Том Кланси, Стив Пиечник
Огледален образ (32)

30.

Вторник, 11:20 часа вечерта, Москва

Стаята беше малка и тъмна, с бетонни стени и флуоресцентно осветление от тавана. Вътре имаше дървена маса и един стол, а вратата беше метална. Нямаше прозорци. Подът, покрит с черни теракотени плочи, беше недобре измит и побелял от прах.

Андрей Волков седеше под трепкащата светлина в малката стая без прозорци. Знаеше защо е тук и си представяше добре какво ще се случи с него. Милиционерът с пистолета го изведе от влака, без да каже дума, и го закара при двамата въоръжени мъже, които ги очакваха. Четиримата се качиха в милиционерската кола, която ги докара до участъка на улица „Дзержински“, недалеч от сградата на бившето КГБ. В участъка сложиха белезници на Волков. Докато чакаше безпомощен на скамейката, той се бе чудил как са научили за него. Реши, че вероятно е по някаква улика, оставена от Фийлдс-Хътън. Не че имаше значение. Той се опитваше да не мисли колко дълго и жестоко ще бъде бит, докато тези, които го арестуваха, разберат, че не знае абсолютно нищо за други шпиони, освен за онези, които вече са хванали. Мислеше колко ли време ще мине, докато го осъдят, затворят и го откарат някоя сутрин да му забият куршума в тила. Онова, което го очакваше, му изглеждаше напълно сюрреалистично.

Чуваше как сърцето му бие звънко в ушите. От време на време го заливаше вълна от ужас — смесица от страх и отчаяние, която го караше да си задава въпроса: „Как стигнах дотук?“. Един награждаван с ордени войник, добър син, човек, който искаше да получи само онова, което му се полага…

Чу се звук от завъртане на ключ и вратата се отвори. В стаята влязоха трима души. Двама от тях бяха униформени с тояги. Третият беше млад, нисък и облечен в добре изгладен кафяв панталон и бяла риза без вратовръзка. Лицето му бе кръгло с тъжни очи. Пушеше. Униформените застанаха от двете страни на отворената врата в широко разкрачена стойка.

— Името ми е Погодин — каза младият мъж, щом се приближи. — А ти си попаднал в една малка неприятност. В твоя касетофон намерихме телефонно устройство. Твоят приятел — предател от Санкт Петербург — имаше същото. Обаче, за разлика от теб той има нещастието да попадне в ръцете на офицер от спецназ, който се е разправил с него малко грубичко. Имаме също така и етикетчетата от чая, който си сервирал на английския шпионин. Много хитро. Предполагам, че си поставял информацията си между листчетата, а после лично си почиствал масата му, за да не забележи никой липсващите етикетчета. Нямаше да те открием, ако не беше това. Можеш ли да отречеш нещо от това, което казах?

Волков не отговори. Не чувстваше особена смелост, но всъщност му беше останало едното самоуважение. Не му се искаше да загуби и него.

Погодин стоеше точно пред Волков и гледаше към него от горе на долу.

— Впечатлително. Повечето хора в твоето положение пропяват като птички. Може би ти не знаеш за нашето умение да получаваме исканата информация?

— Знам — отвърна Волков.

Погодин го гледа известно време. Изглеждаше, като че ли се опитва да реши дали Волков е храбър или глупав.

— Искаш ли цигара?

Сервитьорът поклати глава.

— Искаш ли да запазиш живота си и да изплатиш част от дълга си към родината?

Волков вдигна поглед към младия си мъчител.

— Виждам, че искаш. — Той посочи с цигарата към мъжете зад себе си: — Да ги отстраня ли, за да можем да си поговорим?

Волков помисли малко и после кимна.

Погодин им каза да си отидат и те затвориха вратата след себе си. Младият човек заобиколи Волков и седна върху единия ъгъл на масата.

— Очаквал си някакво по-различно отношение, нали? — попита той.

— Кога? — отвърна Волков. — Сега или когато се върнах от Афганистан със счупен гръбнак и пенсия, с която и куче не можеше да се изхрани?

— А, обида. Много по-силен мотив от яда, защото не отминава. Значи ти си предал Русия, защото пенсията ти е била твърде малка?

— Не. Защото аз самият се чувствах предаден. Изпитвах мъка всеки миг, когато работех или стоях прав.

Погодин обхвана с ръка брадичката си.

— И аз изпитвам мъка, когато си спомня, че дядо ми е бил смазан от танк при Сталинград. И когато си спомня, че двамата ми по-големи братя бяха убити в Афганистан. И когато се сетя, че хора като теб предават делото, за което те загинаха, защото не се чувстват „комфортно“. Това ли са чувствата ти към Русия?

Волков погледна упорито напред:

— Човек трябва да яде, а за да яде, той трябва да работи. Ако не беше англичанинът, който настоя да ме оставят, щяха да ме уволнят от хотела. Той даде доста голям подкуп.

Погодин поклати глава:

— Ще трябва да кажа на началниците си, че ти си неблагодарен и отново би продал страната си, ако ти предложат добра цена.

— Не това беше мотивът ми — отвърна Волков. — Никога не е бил и сега не е.

— Така ли? — Погодин дръпна от цигарата си. — Защото сега приятелите ти са мъртви и ти също си заплашен със смърт, нали? — Той се наведе над сервитьора и духна дима в лицето му. — Я виж как можеш да се отмяташ, Волков. Тогава защо беше тръгнал към Санкт Петербург?

— Да се срещна с един човек. Не знаех, че вече е мъртъв.

Погодин залепи един шамар по лицето на сервитьора:

— Ти не отиваше да се срещнеш нито с англичанина, нито с руснака. Иначе щяха да ти кажат, а в МИ-6 вече знаят, че те са умрели. Когато офицерът от спецназ се опита да използва скритите им телефони, те вече не работеха. Той е действал твърде нетърпеливо. Но ти имаш код и можеш да се обаждаш, така ли е?

Волков не отговори.

— Разбира се, че е така — продължи Погодин. — Значи си тръгнал към Петербург, за да се срещнеш с някой друг. Кой?

Волков продължаваше да гледа напред, а ужасът, който бе изпитвал, се превърна в срам. Знаеше какво ще последва, какво има наум Погодин, и знаеше, че ще трябва да направи ужасния избор.

— Не знам — каза той. — Бях…

— Продължавай.

Волков въздъхна тежко:

— Трябваше да отида там, да се свържа с Лондон и да чакам по-нататъшни инструкции.

— Те щяха ли да се опитат да те прехвърлят във Финландия?

— Така… Така си помислих.

Погодин продължи да пуши, докато обмисляше казаното, после се изправи и погледна надолу към сервитьора:

— Ще бъда честен с теб, Андрей. Единственият начин да се спасиш, е да ни помогнеш да научим нещо повече за операцията на англичаните. Искаш ли да отидеш в Санкт Петербург, както е било планирано, и да работиш за нас вместо за врага?

— Дали искам? При положение че разговорът ни започна с опрян в тила ми пистолет?

Погодин заговори хладно:

— И може да завърши със същото, ако не ни сътрудничиш.

Волков се загледа в пластовете дим, висящи под лампите. Опита се да се убеди, че ще постъпи патриотично, но знаеше, че не е така. Просто се страхуваше.

— Да. Ще отида в Петербург. — Той погледна Погодин в очите. — Доброволно.

Погодин погледна часовника си.

— За нас има запазено купе. Няма да е нужно даже да задържаме тръгването на влака. — Той погледна Волков и се усмихна. — Естествено, аз тръгвам с теб. И понеже не нося пистолет, вярвам, че ти ще продължиш да ми сътрудничиш доброволно.

В гласа му имаше заплаха, а Волков беше още твърде развълнуван, за да му отговаря. Не искаше и смъртта на други хора да тежи на съвестта му, но също знаеше, че всеки, който играе тази игра, познава и рисковете й. Включително и самият той…

Докато Погодин го водеше от стаята за разпит към колата, той си каза, че има два изхода от това положение. Единият бе да не приеме условията на Погодин и бързо да си спечели смъртта. А другият — да се бори и да се опита поне да си възвърне самоуважението, което сега бе загубил…