Ридли Пиърсън
Смъртоносно лято (32)

31.

Самър чу изключването на телевизора и се подготви за предстоящия сблъсък. Като борец тежка категория преди състезание, тя наведе глава, затвори очи и извика в съзнанието си недостатъците на опонента, слабите му места, защото физическото превъзходство бе на негова страна.

Първо искаше да разбере дали той ще се сети, че я е поканил. Според уговорката им тя трябваше да го придружи на вечерята, организирана във връзка с търга на вино, но баща й често забравяше предложенията, които й отправяше, особено ако се появеше по-интересна възможност.

Ако се окажеше, че не е забравил, тя смяташе да събуди гнева му, появявайки се пред него с мокра коса и увита около тялото й хавлия. Баща й мразеше да закъснява. Щом я завареше в този й вид, щеше да й постави невъзможни за изпълнение изисквания и накрая щеше да тръгне без нея, за да я остави да се приготви на спокойствие и да се присъедини към него по-късно — а на нея друго не й трябваше.

— Самър, готова ли си? — най-после извика той. — Не искам да закъсняваме.

Тя си пое дълбоко дъх и нахълта във всекидневната по хавлия, уверена, че това ще го накара да се почувства неловко. Избягваше да я поглежда край басейна. Сигурно виждаше майка й в нея или пък просто не можеше да понесе мисълта, че дъщеря му вече е жена, но независимо от причината, това я накара да усети моментно превъзходство.

— Позабавих се мъничко.

По лицето му се изписа ужас.

— Съжалявам. Дай ми двайсет минути. Става ли?

— Двайсет минути? Не! Не става! Казах ти седем без десет. Вече е без пет.

— Ей, не ми се случва чак толкова често да се обличам официално — каза тя с онази интонация, която винаги успяваше да го ядоса. — Освен това преди търга ще има коктейл, нали? Ще закъснеем малко, голяма работа!

— Не можем да закъснеем! За мен коктейлът е много по-важен от търга. — Той пое дълбоко въздух: лош знак. Очевидно не искаше да подклажда разправията. — Присъствието ти е важно за мен. Исках да се изфукам с дъщеря си. — Болката в гласа му докосна сърцето й. — Щом започне вечерята, се оказваш заклещен между съседите си по маса — и край на свободните разговори. Но на коктейла…

— Ти върви — прекъсна го тя. — Аз ще побързам и ще дойда веднага щом се приготвя.

— Ще те изчакам.

— Не! — извика момичето твърде рязко и твърде прибързано.

Родителският му радар веднага се включи и Самър мислено се нахока за собствената си припряност. Баща й я познаваше много по-добре, отколкото на нея й се искаше, и я обичаше много повече, отколкото на нея й се вярваше. Изражението му убедително го доказваше. Обзе я чувство за вина, което полази по гърба й като ледена тръпка.

— Търсиш възможност да подпишеш договор — каза тя, — нали?

— Аз винаги търся възможност да подпиша договор, миличка.

В гласа му се долавяше отчаяние. Самър положи усилие да потисне надигащото се в нея съчувствие. Беше я лишил от възможността да гледа Енрико на полуфиналите. Вместо това я домъкна със себе си в Сън Вали, за да му прави компания. Накара я да играе с него тенис в смесени двойки и я изложи пред всички с отчайващото си представяне. Напълно си заслужаваше онова, което възнамеряваше да му причини.

— Ти тръгвай — подкани го. — Аз и бездруго не си падам много по коктейли. Голяма скука са.

— Съжалявам, ако това пътуване не оправдава очакванията ти — каза баща й. — Искрено се надявах да ти бъде забавно.

— Добре съм, не се оплаквам.

— Не, трябваше да ти предложа да си поканиш приятелка, но изобщо не се сетих.

— Добре съм, татко. — Чувството за вина плъзна към гърлото й, сви се на топка и заседна там като камък. Но Самър не възнамеряваше да се отказва от плана си. Нито пък да плаче.

— Работата е там, че финансовото ни положение изобщо не е розово. Мисля, че си наясно с това. Минавам през труден период. В такива моменти майка ти много ми липсва. На теб също, сигурен съм. Липсва ни много, макар че почти не говорим за това…

— Моля те, недей.

— Трябва да си говорим повече, чуваш ли? Да решаваме проблемите си заедно.

— Татко…

— Ти си най-важното нещо в живота ми, Сам. Нищо друго не ме интересува. Знам, че едва ли ще ми повярваш, но е точно така. Ти си всичко за мен. Единственото, което ми остана. Срещите, договорите… те просто са начин за печелене на пари за нас, за теб… за да ти осигуря възможност да получиш най-доброто от всичко. Твоят приятел, тенисистът… Ерик…

— Енрико!

— Той… просто не е подходящ за теб. Той… сама разбираш за какво става дума. Знаеш какво иска от теб. Бъди сигурна, че не е щастие. Нито спокойствие и сигурност. Нищо общо с това. Моя работа е, независимо дали ти харесва, или не, да ти помагам да вземаш правилните решения. Не да управлявам живота ти. Не става въпрос за това. Просто искам да правиш преценките си с ясно съзнание и широко отворени очи. Това е. Но в този случай нещата далеч не стоят така. Ядосвай ми се колкото искаш, тропай с крак, няма да ти се разсърдя. Но моля те, разбери, че напълно искрено и от все сърце съм загрижен за твоето благополучие. Не за моето, а за твоето.

— Вече чувам цигулките, татко.

— Да, добре. Започвай да се обличаш.

— Ще се видим там.

— Ако не се появиш след десет минути, ще изпратя тексаските рейнджъри по петите ти. Не искам да съм сам на тази вечеря. Имам нужда от теб, чуваш ли? Тази вечер аз и ти сме един отбор.

— Добре. — Гласът й трепереше и тя заби поглед в краката си. — Ще побързам — смотолеви.

После хлопна вратата на стаята си под носа му и се облегна на нея, сякаш искаше да остави отвън целия им разговор.

Защо точно тази вечер? От всички възможни вечери защо точно тази?

* * *

В главата на Теди Съмнър мигаше предупредителна лампа. Усещаше, че дъщеря му подготвя нещо тайно. Нещо, свързано с него. Можеше да е или хубаво, или лошо, но съдейки по отношенията им през последните две седмици, бе готов да се обзаложи за второто.

Излезе от апартамента и се запъти право към служителката на рецепцията — любезно усмихната блондинка на около четирийсет и пет.

— Трябва ми началникът на охраната ви. Спешно е — тихо каза той.

— Разбира се, господине. — Тя посочи с ръка към едно от креслата в стил английски барок.

— Нямам нужда от стол, а от шефа на охраната ви. Веднага! — Можеше да бъде голям грубиян, ако се налагаше. А сега се налагаше.

Жената извади радиостанция от чекмеджето пред себе си.

— Чък — каза тя в микрофона.

През следващите пет минути Съмнър не отмести поглед от вратата към вътрешния двор, която непрекъснато се отваряше и затваряше. Барът на терасата работеше, а масите в ресторанта започваха да се пълнят за съботното вечерно представление на ледената пързалка.

Служителката проследи погледа му и реши да завърже разговор.

— Леденото шоу на Скот Хамилтън — каза тя. — Най-доброто представление за това лято. Желаете ли билети?

— Не, благодаря — отвърна той. — Желая единствено да се срещна с шефа на охраната ви. — Не му се слушаха празни приказки. После погледна часовника си за пореден път.

Чък Уеб изпълваше тъмносиньото си сако почти до пръсване. Имаше любезна физиономия, но цветът на кожата му подсказваше, че обича чашката.

Теди Съмнър протегна ръка за поздрав и мушна в дланта му банкнота от сто долара. Уеб я взе, но не я прибра в джоба си.

— Няма нужда от това. — Протегна я обратно с престорен ентусиазъм, ала Съмнър веднага го прекъсна с вдигане на ръка.

— Имам седемнайсетгодишна дъщеря, която си въобразява, че е на двайсет и шест. В момента е горе, апартамент три-две-седем. Ако кажа, че й имам доверие, ще излъжа. Имате ли деца?

— Две момчета. Малко по-малки от дъщеря ви. Използваме услугите на една фирма, наречена „Супер бавачки“. Говоря за хотела. Добре си вършат работата. Патриша може да се свърже с тях. — Той кимна към рецепцията.

— Трябва да ме придружи на винения търг — обясни Теди. — Но аз се обзалагам, че няма да го направи. Искам някой да я държи под око. Ако излезе от стаята, искам да бъда уведомен. А ако излезе, но тръгне в друга посока, желая да бъда уведомен и за това. — Присви устни. — Какво ще кажете?

— Тази вечер ми е малко натоварено — призна Чък. — Бих искал да ви помогна, но…

— Имате ли камери? Ако не напусне стаята до петнайсет минути, просто ми се обадете. А ако излезе, тогава някой от служителите ви би могъл да я държи под око, докато се увери, че наистина се е запътила към търга. Моля ви!

Бръкна в джоба си за още една банкнота, но Уеб го спря с категоричен жест.

— Стая три-две-седем — каза той. Лявата му ръка се плъзна в джоба на панталона му и се измъкна оттам празна.

— Много съм ви благодарен.

— Оставете ми номер на мобилен телефон.