Ридли Пиърсън
Смъртоносно лято (20)

19.

Уолт трябваше да благодари на Брандън, но не възнамеряваше да го прави. Помощникът му очевидно бе записал правилно регистрационния номер на колата, шофирана от жената, появила се неканена на дегустацията. Шерифът подозираше, че автомобилът ще се окаже взет под наем, но за негова изненада, регистрацията бе направена в област Блейн и се водеше на името Ник Гилман. Адресът за кореспонденция беше пощенска кутия в Хейли, а местожителството — някъде в окръг Старуедър.

След дегустацията Флеминг предаде бутилките „Адамс“ на съхранение в банков сейф в Кечъм и пое към долината.

Познаваше Ник и Ан Гилман съвсем бегло, колкото да ги поздрави на улицата. Той беше строител; тя притежаваше художествена галерия на Сън Вали Роуд. Имаха три деца, най-голямото от които в пети клас, както дъщерите на Уолт. Семейство Гилман бяха монтирали смущаваща стоманена статуя на моравата пред дома си — гола жена, раждаща Земята — която на два пъти се бе оказвала обект на вандалски деяния, изискващи полицейско разследване. На задната им морава се извисяваше огромна купчина камъни на стойност четвърт милион долара — произведение на изкуството от някакъв британски пейзажист — която подхранваше слуховете за неочакваното им забогатяване. Не всеки в долината можеше да си позволи да докара британски каменоделци и да им плаща да трупат камъни в двора му. Въпросните каменоделци — груби мъжаги, които отбелязваха края на работния си ден с няколко халби в кръчмата — вече познаваха полицейското управление и отвътре, тъй като скачаха на бой срещу местните всеки път, когато някой сметнеше за нужно да иронизира акцента им.

Именно тези кавги — общо три на брой — бяха станали повод за запознанството на Флеминг и семейство Гилман. Дружелюбната усмивка на Ник и огромната самоувереност на Ан, както и умението й да води успешни преговори, бяха спомогнали за свалянето на всички обвинения срещу британските каменоделци. В знак на благодарност Ан бе изпратила на Уолт луксозна кутия бонбони за Коледа.

Семейство Гилман живееше край брега на Биг Ууд в просторна къща от неодялани дървени трупи.

Уолт бе посрещнат на входната врата от служителка на семейството, която се представи с името Бети. Съобщи му, че семейство Гилман са на една от предварителните вечери, организирани във връзка с търга на вино.

Шерифът попита за местонахождението на автомобила „Тойота Ланд круизър“, чийто регистрационен номер пазеше в горния джоб на униформеното си яке.

— Шофира го Джанет — отвърна Бети, — тяхна приятелка от Калифорния, аспирантка от Калифорнийския университет в Дейвис. Отседнала е в Обора. Ланд круизърът върви в комплект с Обора.

— В обора?

— Извинете. Ан слага имена на всичко. — Бети посочи към автомобилната алея. — Имам предвид бунгалото за гости. Вдясно от алеята ще видите един обор. След него завийте и продължете направо, докато стигнете до бунгалото за гости… Всичко наред ли е?

Полицейската униформа винаги будеше любопитство. Хората нямаха право да разпитват, но винаги го правеха.

— Нищо тревожно.

— Не съм сигурна дали е тук. Стори ми се, че я чух да излиза преди известно време — каза Бети, — но може и да греша. Бих могла да й предам да ви се обади. — Опитваше се да изкопчи информация.

Уолт й благодари, каза й, че няма нужда да безпокои семейство Гилман относно посещението му, и тръгна да търси Обора.

Откри тойотата паркирана до бунгалото за гости, доколкото бе уместно да наречеш масивна дървена къща с площ от шестстотин квадратни метра бунгало. Изглеждаше като спуснато от небето насред горичка от белостволи трепетлики, които сякаш светеха в мрака. Наблизо ромолеше река Биг Ууд и Уолт се сети за проваления си риболов с Кевин. Дължеше на хлапето още едно излизане.

Точно преди да почука на вратата, периферното му зрение долови някакво движение. Той затаи дъх с убеждението, че някой елен или лос е слязъл на водопой до реката. Благоговееше пред такива гледки — една от главните причини да живее тук. Но сянката отново се раздвижи. Със сигурност не беше животно, а човек.

— Ей! — извика той и инстинктивно посегна към кобура си.

Бракониерстващ рибар може би. Но в къщата живееше жена и не биваше да изключва вероятността наоколо да обикаля някой перверзник, който обича да наднича в чуждите прозорци. Един крадец би проявил интерес към семейната къща, а не към бунгалото за гости. Можеше да е и някой от десетките скитници, които лятно време лагеруваха в горските стопанства и отваряха работа на полицията.

Уолт свали ръката си от оръжието. Навярно щеше да успее да настигне нарушителя или поне да го прогони от имота.

Сянката хукна между дърветата и Флеминг я последва с фенерче в ръка. Светлината падаше върху гърба на мъжа, но Уолт успя да забележи ръкавиците му. Ръкавици в края на юли.

Шерифът тичаше с всички сили през лабиринта от белостволи дървета.

— Стой! — извика той.

От бунгалото блесна светлина от прожектор и сенките на дърветата заприличаха на затворническа решетка.

Мъжът препускаше през трепетликите и постепенно увеличаваше преднината си.

Уолт, който се гордееше с физическата си издръжливост, положи огромни усилия да го настигне, но не успя. Когато най-после излезе от горичката, той се препъна в асфалтовия бордюр и падна тежко по корем. Огледа се и установи, че се намира на съседската алея.

До слуха му достигна ръмжене на автомобилен двигател. Скочи на крака, но звукът вече заглъхваше в далечината.

Грабна радиостанцията си, ала нямаше какво да докладва — не разполагаше с описание нито на заподозрения, нито на превозното средство. Ритна с ботуш чакъла на алеята и изруга:

— Мамка му, мамка му, мамка му!

* * *

Уолт избърса потта от лицето си с кърпичка и похлопа на входната врата на бунгалото. Отвори му същата жена, която бе видял на дегустацията. При вида на полицейската униформа лицето й доби типичното изненадано изражение.

— Джанет…?

— Да?

— Уолт Флеминг, областен шериф. Присъствах на дегустацията тази вечер.

Реши да не й казва нищо за мъжа, който се навърташе край бунгалото й. Поне засега.

— Нахълтах без покана, знам. Виновна съм, знам. Не предполагах, че съм нарушила някакъв закон. Глоба ли има, или нещо друго?

— Нещо друго — отвърна той. — Бих искал да поговорим за Артър Реми.

— Това ли е всичко?

— Това е всичко.

Тя му махна с ръка да влиза. Бунгалото би могло да мине за пристройка към Националния музей на американските индианци.

— Чернокраки^[1]? — попита той и се огледа наоколо.

— Честно казано, нямам представа.

— Паюте — поправи се той, когато погледът му спря върху внушителен кош от конски косъм. — Или може би банок. Юто-ацтеки.

— Колекционер ли сте?

— Любител. Един мой чичо — нещо като чичо, нямаме кръвна връзка — е чернокрак. Той събуди интереса ми в тази област. — Уолт прокара длан по едно одеяло, чудейки се дали семейство Гилман знаеха, че е фалшификат, и се загледа в два глинени съда зад стъклена витрина. — На какво се дължи интересът ви към господин Реми? — попита той.

Тя седеше на плетен стол от върбови клонки от другата страна на масичка от орехово дърво. Покани го с жест да седне на дивана, но той отказа и продължи да разглежда колекцията.

— Артър Реми — повтори Уолт.

— Да не би да е подал оплакване? — попита жената. — Ама че мижитурка.

— Не е подавал оплакване. А има ли основание?

Челото й се смръщи.

— Не чух фамилното ви име — каза шерифът.

— Финч… Джанет Финч. Ще ми обясните ли за какво точно става въпрос?

— Нашето управление осигурява охрана за бутилките „Адамс“.

— Ами в такъв случай си губите времето и ресурсите.

— Защото…?

— Защото няма бутилки „Адамс“. Това е нещо, което Артър Реми очевидно не желае да чуе.

— Добре. Целият съм в слух — каза той и седна на стола срещу нея.

— Аз съм кандидат за докторска степен в Калифорнийския университет в Дейвис, шерифе. Енология… производство на вино — изрече най-после тя в отговор на безмълвния му въпрос. — Дисертацията ми е свързана с колекцията „Джеферсън“. — Жената се вгледа в лицето му. — Запознат ли сте с маниакалния интерес на Томас Джеферсън към виното?

— Бутилките „Адамс“ — обади се той — са били подарък от Джеферсън, нали?

— Измислица — изсумтя насмешливо Джанет. — Това е историята на Артър Реми, но тя е точно измислена история и нищо повече.

— Слушам ви.

— Така наречените бутилки „Джеферсън“ били открити от Артър Реми през хиляда деветстотин осемдесет и пета и продадени на търг за почти двеста хиляди долара, отчасти защото — според експертната оценка — виното е оцеляло през вековете… а това е сериозно постижение. Реми твърди, че бутилките „Адамс“ са също от парижката изба на Джеферсън, което е доста… хм… изсмукано от пръстите. И откровено казано, поставя под съмнение автентичността на оригиналната находка.

Тя погледна Флеминг право в очите.

— Те са фалшификати, шерифе. Това е измама. Сложна и скъпа наистина, но въпреки всичко — измама.

До слуха на Уолт достигна бръмченето на компресора от хладилника в кухнята. На горния етаж работеше радио или телевизор.

— Струва ми се, че всеобщото мнение е доста по-различно — каза той.

— Единственото ми желание е да получа достъп до бутилките и до резултатите от анализа. Искам да се уверя, че не съм прахосала напразно почти три години от живота си. Работата е там, че Артър Реми е лъжец и измамник, а всички са толкова възхитени от измислената му история, че са като слепи за извършената от него измама. Той ще спечели милиони долари от бутилирано вино „Ротшилд“, представяйки го за нещо съвсем различно.

— Искали сте достъп, доколкото разбирам?

— Повече от десет пъти. Не е ли малко странно, че той отказва да приеме дори обажданията ми?

— Да наречеш някого… измамник… е доста сериозно обвинение.

— Наясно съм с това. Били ли са бутилките проучени и анализирани? Разбира се. И то от най-добрите в тази област. Но искате ли да предположите колко са „експертите“ — сви пръсти в знак за кавички, — които могат да определят автентичността на подобна находка? Много, много малко. И той вече е по петите им, повярвайте ми. Не знам как го прави, но това не е мой проблем. Един от тях е мъртъв, между другото… убит. Това би трябвало да заинтригува един шериф, нали? Намушкан с нож в Амстердам. Установена ли е някаква връзка между убийството и Реми? Не. Има ли шанс това да се случи някога? Не. Но какво удобно съвпадение само — човекът, сложил подписа си върху документа за идентичност на стъклото и метода за гравиране на надписа, да намери смъртта си пред входа на публичен дом. И знаете ли какво? Той беше гей. Публичните домове изобщо не са представлявали интерес за него.

Младата жена си пое дъх и продължи:

— Не ме разбирайте погрешно. Подозирам, че бутилките на Реми от колекцията „Джеферсън“ са автентични. Но тези бутилки „Адамс“? Сигурна съм, че стъклото е френско от осемнайсети век, коркът е португалски, етикетът е от точната хартия. Сигурна съм, че всички факти подкрепят твърденията на Реми. Иначе бутилките нямаше да се предлагат на търг. Но при всичките ми проучвания върху Джеферсън аз не открих такива бутилки. Разбирате ли? Бутилките „Адамс“ не фигурират никъде в инвентара на Джеферсън. Според мен Реми е надушил интересна възможност и е решил да се възползва от нея, без да осъзнава, че Томас Джеферсън е бил изключителен особняк, който е инвентаризирал всяка бутилка, каталогизирал е всяко вино, сервирано с всяка отделна вечеря. Никой не познава вината на Джеферсън така, както ги познавам аз. Има само трима души в целия свят, които са изучавали колекцията му по същия начин като мен, но другите двама са го правили, преди науката да достигне днешния си напредък — по-точно без помощта на електронни микроскопи и спектрометри. И Артър Реми не е един от тези двама, уверявам ви.

Вените на шията й бяха изпъкнали, а бузите й пламтяха.

— Но нямате доказателство — каза Уолт, — защото не можете да получите достъп.

— Точно така! — Джанет Финч си пое дълбоко въздух. — Винарската индустрия се базира на взаимоотношения. Търговци, посредници, консуматори, колекционери и ценители. Тези взаимоотношения се пазят много грижливо. Специалистите като мен ги търсят при нужда от експертна оценка и ни хвърлят на вълците, когато изразим някакво съмнение. Реми твърди, че бутилките „Джеферсън“ и „Адамс“ са били открити в две различни изби в Париж. Добре, чудесно, но аз бих искала да разбера кои са тези изби. Знам къде е живял Джеферсън в Париж, знам в кои изби е съхранявал колекцията си. Знам кога и къде е преместил колекцията си. Ако те се окажат автентични — а аз бих се радвала да е така, но ми е нужно доказателство — тогава трябва да ги включа в дисертацията си, за да бъде напълно завършена. Работя върху това цяла вечност, шерифе. Не смятам да се отказвам точно сега.

— Убийството в Амстердам…? — попита Уолт.

— Разследването е приключено, случаят е в архивите. Непреднамерен акт на насилие. — Джанет го изгледа мълчаливо. — Вие всъщност ми вярвате?

— Ако се окажете права, ще причините на Реми сериозна финансова загуба.

— Той се тревожи за репутацията си, не за парите, повярвайте ми. Ако се окажа права, с него е свършено. А аз съм права.

— Госпожице Финч, настоятелно ви моля да се преместите в друго жилище.

— Не, благодаря. Цената тук ме устройва. Ан е моя приятелка от началното училище.

— Когато идвах насам, прогоних натрапник, който се навърташе около бунгалото.

— Какво?

— Преследвах го, но нарушителят се измъкна.

— Отвън е обикалял някакъв непознат? Сериозно ли ми говорите?

— Като се има предвид това, което току-що ми разказахте, мисля, че ще е по-разумно да отседнете в семейната къща или да се настаните в хотел, или дори да напуснете долината.

— Реми? Шегувате ли се? — Тя се замисли над думите му. — Мили боже! Плашите ме до смърт! Може да е някой, който е решил да лови риба или просто да се разходи край реката. Нали?

— Може — колебливо отвърна Уолт. — Но все пак би било по-разумно да отседнете при семейство Гилман за няколко дни.

— Не мога. Дадох на Реми телефонния номер на бунгалото. Той или ще звънне, или не. А ако не го направи, в неделя сутринта си тръгвам.

Идеята да остави Джанет сама в бунгалото не се нравеше на Уолт, но нямаше какво повече да направи по този въпрос.

— Бутилките сигурно са застраховани за огромна сума — каза той.

— Разбира се.

— И ако бъдат откраднати — на път за търга на вино, помисли си, но не го каза на глас, — застрахователната компания ще изплати щетите, а бутилките, както и всякакви съмнения относно тяхната автентичност, ще изчезнат.

— Предполагам. Защо?

— Прехвърлете обажданията от този телефон и напуснете бунгалото. Отседнете в семейната къща — настоя Уолт. — Това вече не е молба.