Том Кланси, Стив Пиечник
Огледален образ (30)

28.

Вторник, 11:09 часа вечерта, Москва

Никога досега Андрей Волков не беше се чувствал толкова самотен и изплашен. Дори и когато беше най-зле в Афганистан, приятелите му — войници като него — бяха наблизо и заедно преживяваха трудностите. Когато за първи път с него се свърза „П“, за да му предложи да работи за МИ-6, той почувства, че му се повдига при мисълта да предаде страната си. Но се самоуспокои с факта, че и неговата страна го бе изоставила след войната, а сега ще има нови приятели както в Англия, така и тук, в Русия, макар да не знаеше кои са те. Разбираше, че никой няма да спечели, ако бъде хванат и започне да издава имената на останалите шпиони. Но му бе достатъчно да знае, че сега вече принадлежи към нещо, и това съзнание го поддържаше през тежките години, когато бе принуден да се справя с последиците от счупения в окопите по време на войната гръбнак.

Само че сега, когато приближаваше към гарата, високият слаб младеж не усещаше нищо подобно. Бе изненадан по време на вечерята от бипването на телефона, който му бе дал Фийлдс-Хътън. Той бе скрит в уокмен — една вещ толкова ценена в Русия, че му даваше възможността да го носи винаги със себе си. Безименният контактьор го бе информирал за смъртта на Фийлдс-Хътън и още един агент и му бе казал да се опита да се придвижи до Санкт Петербург в рамките на следващите двадесет и четири часа. А там да чака за нови инструкции. Докато се преобличаше забързано в костюма и прибираше в джобовете си само уокмена и валутата, която Фийлдс-Хътън му бе дал за подобни спешни случаи, Волков вече не се чувстваше така, като че ли цяла Англия го подкрепя. Отиването в Санкт Петербург щеше да бъде самостоятелна и трудна задача и той даже не знаеше дали ще бъде в състояние да я изпълни. Не притежаваше лека кола, а да пътува със самолет, излитащ даже от някое от малките летища като Биково, беше рискована работа. Името му щеше да бъде записано на гишето, а милицията би могла да му поиска и паспорта. Единствената възможност оставаше да се качи на влака за Санкт Петербург.

Някога Фийлдс-Хътън му беше казал, че ако му се наложи да напусне града, не бива да се насочва направо към летищата или гарите. Затова той не избърза. Обикновено около обяд или вечеря чиновниците не изпитваха голям ентусиазъм за работа и затова той обикаля известно време улиците, като вървеше, като че ли бърза за някъде, макар всъщност да не бе така. Смесваше се с нарастващите тълпи хора, които се прибираха по домовете си, и така измина странен маршрут от дома си на проспект „Вернадски“ по страничните улици, където спекуланти продаваха различни стоки от багажниците на колите си, до близката станция на метрото. Оттам пътува в претъпканата мотриса до монументалната станция „Комсомолска“ с възхитителна шестколонна зала и изрязан купол в североизточната част на града. После обикаля почти цял час, преди да се насочи към Петербургската гара, от която тръгваха влаковете за Санкт Петербург, Талин и всички останали градове на север.

Петстотинкилометровият път, който свързваше Москва и Санкт Петербург, е бил проектиран от американския инженер лейтенант Джордж Вашингтон Уистлър — баща на художника Джеймс Макнийл Уистлър. Той е бил построен от крепостни селяни и затворници, принуждавани от надзирателите да работят дълги часове при нечовешки условия. Малко след това, през 1851 година била построена гара Николаевска, сега известна като Петербургската гара, която е най-старата в Москва и една от трите, намиращи се в близост до оживения площад „Комсомолски“. Вляво на този площад се намира Ярославската гара, построена през 1904 година, която е последната спирка на Транссибирската железопътна линия. А вдясно е Казанската гара — бароков комплекс от сгради, завършен през 1926 година, откъдето тръгват влаковете за Урал, Сибир и Централна Азия.

Петербургската гара се намира пред арката на станция „Комсомолска“, точно на северозапад от Ярославската. Докато Волков се приближаваше, избърса потта от челото с ръкава на сакото си и приглади назад дългата си мръсноруса коса. „Спокойно — помисли той. — Трябва да действаш спокойно.“ Той лепна широка усмивка на устните си като човек, отиващ на среща с приятелката си, но знаеше, че очите му не се усмихват, и затова се надяваше никой да не се загледа достатъчно сериозно в него, за да забележи.

Волков обърна големите си тъжни кафяви очи към високата часовникова кула. Тъкмо минаваше единадесет часът. Влаковете тръгваха четири пъти дневно, като първият беше в осем сутринта, а последният — в полунощ. Планът на Волков беше да си вземе билет за последния влак и да се огледа дали милицията проверява пътниците. Ако беше така, имаше две възможности. Първата — да заговори някого от другите пътници, докато се насочва към влака, тъй като милицията ще търси сам човек. А втората бе да отиде направо към някой милиционер и да го попита за направленията на влаковете. Фийлдс-Хътън му бе казал, че онзи, който се мотае и оглежда сред бързащи за някъде хора, веднага привлича вниманието към себе си, докато обикновено никой не забелязва човек, който се движи открито и целенасочено.

Опашките пред касите за билети бяха дълги дори и по това време и Волков застана на тази в средата. Беше си купил вестник и докато чакаше, се правеше, че чете, макар почти да не го виждаше. Опашката се придвижваше бавно, но Волков, който всъщност не беше търпелив човек, не обръщаше внимание на това. Всяка изминала минута на свобода засилваше увереността му, пък и означаваше, че ще прекара по-малко време затворен в купето преди тръгването на влака.

Той купи билета си без инциденти и тъй като милиционерите бяха заети с оглеждането на други самотни пътници, мина безпрепятствено.

„Ще успееш“ — каза си той. Премина под арката на входа, водещ към перона, където чакаше експресът „Червената стрела“. Десетте вагона бяха доста стари. Три от тях бяха наскоро боядисани в яркочервено, а единият в зелено, но това не помрачаваше красотата им. Една група туристи се беше събрала до предпоследния вагон. Носачите бяха оставили багажа в безразборна купчина, а милиционерите преглеждаха паспортите на пътниците.

„Няма съмнение, че търсят мен“ — помисли Волков, докато минаваше покрай тях. Той се качи във влака два вагона пред туристите и седна на една от дебело тапицираните седалки. Досети се, че трябваше да си вземе куфар. На някого можеше да се стори съмнително, че пътува за далечния град, без да носи поне чифт бельо и допълнителен костюм. Докато вагонът се пълнеше с пътници, той се огледа и видя как един от тях поставя няколко сака върху полицата. Волков се премести и седна под единия от саковете близо до прозореца.

Когато се настани с вестника в скута и уокмена в джоба си, Волков най-после си позволи да се отпусне. Точно в този миг в купето настъпи абсолютна тишина и той усети студеното дуло на пистолета „Макаров“ в тила си.