Том Кланси, Стив Пиечник
Огледален образ (75)

73.

Вторник, 9:10 часа сутринта, Вашингтон

Гласът на Иши Хонда беше тих и бавен, а душата на Роджърс щеше да изскочи, докато го слушаше.

— Нюмайър и Грей бяха изтеглени от влака — говореше той с прекъсвания. — Заедно с руския офицер. Ние… Ние не успяхме да измъкнем подполковник Скуайърс. Той остана…

Хонда млъкна и Роджърс го чу как изхлипа.

— Той остана във влака, който се взриви… Нашата мисия изпълни предназначението си…

Роджърс не можеше да говори. Гърлото, устата му, ръцете му бяха като парализирани. Душата му, свикнала с внезапността, с която всяка битка можеше да отнеме живот, още бе като мъртва след онова, което току-що беше чул.

Худ попита:

— Как е сержант Грей?

— Ранен е в рамото — отговори Хонда.

— А руснакът?

— Ранен е в бедрото и одраскан по ръката. Заради разхода на гориво не можем да го свалим тук. Ще трябва да дойде с нас в Хокайдо.

— Разбрано — каза Худ. — Ние ще уредим това с руското посолство.

— Редник — намеси се Роджърс с навлажнени очи. — Кажи на хората, че съм им възложил непосилна задача, но те я изпълниха. Кажи им го.

— Слушам, сър. Благодаря ви. Ще им кажа… Ще им го повтарям непрекъснато.

Худ прекъсна разговора и погледна Роджърс.

— Кажи с какво мога да ти помогна, Майк?

След известно време генералът отговори:

— Можеш ли да ги накараш да върнат Чарли и да вземат мен?

Худ не отговори. Само потупа китката на Роджърс. Генералът като че ли даже не усети.

— Той имаше семейство — заговори Роджърс. — Какво да направя?

— Да бъдеш отговорен — отвърна Худ тихо, но твърдо. — Трябва да се стегнеш, за да можеш да кажеш на семейството му какво се е случило и да им помогнеш да го преживеят.

Роджърс се извърна към Худ.

— Да… Прав си.

— Ще извикам Лиз. Тя може да ти помогне. Освен това тя ще трябва да помогне на хората от „Защитник“, когато се върнат.

— Защитник… — заговори Роджърс и замълча. — Ще трябва да се заема и с това… Ако утре им се наложи да провеждат друга мисия, трябва да бъде подготвен някой, който да я ръководи.

— Накарай майор Шутър да започне работа.

Роджърс поклати глава и се надигна от стола.

— Не, сър. Това е моя работа. Днес следобед ще донеса предложенията си, за да ги дискутираме.

— Добре.

В този момент Боб Хърбърт изтъркаля инвалидния си стол през вратата към тях. Усмихваше се широко.

— Току-що ми се обадиха от Пентагона — заговори той. — Подслушали са руски самолет, който летял над района. Пилотите забелязали свалените от влака руснаци, видели и избухването на влака, но зърнали само бегло нещо като проблясък от хеликоптера. — Той плесна с ръце. — Е, какво ще кажете за слабата забележимост?

Роджърс го погледна. Когато очите им се срещнаха, усмивката на Хърбърт замръзна.

— Загубихме Чарли — каза генералът.

Усмивката на Хърбърт трепна и угасна.

— О, хора… Хора! — Челото му се сгърчи, а набръчканите му бузи пребледняха. — Само не Чарли!

— Боб — заговори Худ. — Трябва ни помощта ти, за да уредим работите с руснаците. Един от офицерите им е на борда. Бихме предпочели да го вмъкнем неза…

— Пол, ти напълно ли си загубил ума си? — изкрещя Хърбърт. Той се наведе заплашително напред. — Остави ме за миг да осъзная поне това, което току-що ми каза!

— Не — намеси се с твърд глас Роджърс. — Пол е напълно прав. Още не сме приключили. Лоуъл трябва да осведоми Конгреса за случилото се, Марта да се заеме да омайва руснаците, президентът трябва да бъде информиран, а ако пресата научи за това, а аз съм сигурен, че ще го направи, Ан ще трябва да се разправя с тях. Ще тъгуваме после. Сега точно трябва да вършим работа.

Хърбърт премести погледа си от Роджърс към Худ. Червенината от лицето му бе слязла върху врата.

— Да, правилно. — Той завъртя стола си. — Да смазваме колелата на държавната машина с кръв вместо с масло. Никой не направи кой знае какво за мен, когато експлозията откъсна половината от тялото ми. Защо тогава и за Чарли би трябвало да бъде различно?

— Защото само по този начин той би почувствал, че не е загинал напразно — извика Роджърс към гърба на Хърбърт. — Ние ще почетем Чарли Скуайърс. Обещавам ти.

Хърбърт спря и сведе глава.

— Да, знам — каза той, без да се обръща. — Само че това много боли, знаеш ли.

— Знам — тихо отвърна Роджърс и най-после от очите му закапаха сълзи. — Знам го отлично.