Том Кланси, Стив Пиечник
Огледален образ (63)

61.

Вторник, 10:54 часа вечерта, Хабаровск

Поправката на свързващия кабел бе затруднена от факта, че пръстите на Фьодоров бяха измръзнали. Легнал под сателитната антена, той трябваше да отреже около два сантиметра от обвивката на кабела с джобно ножче, за да оголи достатъчно жица, която да увие и да включи в жака. Освен това двамата цивилни, които го наблюдаваха и коментираха работата му, също пречеха.

Когато Фьодоров най-после приключи, той подаде слушалката на лейтенанта, застанал над него. Движението на Фьодоров не беше триумфално, но бързо.

— Никита — заговори веднага генерал Орлов. — Добре ли си?

— Да, генерале. Освобождаваме релсите от паднало дърво…

— Искам да спрете.

— Моля?

— Искам да събереш хората си. Не бива да закачате американските войници, разбираш ли?

През прозореца в гърба му духна леден въздух, но Никита настръхна не от него.

— Генерале, не искай от мен да се предам…

— Няма да има нужда. Но ти ще се подчиниш на заповедта ми. Ясно ли е?

— Напълно — отговори Никита след кратко колебание.

— Аз съм във връзка с командира на американците. Остави линията открита и аз ще ти кажа…

Никита не чу останалото. Откъм дървения под на вагона се чу приглушен удар. Той се извърна и видя гранатата бавно да се търкаля към него. Само след миг тя избухна със силен трясък и искри. Хората във вагона започнаха да викат и той чу втори удар, последван този път от звука на изтичащ газ.

Докато вадеше пистолета си и се промъкваше към вратата в предната част на вагона, Никита си мислеше колко хитро е измислено всичко. Хвърлят димна граната, за да ги накарат да си затворят очите, а после и такава със сълзотворен газ, за да не им позволят да ги отворят отново. При това, без да бъдат повредени очите на хората, което иначе би могло да се случи в толкова малко затворено пространство само с гранатата сълзлив газ.

„Няма да останат никакви видими следи, с които да ги обвиним пред ООН“ — помисли ядосано лейтенантът.

Никита предположи, че американците се опитват да накарат войниците му да излязат, за да ги хванат и да отмъкнат после парите. Нямаше съмнение, че атакуващите са се скрили в подходяща позиция отвън и не си заслужава да изпраща в тъмнината войниците си да ги търсят. Но командосите няма да хванат него, нито пък ще получат товара. Докато опипваше пътя пред себе си с лявата си ръка, той ругаеше баща си, задето си е помислил, че на американците може да се вярва… Че те, а не генерал Косигин и интересите на Русия са по-близки до сърцето му…

Когато се приближи до вратата, Никита извика:

— Сержант Верски, прикрий ни!

— Слушам! — изкрещя в отговор Верски.

Когато стигна предната стена на вагона и се измъкна от кълбящите се облаци сълзотворен газ, Никита отвори очи. Той видя хората на Верски залегнали по корем в снега, готови да стрелят при първия знак за вражески огън. Зад него ефрейтор Фьодоров и още един войник помагаха на обърканите граждани да излязат от влака.

Никита се отдалечи от вагона. Той извика към войника върху покрива, който гледаше към другата страна на влака:

— Редник Чиза, виждаш ли нещо?

— Не.

— Не може да бъде! Гранатите бяха хвърлени откъм онази страна!

— Никой не се е приближавал!

„Това е невъзможно“ — помисли Никита. Тези ръчни гранати бяха хвърлени, а не изстреляни отдалеч. Трябваше да има някой близо до влака. И тогава се досети, че ако е имало някой, в снега трябва да има стъпки.

От дъха му излизаше пара, но Никита затича през дълбокия сняг към локомотива, за да го заобиколи и погледне от другата страна.