Том Кланси, Стив Пиечник
Огледален образ (4)

2.

Събота, 10:30 часа сутринта, Москва

Кийт Фийлдс-Хътън нахлу в стаята си в току-що ремонтирания хотел „Русия“, хвърли ключовете върху шкафчето и бързо влезе в банята. По пътя спря и грабна двата навити листа факс хартия, които бяха паднали от апарата, намиращ се върху шкафа.

Предстоеше най-омразната част от работата му. Не опасността, която понякога не беше за пренебрегване, нито продължителните часове чакане по летищата за редовно закъсняващите полети на „Аерофлот“, нито пък дългите седмици далеч от Пеги, които толкова го притесняваха.

Най̀ мразеше тези проклети чаши чай, които трябваше да пие…

Веднъж в месеца, когато идваше в Москва, Фийлдс-Хътън винаги отсядаше в „Русия“, който се намираше малко на изток от Кремъл, и закусваше дълго в елегантното кафене. Това му позволяваше да изчете вестниците от начало до край. Но по-важното беше, че като непрекъснато изпразваше чашата си, даваше възможност на сервитьора Андрей да му поднесе четири, а понякога даже и пет чаши гореща вода, всеки път с ново пликче чай. В края на конеца на всяко пликче имаше прикачен етикет с надпис „Чашка чай“ отвън, а от вътрешната му страна се намираше редовната лепенчица с микрофилм, който Фийлдс-Хътън прибираше в джоба си, когато не го гледаха. През по-голямата част от времето управителят на салона гледаше, така че Фийлдс-Хътън можеше да прибира микрофилмите само когато в залата влизаха други хора от управата на хотела и отвличаха вниманието му.

Андрей беше една от находките на Пеги. Името му бе взето от списък на бивши войници и тя по-късно бе научила, че той имал намерение да спечели пари, като се хване на работа в някое от нефтените находища в Западен Сибир. Само че бил ранен в Афганистан и след операция на гръбначния стълб не можел да се справя с тежкото оборудване. След реформите на Горбачов нямал повече средства за живеене. Той се бе оказал идеалният куриер за размяна на информация между дълбоко законспирираните резиденти, чиито имена и лица не познаваше, и Фийлдс-Хътън. Ако някога заловяха Андрей, имаше риск само за Фийлдс-Хътън… Но това си беше нормално.

Въпреки вярата на повечето хора извън разузнаването, КГБ не беше унищожен с падането на комунизма. Напротив. Под формата на новото Министерство за държавна сигурност той бе по-всемогъщ от всякога. Комитетът само бе променил формата си от професионална армия в много по-голям контингент от цивилни агенти. На тях им плащаха за всяка сериозна следа, на която можеха да попаднат. В резултат на това и ветерани, и аматьори се оглеждаха навсякъде и търсеха шпиони. Пеги наричаше това „руска версия на вечерно представление“, защото навсякъде имаше поне по няколко „гастрольори“. И беше напълно права. На фокус бяха чужденците, а не местните величия, но целта си беше същата: да се докладва за потайна или съмнителна дейност. И понеже много бизнесмени бяха решили, че вече не съществува заплаха, голяма част от тях попадаха в неприятности, когато помагаха на руските си партньори да обменят рублите си в долари и марки или когато им носеха бижута и скъпи дрехи за продажба на черно, или пък ги караха да шпионират съперничещи им чужди фирми на руския пазар. Вместо да бъдат преследвани законно, на чужденците обикновено се предлагаше да се откупят от неприятностите. Фийлдс-Хътън се шегуваше, че министерството по-скоро наблюдава търговията, вместо да защитава държавната сигурност. Само японските търговци плащаха годишно стотици милиони рубли на руските си агенти, за да наблюдават отблизо конкурентите им в Русия. Даже се носеха слухове, че японците са вложили над 50 милиона рубли в провалилата се изборна кампания на министъра на вътрешните работи Николай Догин, за да им помогне, когато дойде на власт, да спрат нахлуването на други инвеститори.

Така че шпионският бизнес си беше жив и здрав и вече седем години британският агент Фийлдс-Хътън продължаваше да се занимава с него.

Фийлдс-Хътън бе завършил руска литература в Кеймбридж с желанието да стане писател. В неделята, след като се дипломира, той седеше в едно кафене в Кенсингтън и четеше „Записки от подземието“ на Достоевски, когато една жена от съседното сепаре се обърна към него и попита:

— Не бихте ли искали да научите нещо повече за Русия?

Когато той не отговори, тя се бе засмяла и настояла:

— Доста повече.

Това бе запознанството му с британското разузнаване и с Пеги. По-късно той научи, че МИ-6 има дългогодишно сътрудничество с Кеймбридж, датиращо от Втората световна война и „Ултра“ — строго секретния проект за дешифриране на легендарния таен шифър на германците.

Фийлдс-Хътън се беше поразходил с Пеги и се беше съгласил да се срещне с началниците й. В рамките на една година МИ-6 го направи известен като издател на комикси, който купува разкази и рисунки от руски аниматори и ги издава в Европа. Това му даде възможност да пътува непрекъснато, като носи със себе си големи и добре подредени папки, купища списания, видеокасети и играчки, изобразяващи героите, рисувани от руснаците. Още от самото начало Фийлдс-Хътън бе учуден как едно подаръче — чаша с образа на герой от комикс, хавлия или някой пуловер — му спечелваха симпатиите на служителите на авиолиниите, хотелите и дори на полицията. Дали продаваха тези предмети, или ги даваха на децата си, той не знаеше, но размяната се оказа могъщ инструмент за пробив в Русия.

При толкова списания и играчки, които носеше, за него бе много лесно да скрие микрофилм — понякога увит около лепенката на списание, друг път в дупката на ръката на някое човече играчка. По ирония на съдбата бизнесът с комиксите бе потръгнал и всъщност британското разузнаване получаваше хубави сумички от продажбата на авторски права. Уставът на организацията забраняваше извършването на търговски сделки. „Та това все пак е държавна служба“ — бе казал веднъж Уинстън Чърчил на един агент, който искал да продава някакъв уред за разшифроване. Обаче министър-председателят Джон Мейджър и парламентът решиха да оставят печалбите от издателската дейност на комиксите и да ги използват в социалните програми за подпомагане на семействата на загинали или осакатени служители на разузнаването.

Въпреки че бе заобичал бизнеса с комикси и бе решил, че ще стане писател, когато се пенсионира, защото ще има достатъчно материал за истински трилъри, действителната работа на Фийлдс-Хътън за британското разузнаване се състоеше в наблюдението както на чуждите, така и на националните строителни проекти в Източна Русия. Все още се строяха тайни помещения, в стените се криеха подслушвателни устройства, правеха се специални подземия. А когато можеха да бъдат открити и подслушвани, те осигуряваха богата разузнавателна информация. Настоящите му контакти — Андрей и Леонид, илюстратор, който живееше в Санкт Петербург — го снабдяваха с копия и снимки на всички нови строежи и всички преустройства на стари сгради на територията, за която отговаряше.

След като излезе от банята, Фийлдс-Хътън седна в края на леглото, измъкна етикетчетата от чай от джоба си и ги разтвори. Внимателно отлепи микрофилмите и ги постави по един в мощен увеличител, за който бе казал на митничарите, че го е донесъл, за да преглежда рисунките, които купува, върху целулоидни плаки за „скрити картинки“. (Да, господине, имам още много бейзболни шапки с „Тъжното духче“. Естествено, че можете да вземете една за сина си. Защо не вземете няколко и за приятелите му?)

Онова, което видя върху една от снимките, можеше да бъде отнесено към малката статия, публикувана в днешния вестник. Снимката показваше навита на рула насмолена мушама, която се товари в един от служебните асансьори на Ермитажа. Снимките от следващите дни показваха и големи сандъци с произведения на изкуството, които също се товареха там.

Подобно нещо не би предизвикало никакви съмнения. В музея се извършваха строителни работи за модернизиране и разширение във връзка с тристагодишнината на града, която щеше да се празнува през 2003 година. Освен това музеят се намираше на брега на Нева. Много вероятно бе насмолената мушама да бъде използвана за покриване и предпазване на стените и предметите от влагата.

Но Леонид му бе изпратил по факса два листа с рисунки и в съответствие с думите на „Капитан Легенд“ на първата страница супергероят бил се вмъкнал в света на Хермес. Това означаваше, че Леонид е бил в Ермитажа — една седмица след като бе направил снимките. Той докладваше, че никъде по трите етажа на трите сгради не се извършват строителни работи, за които да се използва насмолена мушама. Що се отнася до сандъците с произведения на изкуството, никъде няма, нито пък са обявени за близко бъдеще нови изложби. Още повече че голяма част от залите са затворени за реконструкция и за подобно нещо няма и място. На Фийлдс-Хътън щеше да му се наложи да накара МИ-6 да провери дали някой музей или частен колекционер не е изпращал напоследък нещо на Ермитажа, въпреки че се съмняваше да открият нещо.

Освен това имаше описани и часовете, когато работниците са товарели рулата с насмолена мушама. Според рисунките и текста на Леон мъжете — „робите от света на Хера“, които носели оръжия и храна в тайната си база — са слезли с асансьорите надолу още рано сутринта и не са излезли навън до вечерта. Той бил наблюдавал по-специално двама от тях, които ежедневно са били там и които щял да продължава да следи, ако МИ-6 смята, че това би имало смисъл. Въпреки че те биха могли да работят и по реставрацията, имаше вероятност да използват повода, за да прикрият някаква секретна дейност, която се извършва в подземията.

Всичко това имаше връзка и с инцидента, описан в днешния вестник и също докладван от Леонид на втората страница на факса. Вчера шестима музейни работници, които се прибирали от работа, били блъснати с микробуса си от Кировски проспект в река Нева, където потънали. Леонид отишъл на мястото на катастрофата и грубо нарисуваните скици на комикса за „Капитан Легенд“ разказваха доста повече от няколкото реда във вестника. Те показваха как героят спасява робите от някаква повредена ракета, попаднала в движещи се пясъци, на които пишеше „Зелен цвят“. Хлор.

Дали мъжете не са били отровени с газ? Дали камионът, който ги е блъснал от моста, не е бил просто прикритие на факта за убийството на тези хора?

Инцидентът може и да е бил случаен, но разузнавателната дейност не би могла да не вземе предвид всяка възможност. Събитията говореха, че в Санкт Петербург става нещо странно, и Фийлдс-Хътън искаше да открие какво е то.

Като изпрати по факса в Лондон рисунките на Леонид, Фийлдс-Хътън включи към тях и бележка, с която разпореждаше да му бъдат изпратени двадесет и седем лири. Това означаваше, че трябва да погледнат на седма страница на днешния брой на вестник „Ден“. Написа също, че отива в Санкт Петербург, за да се срещне с художника.

„Мисля, че в него има нещо — пишеше той. — Имам чувството, че ако авторът успее да направи връзката между плаващите пясъци и подземните мини от света на Хера, ще се получи една много интересна за нас историйка. Ще ви уведомя за мнението на Леонид.“

След като получи потвърждение от Лондон, Фийлдс-Хътън прибра камерата, малкото тоалетни принадлежности, уокмена, рисунките и играчките в един сак, сложи го на рамо и забърза към фоайето на хотела. После се качи на едно такси и се насочи на североизток. След три километра, на Петербургската гара, намираща се до станцията на метрото „Краснопрудна“, той си купи билет за петстотинкилометровия път до Санкт Петербург и се настани върху една от твърдите скамейки, за да изчака следващия влак, който щеше да го закара в древния град на брега на Финския залив.