Том Кланси, Стив Пиечник
Огледален образ (19)

17.

Понеделник, 3:35 часа сутринта, Вашингтон

Подполковник Чарлз Скуайърс стоеше върху тъмната писта в Куантико. Беше облечен в цивилни дрехи и кожено яке, а преносимият компютър бе поставен върху настилката между краката му, докато той изпращаше един по един шестте останали членове на група „Защитник“ към двата хеликоптера, които щяха да ги отведат във военновъздушната база „Андрюс“. Там щяха да се прехвърлят на принадлежащия на „Защитник“ С-141В „Старлифтър“ за единадесетчасовия полет до Хелзинки.

Нощта беше хладна и свежа, въпреки че както винаги работата бе онова, което го възбуждаше най-вече. Когато като дете растеше в Ямайка, никога не беше преживявал нещо по-възбуждащо от това, да тича из стадиона преди мач, особено когато шансът за победа не беше на страната на неговия отбор. Така се чувстваше и всеки път, когато „Защитник“ се хвърляше в действие. Заради любовта на Скуайърс към футбола Худ му беше разрешил да нарече групата си на името на поста, на който бе играл — защитник, който пресреща топките на противника и ги връща в собственото му поле.

Скуайърс спеше в малката си къща в базата, когато Роджърс се обади и му предаде заповедта за пътуването до Финландия. Роджърс се извини, че са успели да вземат одобрение от Конгреса за група само от седем човека, а не за всичките дванадесет. Конгресът винаги объркваше работите им, а този път пък раздели групата. Обяснението беше, че ако бъдат разкрити, винаги може да се обясни на руснаците, че всъщност не са изпратили цялата си нападателна мощ. В света на международната политика, изглежда, това имаше някакво значение. За щастие след последната мисия Скуайърс бе приспособил тренировъчния план на „Защитник“ така, че когато се наложи, да могат да вършат работата си и при непълен състав.

Скуайърс не целуна жена си за „довиждане“. Сбогуванията бяха по-лесни, когато тя спеше. Затова, докато се обличаше, той взе секретния си телефон в банята и оттам разговаря с Роджърс. Първоначалният план беше, когато пристигнат, да се правят на туристи. Щом групата отлетеше, Роджърс щеше да се свърже със Скуайърс и да го уведоми за допълненията и подобренията по плана. Засега се знаеше, че трима от тях щяха да отидат в Санкт Петербург, а останалите четирима ще останат да ги чакат в Хелзинки като резерв.

Членовете на „Защитник“, които оставаха, щяха да бъдат разочаровани, но нямаше да са сами. „Защитник“ не участваше често в акции, но Скуайърс винаги държеше хората му да са готови за действие, тренирани и добре обучени. Четиримата оставащи в Хелзинки щяха да бъдат особено притеснени, че са толкова близо, а не участват в акцията. Но като всеки добър и опитен войник Роджърс настояваше да има хора, готови да подадат ръка за помощ, ако се наложи.

След като групата се натовари, Скуайърс скочи във втория хеликоптер. Още преди машината да излети, той постави преносимия компютър в скута си, пъхна в него дискетата, подадена му от пилота, и започна да проверява списъка на оборудването, което вече бе натоварено на старлифтъра — от оръжията до облеклата и униформите, които разузнавачите бяха решили, че може да им бъдат необходими на първо време.

Това бяха китайски и руски военни униформи, както и някои на страни от Средния изток и Латинска Америка. Имаше още и достатъчно бельо, оборудване и защитни униформи за северните ширини за целия екип, макар че в списъка все още липсваха фотоапарати, видеокамери, самолетни билети, пътеводители и речници, които щяха да им бъдат необходими, ако трябваше да се правят на туристи. Но Майк Роджърс се гордееше с вниманието към детайлите и Скуайърс беше сигурен, че всичко необходимо ще бъде на място, докато те пристигнат в „Андрюс“.

Той огледа защитниците, които пътуваха с него. Особено светлорусия Дейвид Джордж, който бе изключен от последната им мисия и мястото му бе заето от Майк Роджърс, и новата, Сондра де Вон, която бе започнала обучението си като член на „Тюлените“^[1], но наскоро бе изпратена в „Защитник“ на мястото на човека, убит в Северна Корея.

Както винаги, когато гледаше лицата им, почувства гордост… И онова чувство на отговорност, което идеше от съзнанието, че някой от тях може и да не се завърне. Въпреки че работеше много съзнателно, той като че ли беше по-голям фаталист от Роджърс, чието мото беше: „Докато държа в ръцете си оръжие, няма защо да се уповавам на божията милост“.

Скуайърс отклони погледа си към компютъра и се усмихна, когато си представи как благословено дълбоко бяха заспали жена му и синът им Били. И отново изпита чувство на гордост, че те са на сигурно място в постелята, защото вече повече от двеста години имаше мъже и жени, които се бореха със същите мисли и изпитваха същите страхове като него, когато галопираха, плаваха, караха машини или летяха, за да защитят демокрацията, в която всички те толкова страстно вярваха…