Том Кланси, Стив Пиечник
Огледален образ (41)

39.

Вторник, 3:08 часа през нощта, Санкт Петербург

Сергей Орлов остана заспал малко повече от час на стола зад бюрото си. Бе скръстил ръце върху стомаха и леко наклонил глава наляво. Жена му не вярваше, че наистина сам се е научил да заспива навсякъде, но той твърдеше, че наистина е така. Орлов казваше, че когато е станал космонавт, той се е научил да заспива за по половин час между дългите тренировки. Най-важното е, казваше той, че тези „късчета почивка“ бяха почти толкова освежаващи, колкото нормален шестчасов сън. А освен всичко останало след такава почивка енергията му се възвръщаше и той можеше да работи бодро още дълги часове.

Той не можеше да прави като Рузки, който не се откъсваше от даден проблем, докато не намери окончателното му решение. Дори и сега, когато началникът му беше на работното си място, полковникът не беше напуснал поста си.

Орлов обаче считаше, че дори и най-забърканите проблеми придобиват различен смисъл и могат да бъдат решени по-лесно след такава лека дрямка. По време на последния му полет в космоса — съвместна мисия с България и първи полет с тричленен екипаж след загиването на тримата космонавти от „Союз-11“ — Орлов и двамата му другари бяха опитали да скачат своя „Союз“ с космическата станция „Салют-6“. Когато повредата в двигателя постави кораба и станцията пред опасността от сблъсък, наземният контрол на мисията нареди на Орлов да използва резервния двигател и да върне незабавно кораба на земята. Вместо това той само се отдалечи от станцията, свали шлема и си позволи да почине около петнадесет минути за ужас на екипажа си. После използва резервния двигател и осъществи скачването. Понеже в последния не бе останало достатъчно гориво за връщането на земята, когато вече бяха в станцията, Орлов успя да отстрани повредата в главния двигател и да спаси екипажа и кораба… Както и самочувствието на целия екип от космодрума Байконур. По-късно, когато се върнаха на земята, казаха на Орлов, че показанията на електрокардиограмата му след дрямката са показали стабилно понижение на пулса. Оттогава в тренировките на космонавтите бе включено и обучението за „отпускаща дрямка“, въпреки че при останалите космонавти тя не действаше толкова добре, както при Орлов.

За него сънят никога не бе представлявал бягство от ежедневните проблеми, но когато най-после успя да затвори очи в 1:45 часа през нощта, той се почувства добре, защото можеше за малко да се откъсне от тревогите на деня. Бе събуден в 2:51, когато секретарката Нина му звънна, за да каже, че го търсят от Министерството на отбраната. Когато Орлов се обади, ръководителят по комуникациите генерал Давид Ергашов го информира за войските, навлизащи в Украйна, и поиска помощта на новия оперативен център за наблюдение на размяната на съобщения в Европа по този повод. Изненадан от новината и чудейки се дали това не е само поредното висше изпитание за възможностите на центъра (иначе защо нямаше да го предупредят?), Орлов предаде заповедта на офицера по радиовръзките Юрий Марев.

Чрез оптическите кабелни връзки със сателитните приемателни станции извън Санкт Петербург и чрез собствените си специални линии в градската телефонна централа оперативният център беше проектиран да наблюдава всички електронни връзки между областта и Министерството на отбраната. Той можеше да следи и всички видове комуникации във и извън кабинетите на началник-щаба на артилерията, на военновъздушните сили и на флотата. Работата на центъра беше да предотврати подслушването на тези линии. Но също можеше да бъде използван и като заглушител за разменяната информация между чужди държавни институции.

Или просто като център за подслушването им.

Преди да прекъсне разговора си с Марев, Орлов му разпореди да записва данните, идващи в Министерството на отбраната от генерал Косигин и от канцелариите на началник-щабовете. Отговорът на Марев обаче го завари неподготвен:

— Ние вече го правим. Полковник Рузки ни заповяда да следим придвижването на войските.

— Къде отива тази информация? — попита Орлов.

— В централния компютър.

— Много добре. — Орлов бързо се съвзе от изненадата. — Погрижете се тази информация да идва директно и на екрана на моя компютър.

— Слушам — отговори Марев.

Орлов пусна монитора си и зачака. „Проклетият му Рузки!“ — помисли си той. Дали това не беше отмъщение за по-раншния скандал или полковникът беше забъркан в нещо… Може би заедно с покровителя си Догин… Но сега не можеше да направи нищо по този въпрос. Когато информацията се записваше в централния компютър и можеше да бъде разпространена по вътрешен път между останалите разузнавателни агенции, Рузки не беше длъжен да докладва на генерала… Даже и при събитие от тази величина.

Докато чакаше, Орлов се опита да се ориентира в ситуацията, започнала с изненадващото искане на Украйна. Като много други висши държавни служители и той бе разбрал, че различните маневри, които се провеждаха, бяха начинът на президента Жанин да покаже пред света, че не е изоставил военните за сметка на прозападния бизнес. Но сега ставаше ясно, че навлизането в бившата република е било планирано и това е причината толкова много войски да са били съсредоточени до границата или на път към нея. Но планирано от кого? Догин? И защо? Това не беше нито преврат, нито война.

Първите данни започнаха да се появяват. Руската пехота се подготвяше за съединяване с украинските сили в Краков и Ворошиловград, но това не бяха съвместни маневри. Благодарственото обаждане на президента Вешник го потвърждаваше ясно.

Не по-малко изненадващо беше неочакваното мълчание на Кремъл. Осемнадесет минути след пресичането на границата от войските Жанин още не беше направил публична декларация за събитието. До този момент във всяко посолство на западна държава в Москва вече трябва да пишеха и да изпращаха дипломатически ноти, изразяващи безпокойството им.

Марев и малкият му екип продължаваха да обработват идващата информация. Броят на хората и машините, участващи в операцията, бе впечатляващ. Но още по-учудващи бяха някои данни за разположението. На запад от Новгород, близо до украинския административен център Чернигов, генерал-лейтенант Андрашов бе опънал десеткилометрова линия от артилерийски батальони с триъгълен тил от гаубици М-1973 и М-1974, разположени на дължина от две хиляди метра с един километър разстояние между двете линии. Следваше празна ивица от две хиляди метра и нови две линии артилерия. А на около километър зад празната ивица също имаше разположена артилерия на две хиляди метра в ширина. Оръдията бяха насочени към беларуската граница и се намираха на достатъчно близко разстояние от нея, за да могат да я достигнат с директен огън.

Това не бяха маневри. Това беше подготовка за война. Но ако бе наистина така, доколко Рузки, а по стечение на обстоятелствата и самият той бяха забъркани в тази работа?

Орлов помоли Нина да го свърже по телефона с началника по охраната и осигуряване на безопасността на министерството Ролан Микоян. Орлов познаваше ерудирания Микоян от времето на космодрума, когато азербайджанецът, който бе защитил докторат по политически науки, бе преведен от ГРУ^[1] да оглави отдела по сигурността на космическия център. През изминалата година двамата се бяха срещали на няколко пъти, за да уточнят пътищата за размяна на разузнавателна информация и да предотвратят дублирането на сили и средства. Орлов бе установил, че макар през изминалите години любовта на Микоян към Русия да не беше се променила, издигането в службата го бе направило циничен. Вероятно това се дължеше на късно разцъфналата обич към родната република.

Нина намери Микоян в дома му, въпреки че той всъщност не спеше.

— Сергей, тъкмо се канех да те потърся.

— Знаеш ли за Украйна? — попита Орлов.

— Нали ръководим разузнаването? Ние знаем всичко, което става по света.

— Но не си знаел за това, нали? — настоя Орлов.

— Изглежда е имало някакъв информационен пропуск по отношение на този район — отговори Микоян. — Черна дупка, явно запълнена от някои военни.

— А знаеш ли, че имаме сто и петдесет гаубици, насочени към Минск?

— Директорът от нощната смяна току-що ме информира за това. Един изтребител от самолетоносача „Муромец“, намиращ се до Одеса, е летял покрай молдавската граница и много е внимавал да не прелети над тях.

— Значи все пак знаеш за това по-отдавна от мен. И какво мислиш по този въпрос?

— Че някой от много високо място е измайсторил съвсем секретна операция. Но ти недей да се обиждаш, че не си бил осведомен, Сергей. Много хора са изненадани. Включително като че ли и новият ни президент.

— Някой говорил ли е с него?

— Той сега се е затворил с най-близките си съветници. С изключение на министър Догин — отговори Микоян.

— А той къде е?

— Болен. В дачата си на хълмовете в Подмосковието.

— Но аз разговарях с него само преди няколко часа — каза недоволно Орлов. — Нищо му нямаше.

— Сигурен съм. Което би трябвало да ти подскаже нещичко за инициатора на цялата тази работа.

В слушалката на телефона се чу тихо бипване.

— Извини ме — каза Орлов на Микоян.

— Чакай! Трябва да отивам в министерството, но преди това щях да ти се обадя, защото има нещо, по което трябва добре да си помислиш. Догин финансира твоя център от страна на Кремъл и вие стартирахте работа малко преди нашествието. Ако министърът използва оперативния център за свои цели и загуби, ти може да бъдеш жертван. За престъпление срещу държавата, за подпомагане на враждебни сили…

— Тъкмо и аз си мислех за подобно нещо. Благодаря ти, Ролан. Ще поговорим по-късно.

Когато Микоян затвори, Нина каза на Орлов, че по телефона го търси Силаш. Генералът натисна бутона за вътрешна връзка.

— Да, Аркадий?

— Генерале, противовъздушната отбрана на остров Колгуев докладва, че самолетът Ил-76Т е пресякъл Финландия към Баренцово море и сега се насочва на изток.

— Имат ли представа накъде отива?

— Никаква.

— Някакво предположение поне?

— Просто на изток. Самолетът се насочва право на изток. Но те казаха, че това може и да е транспортен самолет. Ние използваме 76Т за пренасяне на товари от Германия, Франция и Скандинавия.

— А опитали ли са се от военновъздушната отбрана да го идентифицират?

— Да. Сигналът, който се връща, е точно какъвто трябва.

Това не значи нищо, помисли Орлов. Топлоотразителните разпознаватели, които се монтираха в носовата част на самолетите, не бяха трудни за възпроизвеждане. Освен това можеше да бъдат купени на черно или дори откраднати.

— Някой разговарял ли е със самолета? — попита Орлов.

— Не. Повечето транспортни самолети поддържат радиомълчание, за да не натоварват ефира.

— А да са прехванали от военновъздушната отбрана негов разговор с някой друг руски самолет?

— Доколкото знам, не.

— Благодаря. Искам да ми докладваш за положението на всеки половин час даже и да няма никакви промени в поведението на самолета. И още нещо искам, Силаш.

— Да?

— Проследи и записвай всеки разговор между генерал Косигин и министъра на вътрешните работи. Обикновените телефонни разговори, както и личната линия на генерала.

Мълчанието от другата страна продължи само миг, макар че му се стори повече.

— Искате да шпионирам генерал Косигин ли, генерале?

— Искам да изпълняваш заповедите ми. И нека приемем, че просто си повторил думите ми, а не, че си се усъмнил в правотата на моята заповед.

— Да, господин генерал, така беше — каза Силаш. — Благодаря.

Когато Орлов затвори слушалката, си каза, че се лъже по отношение на самолета, че това е просто една от онези „птички“, които ЦРУ понякога изпраща, за да види как ще реагират руснаците, ако си помислят, че екипажът на някой от самолетите им се е превърнал в „пасивен агент“ — хора, на които е платено за предаване на информация от собствената им сфера на дейност. В едно военно противопоставяне нямаше нищо по-лошо от това, командирите да започнат да се съмняват в собствените си хора.

Но инстинктът му заедно с предпазливостта не искаше да приеме това успокоение. Като предположи, че самолетът е на САЩ или НАТО, той започна да обмисля възможното му направление. Ако отиваше към САЩ, щеше да прелети над Арктика или през Атлантика. За да стигне Далечния изток, щеше да използва южния маршрут. Помисли си за последния разговор с Рузки и за въпроса, който като че ли имаше един-единствен отговор. Защо да се използва руски самолет, освен ако не са планирали да проникнат някъде в Русия? И къде в източната част на Русия биха могли да пожелаят да идат?

И този въпрос като че ли имаше единствен отговор, който никак не се харесваше на Орлов.

Той натисна бутона с номер 22. От слушалката се чу дълбок глас:

— Офицер по поддръжка на операциите Буриба.

— Фьодор, обажда се генерал Орлов. Моля те, свържи се с доктор Сагдеев в Руския институт за изследване на космическото пространство и вземи от него разпечатката за сателитната активност на САЩ и НАТО от девет часа вечерта вчера до един тази сутрин за областта над Източна Русия между Охотско море, платото Адлан и Японско море на юг.

— Веднага — отговори Буриба. — Само основните данни ли искате — доклада за глобалната позиционна система и времето, когато са снети данните, или ви трябва и докладът за електрооптическите наблюдения, изоелектрическото фокусиране и…

— Основните данни ще бъдат достатъчни. Когато ги получиш, сравни времето на пренасянето на товара от гълфстрийма във влака във Владивосток и виж дали някой от сателитите е бил в състояние да го заснеме.

— Слушам.

Буриба затвори и Орлов седна и се загледа в черния таван. Отделът на Сагдеев за разкриване и проследяване на останки от космически тела в Института за космически изследвания бе създаден, за да проследява поведението на все по-нарастващия брой космически „отпадъци“ — отделени от корабните двигатели, изоставени кораби и сателити, които се въртят около Земята и представляват реална опасност за космическите пътешествия. Но през 1982 година щатът от петима души бе удвоен и хората бяха натоварени със секретно изследване на американските, европейските и китайските шпионски спътници. Компютрите на Сагдеев бяха свързани с приемателите в цялата страна и приемаха всички данни за и от сателитите. Въпреки че повечето от сигналите бяха цифрово шифровани и не можеха да бъдат разчетени, руснаците поне знаеха кой ги наблюдава, какво наблюдава и кога.

Колкото повече мислеше по този въпрос, толкова повече Орлов се убеждаваше, че е естествено, даже нормално, нарасналото раздвижване на войски в Русия през последните няколко дни да накара САЩ и Европа да наблюдават отблизо и внимателно военните обекти. А такъв важен обект беше и военноморската база във Владивосток. Така те може и да са видели пренасянето на сандъците от самолета във влака.

„Но защо би привлякло това толкова много вниманието им, че да изпратят и самолет?“ — чудеше се той. Особено при положение че влакът може да бъде наблюдаван от космоса, ако Щатите или Европа искаха само да проследят направлението му.

Ако обаче самолетът имаше намерение да пресрещне влака, тогава щеше да е необходимо да прелети над руска територия. А за тази цел трябваше да прекара колкото е възможно по-малко време в руското въздушно пространство. Това означаваше приближаване откъм изток, което щеше да даде на сина му от десет до четиринадесет часа, за да се подготви за срещата.

И въпреки това беше опасно да се подценява онзи, който ръководеше полета на 76Т, а пък и въпросът си оставаше без отговор. Кой се интересуваше от този товар?

Въпреки многопластовата активност, която се развиваше в момента, Орлов знаеше, че трябва да открие защо товарът е чак толкова важен. И знаеше само един начин да го направи…