Ридли Пиърсън
Смъртоносно лято (43)

42.

Кевин скочи от пилотската седалка и избута Самър обратно в пътническия салон на самолета.

— Какво има? — попита го тя.

— Трима мъже идват насам.

— Не насам. Към друг самолет. Успокой топката, пич.

— Заклевам се.

Момичето пристъпи в пилотската кабина и надникна през прозореца.

— Няма страшно — прошепна, но не много убедително. — Първо, не виждам нито Уилям, нито Джак. Второ, ние нямаме тричленен екипаж.

Но мъжете крачеха право към тях и Самър побърза да се върне при Кевин.

— Нищо не разбирам. Те не са от нашия екипаж.

— Не мисля, че това има значение точно в този момент. Какво, по дяволите, ще правим?

— Осветлението! — прошепна тя, хвърли се напред и запълзя на четири крака към кабината, за да изключи бутоните.

Входната врата изщрака шумно и започна да се отваря.

— Мамка му! По дяволите! — изпъшка Кевин. — Майка ми ще ме убие!

Самър го повлече по пътеката и се напъха заедно с него в складовото помещение до тоалетната. Плъзна вратата зад себе си, но не докрай, и долепи око до процепа.

Кевин стоеше плътно до нея в тясното пространство, а сърцето му биеше твърде силно и твърде бързо.

Вратата на самолета най-после се отвори докрай.

Самър притисна показалец към устните си и прошепна:

— Не познавам тези мъже. Едва ли ще се бавят. Може би подготвят самолета за утрешния полет. Кой знае?

И отново насочи вниманието си към пътническия салон.

Още от качването си на борда тримата мъже почти не обелваха дума един на друг, което се стори доста странно на Кевин. До ушите му стигаха звуци от суетенето им в пилотската кабина. Правеха нещо, и то съвсем целенасочено.

Лампите светнаха и въздушната система изсъска.

Най-после се разнесе нечий монотонен глас, който сякаш четеше нещо.

Косата на Самър погъделичка лицето му.

— Това е контролният списък! — каза тя. — Мисля, че се подготвят за излитане.

— Какво? Не могат да направят това!

— Млъкни и ме остави да помисля.

Кевин за пръв път видя собствената си уплаха като в огледало, само че изписана по лицето на Самър.

* * *

Кантел прочете на глас контролния списък с инструкции, така както се бяха упражнявали с Макгинес десетки пъти. Роджър бе инвестирал девет месеца в обучение за предстоящия двайсетминутен полет и макар да провеждаше подготовката с нужната увереност, безпокойството му изпълваше цялата пилотска кабина.

Задълженията на Кристофър се ограничаваха до радиостанциите и GPS навигацията. Той настрои нужните честоти, провери два пъти координатите, които бе въвел в навигационната система, и посочи с пръст към радиопредавателя.

— Да го изключа, нали? — попита.

— Изключи го — потвърди Макгинес и отново насочи вниманието си към контролното табло.

Кантел изпълни инструкцията и по този начин предотврати излъчването на радиосигнал, който би позволил на службата за контрол на въздушния трафик да следи полета им. На височина над четири хиляди и петстотин метра лиърджетът щеше да е видим за повечето радари. Но Роджър не възнамеряваше да надвишава три хиляди метра, щом излезеха над пустинята. Тревожеше го единствено прелитането над планините. А така също и тъмнината.

— Спокойно и полека — каза Кристофър. — Не бързаме за никъде.

— Обади се на кулата.

Кантел знаеше репликите си наизуст. Макгинес го бе предупредил, че трябва не просто да изрече точните думи — всъщност нямаше кой знае какво за казване — а да ги произнесе с правилната интонация, с безразличие, за да не събуди подозрение у диспечера от въздушната кула в Хейли.

Така че той съобщи номера на опашката и поиска разрешение за излитане.

Необичайната посока на вятъра налагаше излитане в северна посока. От кулата припомниха на ТА-959 изискването за заглушаване на шума от двигателите.

Кантел потвърди.

Макгинес недоволно поклати глава.

— Трябваше да ни дадат три-едно — каза той. Имаше предвид пистата за излитане в южна посока.

— Крис? — Салво стърчеше зад тях, въпреки инструкциите на Кантел да не им се пречка.

— Казах ти да стоиш настрана! — подхвърли му той през рамо.

Мат държеше кутийка „Хайнекен“.

— Божичко, Салво, изхвърли това нещо… Не точно сега!

— Не е моя!

Самолетът зави към пистата.

— Предполетен контролен списък — каза Роджър на Кристофър, без да обръща внимание на Мат.

— Намерих я в поставката за чаши, Крис — продължи да упорства Салво.

— Какво ме интересува къде си я намерил? — отвърна Кантел и посегна към ламинирания контролен списък. — Изхвърли я и сядай някъде.

— Беше в поставката за чаши — повтори Мат — и е студена.

Това привлече вниманието и на двамата пилоти.

Кристофър протегна ръка и пипна бирената кутийка. После хвърли тревожен поглед към Макгинес.

— Вече е късно да се отказваме — отвърна Роджър. — Имаме разрешение за излитане.

— Претърси самолета — прошепна Кантел на Салво и се обърна към Макгинес: — Действай!

* * *

— Гласът на единия ми звучи познато — прошепна Самър в ухото на Кевин, — но не се сещам кой е. Може би работи с Уилям? Не знам.

Заради грохота от двигателите трябваше да долепи устните си до ухото му и Кевин се чувстваше буквално притиснат в ъгъла.

— Аз ще се погрижа за тази работа — каза тя. — Изчакай ме тук.

Понечи да я спре, но Самър го отблъсна и се измъкна от шкафа. Той затвори вратата след нея, но остави малка пролука, за да може да наблюдава салона.

— Извинете! — провикна се тя.

Посрещнаха я три втрещени физиономии. Вторият пилот свали слушалките си. С пет бързи крачки момичето се озова зад гърба на ниския мъж.

— Къде е Уилям? — попита ги и се вгледа в лицето на пилота. Не го познаваше. Изпъна рамене, за да изтъкне авторитета си. — Кои сте вие всъщност? — После се обърна към втория пилот: — С теб се познаваме, нали? Аз съм Самър. Виждал си ме. Трябва да ме върнете обратно в авиационната база.

— Какво правиш в самолета? — попита вторият пилот. — Не трябва да си тук.

— Мислиш ли? Баща ми притежава този самолет. Върнете ме в авиобазата, моля ви.

— Можем ли да обърнем? — Странен въпрос за втори пилот. Разбира се, че можеха да обърнат. Трябваше да го направят, и то веднага.

— Можете и ще го направите — заяви твърдо тя, за да им припомни коя е.

Пилотът смутено погледна към втория пилот.

— Къде е Уилям? — попита Самър отново.

Пилотът очевидно не я чуваше. За разлика от втория пилот, той не беше свалил слушалките си.

— Трябва да дадем обяснение на диспечера в кулата — каза пилотът. — Наистина ли искаш да го направим?

— Трябва да се върна. Не мога да летя с вас, дори да е за кратко — намеси се Самър. — Нямам време, ясно ли е?

Вторият пилот я огледа от глава до пети. После обърна глава към прозореца и впери поглед в сините светлини от лявата страна на пистата.

— Някой чува ли ме? — попита тя.

— Госпожице, отдръпнете се назад, ако обичате! — каза вторият пилот с коренно променено изражение на лицето. Изглеждаше така, сякаш той командва парада.

Самър не помръдна. Нямаше никакво намерение да се отдръпва.

— Върнете ме обратно — настоя тя.

Вторият пилот, който до този момент не й обръщаше особено внимание, се обърна към нея и кресна:

— Сядай!

Момичето го погледна със свито сърце.

— Аз… няма да дойда с вас. Искам да ме върнете в авиобазата още сега!

Вторият пилот кимна едва забележимо и чифт ръце се обвиха около нея. Третият мъж от екипа.

— Тръгвай! — нареди вторият пилот на пилота.

Самолетът зави наляво и пое на север по пистата.

Двигателите нададоха оглушителен вой.

— Не! — извика тя и започна да рита в опит да се отскубне. Но мъжът зад нея беше много силен и я държеше здраво.

* * *

Кевин успя да види само части от конфликта. В началото му се стори, че Самър — вярна на себе си — владееше положението или поне се опитваше. С ръце на хълбоците, изпъчена заплашително, тя се мъчеше да изглежда по-голяма, отколкото бе в действителност.

Чу молбата й — или по-скоро настояването — да я върнат обратно в авиобазата.

Но после нещо се обърка. Дребният жилав мъж я стискаше здраво и първият порив на Кевин бе да изскочи навън и да й се притече на помощ. Мъжът изви ръцете й назад и прикова китките й само с едната си длан, а с другата я събори на земята. Направи го толкова сръчно, все едно му се случваше за стотен път. Завърза ръцете й с колана от седалката и започна да докосва лицето й по изключително отблъскващ и развратен начин. Хвърли пламнал поглед към кабината, видя, че пилотите са заети, и спокойно замачка гърдите й с две ръце.

Кевин рязко се изправи и удари главата си в ниския пластмасов таван.

Мъжът се обърна. Кевин искрено се надяваше, че е успял да се отдръпне навреме от процепа. Измъкна от джоба си мобилния си телефон и докато тътенът на двигателите се засилваше, започна да натиска бутоните с треперещи ръце.