Ридли Пиърсън
Смъртоносно лято (92)

91.

— Какво ще стане с нея? — попита Фиона.

Гледката от задната веранда на Уолт включваше дузина колибри, борещи се за контрол над хранилката за птици. Трепетликите хвърляха сянка върху тревата, която имаше нужда от косене. Беше почти девет вечерта. Приготвената от Уолт вечеря се състоеше от стоплена в микровълновата печка лазаня, грах и зелева салата с майонеза от деликатесния магазин. Той пиеше мексиканска бира. Фиона предпочете червено вино.

— Човек с общественото положение на Съмнър ще си спечели множество отсрочки. Ще протака започването на процеса поне година, а може би и две. Дни преди датата на първото съдебно заседание ще се признае за виновен в извършване на по-лекото престъпление и ще получи осемнайсет месеца с право на домашни посещения и възможност да играе волейбол. Дотогава тя ще е в колеж, далеч от всичко това.

— Мъчно ми е за нея.

— Да. — Уолт отпи от бирата и се загледа в миниатюрните птици, които се дуелираха с дългите си човки, а крилцата им трепкаха със скорост милион километра в час. Често пъти и той самият се чувстваше така: вършеше тонове работа, а всъщност просто висеше на едно и също място. — Заловихме жената в Рино, на игралните маси. Разполагаме с разпечатки от нейни телефонни разговори с Кантел, както и със записи от камери за наблюдение, на които ясно се вижда, че е тя. И тя ще лежи заедно с останалите.

— Само че месеци, а не години, нали?

— Така е устроен светът. Другите двама ще бъдат съдени за отвличане. Разликата е огромна.

— Кевин?

— Добре е. Дължа му един нощен риболов. Може да ни бъдеш водач по Силвър Крийк.

— С най-голямо удоволствие. Само кажи кога.

Изведоха Беатрис на разходка из квартала. Наоколо се носеше мирис на печено месо, а прозорците светеха в синьо от включените в къщите телевизори. Цвърченето на щурците се смесваше със звука от градинските пръскачки. Над главите им прелетя самолет със свален колесник, готов за кацане. Уолт се замисли за всичките си разходки из квартала с Гейл и с изненада и облекчение установи, че тези спомени вече не го пронизваха в сърцето като с нож. На два-три пъти погледна към Фиона и макар тя да усещаше погледите му, двамата продължиха разходката си в мълчание.

— Не говориш много за живота си отпреди преместването си тук — каза той.

— Това беше — е — място, на което исках да започна отначало — отвърна тя. — Най-добре е миналото да си остане в миналото. Нали разбираш какво имам предвид?

— Не съм сигурен дали разбирам, но се уча, наистина.

От къщичката на съседното дърво се чуха детски викове. Къщичка с асфалтиран покрив и прозорци от цветно стъкло. Уолт се запита дали това бе подходящо място за отглеждане на деца. С частните самолети и къщичките по дърветата.

— Това място се промени много през последните десет години — каза той. — Това място.

— Изморен си. Имаш нужда от почивка.

— Утре момичетата се прибират от летен лагер.

— Сигурно ги чакаш с нетърпение.

— И още как — отвърна.

Беа хукна да тича по улицата, после направи завой и се върна сама. Фиона се наведе и я погали по главата, а кучето я облиза по ръката; младата жена се засмя.

Уолт за малко да каже: „Тези разходки май започват да ми харесват“, но се въздържа; страхуваше се да не я изплаши. Малки стъпки, помисли си той.

— Може да отидем до Хенрис Форк — предложи тя. — Там е страхотно за риболов. С Кевин, имам предвид.

Това означаваше мотелски стаи и поне три-четири дни престой. Хранене заедно. Пет часа път с кола в едната посока. Беше подтекст, който не му убягна.

— Не съм чак толкова добър за риболов на Хенрис Форк — отговори й, — но на Кевин много би му харесало.

— Мога да те науча — отвърна Фиона. — Нали с това се занимавам, забрави ли?

— Момичетата се прибират вкъщи и няма да можем да го направим веднага.

— Но ще обмислиш предложението, нали? — попита тя.

— И още как.

Беатрис изтича до близкото дърво и започна да лае по двойка врани. Уолт я извика обратно при себе си.

— Ти сигурно си заринат с работа, така или иначе — каза Фиона, за да му даде възможност да отхвърли предложението й, ако желае.

— Така е. Но аз винаги съм заринат с работа. Мога да се измъкна. Трябва да се съобразим и с графика на Кевин. Той се върна на работа в хотела. Ще помоля Лиза да гледа момичетата.

— Те също могат да дойдат, нали? Паркът много ще им хареса. Можем да си направим еднодневна екскурзия. — Извървяха още половин пресечка в мълчание. — Твърде настоятелна ли съм?

— Не. Ни най-малко. Обичам работата си, но тя ме е обсебила. Трябва да се подготвя за изслушванията. Да попълня цял тон документация. После ще има обжалвания. Невинаги имам възможност да се видя очи в очи с прокурорите. Не искам да пропусна нещо, докато отсъствам.

— Ако децата не бяха на борда на самолета — каза тя, — мислиш ли, че планът им щеше да успее?

— Предполагам, че застрахователната компания щеше да плати. Ако откажеше, те щяха да преминат към изпълнението на резервния си план: да се върнат след няколко месеца за самолета и да го продадат извън страната. В пустинята Невада можеш да скриеш самолет за доста дълго време.

— Тоест, Кевин и момичето всъщност… са им попречили да осъществят плана си.

— И ятото гъски, които са извадили двигателите от строя. Но да, може да се каже, че си права. Така е.

— Младежка любов — промълви тя. — Върши чудеса. — Беа отново я облиза по ръката и Уолт се наведе, за да я дръпне за каишката. — Не исках да омаловажавам твоята роля в случая — побърза да поясни Фиона.

— Разбрах какво имаше предвид — успокои я той.

— Но се чувстваш добре, нали?

— След като убих един човек и раних друг? Това ли ме питаш?

— Изобщо не трябваше да те питам.

— Имаш пълното право да питаш — вдигна рамене той. — Но аз нямам отговор. Това е истината. Не знам какво да кажа. Той стреля и улучи Кевин. Другият се прицелваше в Джон. В такива моменти няма време за размисъл. Просто правиш онова, което смяташ за правилно, и живееш с последствията.

— Не исках да…

— Накрая остават само два въпроса — прекъсна я Уолт. — Мисля ли за това? Да. Мога ли да променя нещо? Не.

— Това вече е минало — заключи тя.

Направиха завой в края на улицата и поеха обратно към къщата. Неловкото усещане от мълчанието помежду им се разсея и те се заслушаха в успокояващия звук от шумоленето на дрехите им и драскането от лапичките на Беа по асфалта. Един от съседите им помаха с ръка, а Уолт го поздрави по име в отговор.

Ръката му докосна лакътя на Фиона. Прииска му се да преплете пръсти с нейните и да повървят така, хванати за ръце. Може би и тя си мислеше за същото, тъй като старателно гледаше право напред, но никой от двамата не посмя да го направи.

— Каква красива нощ — обади се той.

— Някой ден ще ти разкажа — рече тя и думите й го изненадаха.

— Няма нужда. Права си за миналото. Хареса ми онова, което каза.

— По-лесно е да се каже, отколкото да се направи. Винаги е така.

— Явно Далай Лама ще гостува в града ни.

— Сменяш темата, а?

Уолт се засмя съвсем тихичко.

— Какво?

— Нищо. Е, не е съвсем нищо… Гейл и Брандън.

— Какво за тях?

— Точно преди официалната вечеря по повод търга тя му спретна поредния скандал. Накара го да се почувства като ловджийско куче. — Той погали Беатрис по главата.

— Защо?

— Точно това е най-хубавото в цялата работа. Вече мога да се смея на тези неща. Нямам никаква представа защо. Предполагам, че е пропуснал някаква тяхна среща или уговорка. Тя не обича да я карат да чака. Но може причината да е друга: да е взел погрешната кола, да е забравил да напълни формичките за лед или да не си е почистил космите от сифона в банята. Но онова, което ме порази, беше огромното ми удоволствие, че вече не аз съм този, който е обект на гнева й, и че не бих искал да съм на негово място за нищо на света.

Фиона също се протегна да погали Беатрис и дланите им неволно се докоснаха. Дали беше неволно всъщност?