Ридли Пиърсън
Смъртоносно лято (2)

1.

Уолт Флеминг нямаше никакво желание да бъде в реката. Всяка свободна минута извънработно време му беше нужна за намирането на банков заем от сто хиляди долара. В противен случай след развода щеше да загуби и къщата, и дъщерите си. Но пари се намираха трудно, времето не стигаше и ето го и него, нагазил до коленете в Биг Ууд Ривър заедно с племенника си Кевин. Вечерната разходка бе един вид услуга към снаха му — Майра, която майсторски умееше да вменява чувство за вина и у двамата.

Кевин, който щеше да навърши осемнайсет през август, отмести очи от изкуствената муха в края на собствената си въдица и втренчи поглед в чичо си.

— Какво? — попита Уолт. Водата бълбукаше покрай високите му гумени ботуши.

Той сложи слънчеви очила, за да предпази очите си от летящите кукички и от блясъка на късното слънце. В осем и половина вечерта то все още светеше ярко в лятното небе, макар и на път да потъне зад Карбънит — стръмната скалиста планина, която стърчеше от реката на двайсетина метра от него и се издигаше шестстотин метра почти отвесно нагоре в кобалтовосиньото небе. Щеше да остане сумрачно доста след десет и този промеждутък от време бе най-подходящ за риболов.

— Без униформа си.

— Шерифът няма ли право да сваля униформата си? Стига де, виждал си ме цивилен много пъти.

— Не и напоследък.

— Значи прекарваме твърде малко време заедно — каза Уолт. — Това е и основната причина да сме тук в момента.

Кевин стоеше на брега в поза, която издаваше нежеланието му да влезе във водата. Петнайсетина метра надолу по течението имаше тесен бетонен мост, по който се отклоняваше напуканият асфалт на Крой Крийк Роуд, идващ от центъра на Хейли, Айдахо, за да поеме в западна посока през неравния планински терен. Уолт беше паркирал джипа „Чероки“ на прашната отбивка преди моста. На регистрационната табела пишеше ОПУБ-1 — Областно полицейско управление, Блейн, автомобил 1.

Уолт хвърли поглед на изток зад Кевин, към градчето, което наричаше свой дом. С населението си от три хиляди души Хейли бе по-малък от прочутите си северни съседи Кечъм и Сън Вали, но по-голям от разположения на юг Белвю. Долината се гушеше между две планински вериги с V-образна форма, чийто остър край сочеше на север, а от южната й страна се простираше обширна пустинна равнина, осеяна с вулканични скали и обитавана единствено от гризачи и гърмящи змии.

— Ти мразиш риболова — каза Кевин. — Не признаваш нищо друго, освен софтбол, безмоторно летене и кучетата си. А това тук е радиостанция, нали? Полицейска радиостанция? — Той посочи към портативното устройство, закрепено върху рибарското елече на Уолт. — Може да си цивилен, но шерифът в теб е нащрек.

— Ще ловиш ли риба, или не? — запита Уолт и неволно убоде пръста си на кукичката, докато се опитваше да завърже мухата за влакното. Засмука връхчето на палеца си и усети вкус на кръв.

— Правиш го, защото мама те е накарала.

— Прав си за риболова, грешиш за Майра. Не ни се случва често да сме заедно и искам да се насладя на момента. Решението е твое, но ако не влезеш във водата, просто си губим времето.

— А работата ми в хотела? Идеята твоя ли беше, или на мама?

— Изцяло моя, приятелче. Майка ти няма нищо общо.

Кевин нагази до колене във водата.

Напредваме, помисли си Уолт.

— Как вървят нещата там всъщност? — попита той.

— Справям се.

Едно „благодаря“ щеше да свърши работа. Уолт бе използвал познанствата си, за да назначат Кевин като пиколо в „Сън Вали Лодж“. По-добре, отколкото общ работник в кухня.

Движеха се надолу по течението заедно, но на известно разстояние един от друг, за да не заплитат влакната на въдиците си. Братът на Уолт — Робърт, бе научил сина си да лови риба с изкуствена муха още на осемгодишна възраст и момчето се справяше със завидна лекота. Уолт изучаваше техниката на Кевин, надявайки се да прихване нещо от майсторлъка му. Той замахна и метна въдицата си пред себе си.

— Целта е да ги уловим на кукичката, а не да ги нашибаме до смърт. — Гласът на Кевин звучеше точно като на Робърт.

— Ха-ха! Много смешно — отвърна Уолт и се начумери.

— По-леко с китката.

Уолт го послуша и опита отново. Този път се справи доста по-добре.

— Благодаря.

— Безплатен съвет.

Радиостанцията на Уолт изпука. Двамата с Кевин се спогледаха.

— Трябва да приема обаждането. Нищо повече.

— Обещаваш ли?

Уолт прехапа език. Кевин искаше невъзможното. И двамата бяха наясно с това.