Том Кланси, Стив Пиечник
Огледален образ (57)

55.

Вторник, 3:25 часа следобед, Санкт Петербург

— Господин генерал — каза майор Ленски. — Имам доста обезпокояващи новини.

Гласът на майора се чуваше само в слушалките, включени към компютъра в кабинета на Орлов. Морската база в покрайнините на града още не беше екипирана с възможности за видеообмен, а с орязването на военния бюджет може би това изобщо нямаше да стане.

— Какво има, майоре? — Орлов беше изморен и гласът му го издаваше.

— Генерал Малик ми нареди да събера групата „Чук“.

— Кога?

— Току-що говорих по телефона с него. Съжалявам, но аз ще трябва да изпълня…

— Разбирам те — прекъсна го Орлов. Той отпи глътка от кафето си. — Благодари от мое име на лейтенант Старцев и хората му.

— Слушам. Ще го направя. Знайте обаче, генерале, че каквото и да се случи, вие не сте сам. Аз съм с вас. Също и „Чук“.

Устните на Орлов се извиха леко:

— Благодаря ти, майоре.

— Не мога да твърдя, че знам какво става — продължи Ленски. — Носят се различни слухове за предстоящ преврат, за това, че зад него стоят черноборсаджии… Знаете ли, генерале… Преди години се опитах да направя винт с „Калинин К-4“. Той имаше страхотен двигател — BMW IV — много упорит.

— Познавам този самолет. — Орлов още не можеше да разбере накъде клони майорът.

— Е, спомням си, че когато профучавах през облаците право надолу, си мислех: „Нямам право да се сърдя на машината, че не се подчинява на моето желание“. Онзи опит тогава не беше задължение, а награда. Но вместо да я използвам и да потанцувам из въздуха, аз кацнах. Не стана красиво, но успяхме. А после лично, със собствените си ръце, аз измъкнах онази гадна баварска машина и я настроих наново.

— А самолетът после литна ли отново?

— Като младо врабче.

Орлов се почувства адски изморен, а смисълът, който вложи в младежката си история Ленски, го трогна.

— Благодаря ти, майоре. Няма да пропусна да ти съобщя, когато пипна в ръцете си дяволската машина.

Орлов затвори и изпи кафето от чашата си. Беше приятно да знае, че има още един съюзник, освен всеотдайната си секретарка Нина, която трябваше да се върне в четири часа. А освен това и жена си… Тя беше винаги с него, разбира се, но както едновремешните рицари, които са се обличали за бой в цветовете на любимата си, и той продължаваше да води борбата си сам… А в този момент чувството му за изолация беше по-силно от всяко друго, което бе изпитвал някога. Дори и в чернотата на космическото пространство.

Чрез клавиатурата на компютъра си той се включи отново на вълната, която милицията използваше за свръзка.

— … искаме да бъдем оставени на мира — казваше женски глас на перфектен руски език.

— Да оставим една „хирургическа“ бойна група в Русия на свобода? — изсмя се Рузки. Той явно говореше със събеседницата си от клетъчния телефон, включен чрез оперативния център или чрез местния милиционерски участък.

— Ние не сме бойна група — каза жената.

— Видели са ви да влизате в президентския дворец с майор Ахо…

— Той уреди транспортирането ни. Дойдохме, за да се опитаме да открием кой е убил един английски бизнесмен…

— Официалният доклад и тленните му останки бяха изпратени в английското посолство.

— Кремираните му тленни останки. Англичаните не вярват, че е починал от сърдечен удар.

— А ние пък не вярваме, че е бил бизнесмен — отвърна Рузки. — Имате още девет минути да се махнете или да се присъедините към умрелия си приятел. Лесно ще стане.

— Нищо никога не става толкова лесно — намеси се в разговора Орлов.

Линията се изпълни с лекото пукане на статичното електричество. Паузата като че ли продължи много дълго време.

— С кого говоря? — попита жената.

— С най-високопоставения военен в Санкт Петербург — отговори Орлов. Каза го по-скоро заради Рузки, отколкото в отговор на питането на жената. — А сега кажете кои сте вие. И си спестете легендата. Ние знаем как сте дошли дотук и откъде.

— Прав сте — съгласи се жената. — Ние сме служители от Международно сътрудничество в Хелзинки и работим с министъра на отбраната Нисканен.

— Не сте! — намеси се Рузки. — Нисканен не би рискувал хората си заради един труп.

— В МИ-6 не можаха да решат как да действат — заобяснява жената. — Затова се проведоха консултации с ЦРУ и министъра на отбраната. Те се разбраха, че няма да е толкова предизвикателно, ако аз и колегата ми дойдем и се опитаме да разберем защо е бил убит. А когато приключим с това, да се опитаме да уредим един спокоен диалог, за да се избягнат усложненията.

— Да действате като бушони, а? — иронизира Рузки. — Тогава можехте да се качите на самолет и макар и с фалшиви паспорти да дойдете и да си свършите работата. Но вие пристигнахте с миниподводница, защото не сте искали да бъдете видени на летището. Вие лъжете!

— Кой път пресича Ботаническия залив? — попита Орлов.

— Номер две — отговори жената.

— Колко провинции има във Финландия?

— Дванадесет.

— Това не доказва нищо! — обади се Рузки. — Обучавана е!

— Точно така — отвърна тя. — В Турку, където съм отраснала.

— Излишно е! — добави Рузки. — Тя е влязла нелегално в страната ни и след четири минути моите хора ще я хванат.

— Ако ме намерите.

— Театър „Киров“ се вижда отляво по диагонал от мястото, където се намирате — каза Рузки. — А зад вас има зелен мерцедес. Ако се опитате да избягате, ще бъдете застреляни.

Последва нова пауза. Докато жената, изглежда, оглеждаше колата за предаватели, Орлов разбра, че тя може би не е забелязала клетъчния телефон в багажника. Когато съответният агент работеше по някаква задача, телефонът бе свързан директно с централата. Той не можеше да бъде открит с детектор за подслушвателни устройства, но позволяваше да се установи точно позицията на колата по всяко време.

Жената се обади със спокоен глас:

— Ако с нас се случи нещо, вие ще загубите възможността да се свържете директно със съответстващия на вашата длъжност ръководител. Господине, обръщам се към висшия офицер, а не към грубиянина.

— Да? — обади се Орлов. Без да иска, той хареса начина, по който жената се изрази.

— Господине, аз съм уверена, че вие сте нещо повече от шеф на военните в Санкт Петербург. Уверена съм, че вие сте генерал Сергей Орлов и че ръководите разузнавателен център, който се намира в този град. Също така съм уверена, че ако ви свържа с човека, който отговаря за същите задачи като вас, но във Вашингтон, може да се постигне много повече, отколкото да ме убиете и да върнете праха ми на министъра на отбраната Нисканен.

През последните две години Орлов и хората, с които работеше, се бяха опитвали да разберат нещо повече за техния „огледален образ“ във Вашингтон. Това беше разузнавателен център и място, където се подготвяха действията за разрешаване на кризисни ситуации, който имаше почти същите функции като техния. Бяха подлудили шпионите си в ЦРУ и ФБР с исканията да открият каквото и да било за него. Но вашингтонският оперативен център беше много по-нов, по-малък и по-труден за откриване и проникване. Това, което предлагаше жената, поради факта, че или бе много хитра, или твърде изплашена, беше нещо, на което той не би могъл да откаже.

— Може би — каза Орлов. — Как ще влезете във връзка с Вашингтон?

— Свържете ме с майор Ахо в двореца — отговори тя. — Ще го уредя чрез него.

Орлов обмисли за миг предложението. Част от душата му се бунтуваше против сътрудничеството с тази пришълка, но по-голямата част се чувстваше доволна от опита да разреши проблема по-дипломатично, вместо да издаде заповед, която със сигурност щеше да приключи с кръвопролитие.

— Освободете човека, когото държите като заложник — каза той. — Тогава ще ви дам възможност.

Жената отговори без каквото и да било колебание:

— Съгласна.

— Полковник? — обади се Орлов.

— Слушам — отговори Рузки напрегнато.

— Никой да не извършва никакви действия, без да получи директна заповед от мен. Ясно ли е?

— Ясно.

Орлов чу някакво раздвижване и приглушен разговор. Не можеше да разбере дали идва от колата, или от спирката на метрото при Технологическия институт, където Рузки бе отишъл да лови мишките си. Във всеки случай беше сигурен, че полковникът няма да бъде дотолкова глупав да направи нещо, с което да се „представи“… и за да бъде сигурен, че двамата агенти няма да избягат.