Том Кланси, Стив Пиечник
Огледален образ (50)

48.

Вторник, 2:29 часа следобед, Санкт Петербург

По време на първия си полет в космоса генерал Орлов не бе имал възможност да разговаря с Маша и когато се върна, откри, че тя е на ръба на паниката. Бе му казала, че откакто се познават, за пръв път не са разговаряли не ден, а цели три.

Тогава той си бе помислил, че това са глупави женски капризи, които не са му понятни. Но после, когато се роди Никита и тя страдаше от масивен кръвоизлив и не можеше да говори, той разбра каква утеха може да бъде възможността да чуеш гласа на любимия. Ако тогава тя би могла само да му прошепне „Обичам те“, дългите дни на бдение край леглото й щяха да бъдат по-леки.

Затова после той никога не оставяше да мине ден, без да си поговори с нея, и бе изненадан да открие колко силно ги обвързваше и най-краткият разговор. Въпреки че Маша не биваше да знае каква е работата му в Ермитажа, той й беше казал, макар да не бе споделил подробности нито по самата дейност, нито по отношение на хората, с изключение на Рузки. Все пак му беше необходимо да има на кого да се оплаче от полковника.

След като се обади на Маша в 10:30 часа сутринта и каза на разтревожената си съпруга, че „работата върви толкова добре, та даже не знае кога ще се прибере вкъщи“, Орлов бе отишъл в командния център. Искаше да бъде с екипа си, когато ще отбележат средата на първия ден от пуска на центъра.

Рузки също бе дошъл няколко минути след единадесет и двамата с Орлов поеха официално обявените си постове в командния център. Орлов се разхождаше бавно зад плота на компютърните оператори, всеки от които наблюдаваше собствената си секция от разузнавателната дейност. Рузки застана зад ефрейтор Ивашин, наблюдаващ пряката линия с Догин и останалите министри в Кремъл. Рузки беше много по-напрегнат и съсредоточен от обикновено, докато следеше развитието на военните и политически действия. Орлов не считаше, че предстоящото пристигане на двамата разузнавачи от Финландия би могло да го разтревожи толкова, но реши да не му задава въпроси. Обикновено Рузки не обичаше да споделя чувствата си.

В 1:30 часа оперативният център прехвана доклад от станцията на военновъздушната отбрана в Находка до разузнавателната служба на щаба на военновъздушните сили, че радарът им е бил претоварен за около четири минути, но в момента като че ли отново всичко е наред. Докато военновъздушната отбрана проверяваше електронните сигнали на всички самолети в района, за да бъде сигурна, че няма пришълци отвън, Орлов разбра, че объркването е било създадено от берлинския Ил-76Т. Сега той се намираше във въздушното пространство на Русия и се насочваше на запад. Беше на по-малко от час от мястото, където пътят му щеше да се пресече с маршрута на влака, ако наистина това бяха намеренията му.

Той веднага се свърза със смяната на Марев в радиокабината — Григори Стенин — за да го свърже с щаба. Казаха му, че началник-щабът е на съвещание.

— Спешно е — настоя Орлов.

Рузки поиска от Ивашин да му даде слушалките си.

— Нека аз да поговоря с тях — каза той.

Докато Орлов продължаваше да слуша по телефона, Рузки бе свързан с генерал Петров. Орлов видя доволството, което блесна в очите на полковника.

— Генерал Сергей Орлов от оперативния център в Санкт Петербург иска да го свържа с вас — каза Рузки.

— Благодаря ви, полковник — отговори Петров.

След миг Орлов вече можеше да разговаря с него. Като ръководител на разузнавателната операция той изведнъж се почувства твърде некомпетентен… и твърде уязвим.

Орлов му съобщи за самолета 76Т и Петров го осведоми, че вече е изпратил два МИГ-а да го ескортират за кацане или да го свалят. Орлов остави слушалката и се отдалечи, с поглед все още вперен в очите на Рузки.

— Благодаря — каза му генералът.

Полковникът изпъна рамене:

— Няма защо.

— Аз познавам генерала лично, полковник — продължи Орлов.

— Късметлия сте.

— Вие познавате ли го?

— Не.

— Тогава обяснете как… — Въпреки че гласът на Орлов беше тих, той не молеше, а заповядваше.

— Не ви разбирам.

Сега Орлов се увери, че разговорът, проведен преди това с Петров и сега с него, беше една игра. Но нямаше намерение да предизвиква спор на публично място в командния център. При това такъв, който би могъл да загуби.

— Нищо — каза Орлов. — Заемете се със задълженията си, полковник.

— Слушам.

Орлов се извърна, обхванат от съмнението, че дори назначението му тук е било част от една по-голяма игра. Доколкото бе забелязал, Делев, Спански и останалите служители му бяха хвърлили по един поглед. Единственият въпрос сега беше кой от тях му е верен, кой е в играта още от самото й начало и кой като Петров може да е бил включен през последните няколко часа. Размерът на измамата го изненада, но от това не го заболя толкова, колкото от мисълта, че негови приятели биха могли да го изоставят, за да запазят поста си или да се издигнат в кариерата.

Орлов се върна на мястото си зад плота с компютрите, макар че сега положението му не беше същото, както когато го бе напуснал. Силата определено бе преминала в ръцете на Рузки. Орлов знаеше, че трябва да си възвърне позициите. Никога не беше бягал от нещо в живота си и нямаше намерение да се предаде и сега. Но знаеше, че ще трябва да отстрани бързо полковника и при това, без да позволи някой да му попречи. Иначе нямаше да може да се справи с него.

Точно когато Ивашин съобщи на полковника, че местният офицер от разузнаването Ронаш се е обадил в централата в града, Орлов разбра, че има само един начин да го направи.

Рузки взе слушалките и прилепи едната до ухото си. Заслуша мълчаливо, докато сержант Лизичев от местната милиция му разказваше какво е видял Ронаш.

Полковникът изви прикрепения към слушалките микрофон по-близо до устните си:

— Сержант — каза той. — Кажи на Ронаш да проследи тези двамата. Те са точно онези, които искаме. Вероятно ще влязат в метрото. Ако постъпят така, кажи му да се качи с тях и да осигури цивилни, които да ги следят на станцията за прекачване при Технологичния институт. Също да следят на станциите „Гостиний двор“ и Невски проспект. Те вероятно ще слязат на „Невски“ и аз ще посрещна вашите хора там. — Той послуша малко и продължи: — Шалче на червено и жълто райе. Да, ще ги намеря.

Рузки върна слушалките на Ивашин и после се насочи към Орлов. Спря до него и заговори:

— Вие служихте вярно на центъра и на Русия. И не сте направили нищо, заради което да ви осъждаме. Заради бъдещата си пенсия и кариерата на сина си трябва да продължавате да се държите така.

Орлов отвърна твърдо:

— Наглостта ви, полковник, е невероятна. В досието ви ще бъде вписано мъмрене. Имате ли да кажете още нещо?

Рузки го изгледа.

— Добре — продължи Орлов. Той посочи с глава към вратата. — Сега идете и се пригответе да изпълните заповедите. Моите заповеди. И докладвайте на министър Догин в Москва.

Той знаеше, че Рузки трябва да излезе, за да хване агентите, въпреки че за другите щеше да изглежда, сякаш се е подчинил на заповедта на Орлов.

Рузки се завъртя на пети, без да козирува, и побърза да напусне командния център. Орлов разбра, че полковникът нямаше да отстъпи ръководството на центъра, ако стане преврат. И точно в този момент усети, че тъкмо това наближава… И макар да остана в командния център, умът му беше зает с Рузки и с мисълта каква ли ще бъде следващата стъпка на полковника…