Том Кланси, Стив Пиечник
Огледален образ (22)

20.

Вторник, 3:05 часа сутринта, Токио

Саймън Ли-Черния, роден и израснал в Хонолулу, бе решил да посвети живота си на работа в полицията на 24 август 1967 година. Един ден, когато беше на седем години, той гледаше как баща му — второстепенен филмов актьор — играеше в сцена с Джак Лорд и Джеймс Макартър в телевизионната серия „Хаваи пет-О“. Не знаеше дали енергичността на Лорд, или фактът, че той успяваше да малтретира баща му, го накараха да се запали толкова от полицейската работа. Но прякорът му дойде поради факта, че бе придобил навика да боядисва косата си гарвановочерна като на Лорд в онзи сериал.

Каквато и да бе истинската причина, Ли все пак постъпи във ФБР през 1983 година, дипломира се на трето място в групата си в академията и се върна в Хонолулу като истински агент. На два пъти отказа повишение, за да може да остане на мястото си и да върши онова, което обичаше: да лови лошите и да прави света по-чист.

Точно затова се намираше и в Токио, работейки под прикритие като самолетен механик с благословията на японските сили за гражданска зашита^[1]. В Япония през Хаваите се доставяха наркотици от Южна Америка и затова заедно с партньора си в Хонолулу Ли наблюдаваше частните самолети, които кацат и излитат, като проследяваше съмнителните полети.

„Гълфстрийм III“ бе един от съмнителните самолети. Партньорът на Ли в Хаваи го бе проследил от Колумбия и установил, че принадлежи на фирма за производство и доставка на тестени изделия в Ню Йорк. Официално той превозваше подправки, използвани за производството на специалитета на производителя — асортимент от екзотични кифли. Когато го събудиха в хотела, намиращ се само на пет минути с кола от летището, Ли се обади на партньора си — сержант Кен Савара от японската гражданска защита — и бързо тръгна към службата си.

Докато се въртеше около турбовитловия JT3D-7 в ъгъла на хангара на летището, Ли чуваше чрез слушалките в шлема си разговорите от кулата. След две седмици работа с този двигател той чувстваше, че го познава по-добре от когото и да било в „Прат & Уитни“. Гълфстриймът кацна и бе насочен за бързо презареждане, преди да излети към Владивосток.

Това беше още по-съмнително според Ли, тъй като се носеха слухове, че производителят на тестени изделия е свързан с руската мафия.

Като се чувстваше леко пристегнат от бронираната жилетка, която носеше под якето си, Ли остави инструментите и се насочи към телефона, висящ на стената на хангара. Усещаше тежестта на 38-калибровия „Смит & Уесън“ под лявото си рамо, докато набираше номера на Кен.

— Кен. Гълфстриймът току-що кацна и се насочва към хангар номер две. Ще се срещнем там.

— Остави аз да го проверя — отговори Кен.

— Не.

— Но твоят японски е ужасен, Черен…

— Твоят испански е по-лош. Ще се срещнем там.

Беше преди изгрев и въпреки че летището не бе толкова натоварено като онова в Хонолулу преди повече от шест часа в 2:35 местно време, то все пак бе достатъчно оживено поради непрекъснатите полети от изток и запад, които се пресичаха тук. Ли знаеше, че повечето гангстери, хора като Арам Вонев и Дмитрий Шович, обичаха техните самолети да кацат на големи граждански летища, вместо да използват малки писти, които правителствените агенти могат лесно да открият и наблюдават. Тези двама престъпници предпочитаха самолетите им да кацат и излитат през деня и открито, когато нито пазителите на закона, нито съперничещите им гангстери очакваха да ги видят. В Хонолулу, така както в Мексико и Богота преди това, този самолет бе кацал и излитал посред бял ден.

Гълфстриймът рулира бързо към цистерната с гориво, която чакаше до най-близкия до пистата хангар. Тук, както и на другите летища, гълфстриймът бе очакван от собствени цистерни. Макар гангстерите да си имаха причини да пренасят товарите си „открито“, както този, никой от тях не беше толкова загубен, че да рискува да остава на земята повече време от абсолютно необходимото.

Ако самолетът следваше шаблона, а Ли знаеше, че няма причина да се съмнява в това, то след по-малко от петдесет минути на токийска земя той щеше да излети и двата му двигателя „Ролс-ройс Спей Мк 511-8“ щяха да го понесат на северозапад в тъмните облачни небеса. Скоро след това, пресякъл бързо Японско море, той щеше да бъде в Русия.

Като отметна дългия черен кичур от челото си, Ли измъкна от джоба заповедта за техническа проверка на горивния клапан и се направи, че го чете внимателно. Докато пристъпваше по неосветената пътека, той си подсвиркваше. Видя светлините на завиващия към хангара за презареждане малък самолет. Резервоарите му трябва да бяха почти празни след 7000-километровия полет. Той наблюдаваше как наземният екипаж издърпва маркуча от цистерната и се увери напълно, че самолетът пренася контрабандна стока. Хората работеха бързо и много по-припряно от обикновено. Явно им беше платено.

С крайчеца на окото си забеляза фаровете на колата. Това трябва да беше Савара. Както бе набелязано, той трябваше да спре отстрани и да чака в готовност да се намеси, ако на Ли му потрябва помощ. Агентът на ФБР имаше намерение да се качи в самолета, да каже на командира, че му е наредено да провери повреден кран за гориво, и докато те разглеждат заповедта, да хвърли поглед на товара.

Тойотата се насочи към Ли и пресече пътя му. Ли спря учуден и погледна към прозореца на шофьора. Тогава прозореца се смъкна и той видя безизразното лице на Савара.

— Мога ли да ти помогна? — попита Ли на японски, докато широко отворените му очи и яростно сключени вежди всъщност питаха: „Какво, по дяволите, правиш?“.

В отговор Савара вдигна 38-калибровия си револвер от скута и го насочи към Ли. С невероятна скорост агентът инстинктивно падна по гръб върху асфалта само миг преди револверът да изгърми.

Като изтръгна собствения си пистолет от кобура, Ли го насочи пред гърдите си и стреля по предната гума, а после се претърколи вдясно, докато Савара се готвеше за нов изстрел. Когато даде заден ход с една ръка върху кормилото, джантата на спуканата гума изтръгна искри от асфалта. Вторият изстрел улучи Ли в бедрото.

„Мръсен предател!“ — помисли Ли, докато изстрелваше три куршума във вратата на колата. И трите достигнаха целта си и раненият Савара изстреля нахалост следващите си два куршума. Японският полицай се изви със стон наляво към прозореца, а после челото му се удари в кормилото. Колата продължи да се движи напосоки, тъй като кракът на ранения не успя да освободи педала на газта. Но така поне той се отдалечаваше и Ли видя как се блъсна в празния електрокар за багаж. Тойотата се преобърна и остана там с въртящи се във въздуха колела.

Ли чувстваше ужасна болка в мускула на бедрото си, а костта от ябълката до коляното като че ли гореше. Когато се опита да раздвижи крака си, болката го прониза изцяло. Ли завъртя глава и погледна към самолета, намиращ се на около двеста метра от него. Долната част на фюзелажа просветваше в бяло и черно от светлините, а наземният екипаж продължаваше работата си, макар че в отвора на вратата се бяха появили двама мъже. И двамата бяха облечени в дочени панталони и тениски и никой от тях нямаше оръжие. „Ако не са глупави… — помисли Ли, — те няма…“

Двамата мъже се вмъкнаха обратно в самолета, като викаха нещо.

Ли разбра, че ще се върнат скоро, и като насили волята си, се обърна по корем, вдигна се на лявото коляно и се изправи. Присви се, когато закуцука напред, защото пред очите му се появяваха звезди от болка, щом раздвижеше десния си крак. Когато приближи, Ли погледна към наземния екипаж и забеляза, че те също го гледаха. Работеха бързо и се опитваха да прикрият припряността си, като че ли искаха да покажат, че вършат само работата, за която са им платили, и разразилата се битка не ги интересува.

Но тя интересуваше Ли. Той бе обучен именно за това и не можеше да си позволи да я избегне. Особено когато бе толкова близо до самолета, който се пълнеше с гориво и поради това не можеше да мръдне от мястото си.

Когато бе почти под носа на машината, един от двамата мъже се появи отново на вратата на кабината. Сега държеше немски автомат „Валтер МР-К“ и веднага стреля към Ли. Очаквайки това, агентът на ФБР напрегна мускулите на здравия си крак и се хвърли от другата страна на самолета, като се прикри зад носа му. Чудеше се къде ли е охраната на летището. Та те трябва да са чули стрелбата. Не му се вярваше всички да са подкупени като наземния екипаж и онова копеле Савара.

Куршумите описаха светеща линия по асфалта вдясно от него, но бяха на няколко метра от мястото, където бе паднал Ли. Той запълзя на лакти и изпъна ръка, за да стреля по предния колесар. Ако уцелеше, това щеше да задържи самолета на земята достатъчно дълго, докато дойде някой да види какво става. Освен ако не са подкупени всички на летището, включително и охраната.

Секунда преди Ли да стреля, зад него се чу откос, който го удари в ръката и рамото. Той не очакваше това. Ръката му трепна и не улучи гумата, а четирите му изстрела отидоха в крилото и фюзелажа. Последва нов откос и той бе ранен в дясното бедро.

Ли се извърна и видя окървавената фигура на Кен Савара, застанала над него.

— Не можеше ли… просто да ме оставиш… — прошепна Савара и падна на колене. — Остави ме!

Събрал цялата си сила в ръката, Ли насочи пистолета си към японеца:

— Искаш да те оставя? — каза той и изпрати куршум в челото му. — Ето, остани!

Докато Савара падаше настрани, Ли се извърна към самолета. Бореше се за глътка въздух, а мъжете там продължаваха зареждането. „Не може да бъде!“ — каза си той. Как бе възможно да бъде предаден от партньора си и оставен да умре върху залятия с масло асфалт? Без никой да види, без да се чуят сирени в далечината, без някой да залови престъпниците и да му помогне… Пък било то и някой от тези безсъвестни работници.

Саймън Ли умря с чувството за пълен провал.

Половин час по-късно самолетът излетя в посока Русия. Поради тъмнината никой от земята, нито от самолета не видя тънката струйка черен дим, която се виеше откъм левия двигател, докато гълфстриймът се насочваше към небето.