ — обеща си той. Но сега трябваше да хване самолета.