Ридли Пиърсън
Смъртоносно лято (11)

10.

— Ало? — чу се отсреща мъжки глас със силен акцент.

Уолт изобщо не го биваше в разпознаването на акценти, но само тонът на гласа го накара да се усъмни, че се е натъкнал на преговори за предаване на откуп.

— Малоун — каза Уолт.

— Закъсня.

— Усложнения.

— Три-две-пет, Аспен Холоу, Нортууд. Двайсет минути. — Мъжът затвори.

Френски или италиански, помисли си той. Беше ходил в Мексико няколко пъти: не беше испански.

Обади се на диспечера и поиска подкрепление. Управлението разполагаше с осем патрулни коли, които осигуряваха двайсет и четири часово покритие на район с размерите на щата Роуд Айланд. Отговориха му, че всичките са далеч от него.

— Ами Брандън? — попита той и стомахът му се преобърна.

— Застъпва на смяна в полунощ.

Помощник-шериф Томи Брандън живееше наблизо — на около три километра южно от Кечъм, заедно с бъдещата бивша съпруга на Уолт — Гейл. Връзката им продължаваше почти две години, макар че Уолт бе разбрал за нея едва преди година.

— На повикване ли е?

— Да, сър. Да го събудя ли?

— Ако обичаш.

Десет минути по-късно пред магазина за екипировка „Елефънтс Пърч“ в центъра на града, до черокито на Уолт, спря черен лъскав пикап.

Брандън — едър мъж с червенобузесто момчешко лице — бе нахлузил в бързината униформената риза и колана с оръжието си върху джинси и чифт маратонки. Слезе припряно от колата и се изправи до прозореца на Флеминг.

— Какво става?

Шерифът го запозна с подробностите около смъртта на Малоун и свръхмодерното куфарче, което в момента се намираше на седалката до него.

— Ако е среща за предаване на откуп — каза Уолт, — може да стане опасно, когато се появим ние, а не Малоун. Смятам да натисна бутона за разговор на моята радиостанция и да го залепя с тиксо, за да следиш непрекъснато какво става.

— Само двамата ли сме?

— Нямаме никакво време. — Погледна часовника си. — Да тръгваме.

— Ако вземат да те застрелят, шерифе, а аз съм единственото ти подкрепление… и като се вземе предвид нашата… ситуация… как мислиш, че ще изглежда това отстрани?

— Не особено добре за теб. Слава богу, проблемът ще е твой, а не мой.

— Много смешно, няма що.

Уолт кимна към радиостанцията си, закрепена върху пагона на униформената му риза.

— Ако чуеш, че нещата отиват на зле, направи нещо.

— Благодаря за разяснението — каза Брандън.

* * *

Уолт паркира черокито в края на улицата и тръгна по извитата като подкова павирана алея. В лявата си ръка стискаше куфарчето, а дясната бе свободна, готова да грабне пистолета. До алеята имаше малка трепетликова горичка, в която бълбукаше изкуствено поточе, оградено с камъни. Дърветата изцяло скриваха входната врата от любопитни погледи. По улицата премина мощен автомобил. Брандън.

Къщата беше построена от огромни дървени трупи със снежнобели фуги помежду им. Шерифът похлопа два пъти на вратата с месинговото чукче, изваяно под формата на каубойски ботуш.

Вратата се отвори и отвътре се показа слаб мъж, висок колкото Уолт, с късо подстригана черна коса, черни вежди, груба кожа и очила със зелени рамки. Носеше добре изгладен черен панталон и италиански мокасини на бос крак. На лявото му ухо проблясваше диамантена обеца. Човекът присви объркано устни и забоде очи в куфарчето.

— Извинете… шерифе — заекна той, след като стрелна с поглед служебната му значка. — Аз очаквах…

— Господин Рандал Малоун — каза Уолт.

Мъжът се стъписа за миг.

— Предполагам, че това е ваше — продължи шерифът.

— Само съдържанието, куфарчето — не. — Той надзърна над рамото му и огледа алеята. — А господин Малоун е…?

— Мъртъв — рече Уолт и протегна ръка. — Аз съм шериф Уолт Флеминг.

Двамата се здрависаха. Ръката на домакина беше потна и хладна.

— Мъртъв? Но… как?

— Най-вероятно инфаркт — отвърна Уолт. — А вие сте…?

— Артър Реми. — Той отстъпи назад и махна на шерифа да влиза. — Мили боже… аз съм гост в тази къща. — Затвори вратата. — Гостувам на…

— Дъг и Ан Кристенсен — помогна му Уолт.

— Точно така. — Реми изглеждаше впечатлен.

— Долината е малка и всички се познаваме.

— Мъртъв? — повтори мъжът. — Но аз говорих с него само преди петнайсет…

— Това бях аз — поясни Уолт. — Открихме хотелската му резервация.

— Но тогава къде? Кога? Някой уведомил ли е компанията?

Гостната ухаеше на ванилия и изглеждаше като от снимка в списание за обзавеждане — от красиво аранжираните вази с цветя чак до възглавничките от китайска коприна, уютно разхвърляни върху белия диван. В ъгъла имаше огромен роял от XIX век — „Бьозендорфер“ — който сигурно струваше колкото къщата на Уолт.

— „Брансън Риск“? Все още не. Имаме притеснения относно съдържанието на куфарчето. Ако вътре има пари за откуп, тогава…

— Откуп? Нищо подобно.

От гостната се влизаше в огромна трапезария, която водеше към кухня от ресторантски калибър, а до нея се намираше уютна всекидневна с камина, четири дивана, три масички за кафе и кът за закуска, преграден със стъклена стена. Релефната мазилка на стените в цялата къща имаше керемиденочервен нюанс. Реми наля за себе си чаша червено вино от бутилката на една от масичките и попита госта си дали желае нещо за пиене. Уолт отказа.

— Трябва да видя съдържанието на куфарчето — заяви Флеминг. — Рутинна процедура във връзка с разследването.

— Какво разследване?

— Инфарктът може да е в резултат от нападение и опит за отвличане.

— Боже господи! — Реми седна на мекото кресло до малка масичка, разположена под полилей от еленови рога.

Уолт постави куфарчето върху масичката.

— Малоун почина на местопроизшествието.

Ръката на Артър леко потрепери, докато поднасяше чашата с вино към влажните си устни.

— Аз осуетих нападението, което по всичко приличаше на опит за грабеж — продължи шерифът. — И тъй като вече става въпрос за криминално разследване, господин Реми — а е много вероятно то да прерасне в разследване на убийство — трябва да видя съдържанието на куфарчето.

— Да, вече го споменахте.

— Нашето управление ще направи всичко възможно да запази в тайна вашата самоличност. Това важи и за отношенията ви с „Брансън Риск“. Но ще се наложи да проведем разследване.

Реми се изкашля и смръщи вежди.

— Господи…

Той изпи на екс виното в чашата си и погледът му се стрелна към бутилката.

— Налейте си — окуражи го Уолт.

Мъжът се подразни от факта, че е толкова предсказуем, но не се колеба дълго и допълни чашата си.

— Искате ли да говорите с Анди по телефона? — попита той. — Няма проблем, веднага ще му се обадя. — Извади от джоба си мобилен телефон. — Анди Коен, директор на „Брансън“. Е, да се обаждам ли?

— Това може да почака. В момента ме интересува единствено съдържанието на куфарчето.

Реми трескаво обмисляше положението си. Погледна към куфарчето, после отново към шерифа и кимна.

— Да. Добре. Извинете ме за минутка, ако обичате.

Той излезе от стаята и се върна с пластмасова карта, която влезе като по мярка в отвора под дръжката. Червената лампичка светна в зелено.

— За пръв път виждам подобно куфарче — призна Уолт.

— Изобретение на „Брансън“ — обясни домакинът. — Когато е заключено, вграденият джипиес излъчва постоянен сигнал за местоположението му. При опит за разбиване — или каквото и да било насилствено отваряне — скрита камера започва да изпраща последователни снимки. „Брансън“ предварително определят маршрута, по който ще се движи куфарчето. Камерата се задейства и в случаите, когато вграденият джипиес регистрира промяна в начертания маршрут.

— Уведомиха ли ви, че куфарът се е отклонил от маршрута?

— Да — каза Реми. — Отклонението е регистрирано в западна посока от Хейли.

— Точно така. Как реагираха „Брансън“?

— Предполагам, че са направили опит да се свържат с куриера.

— Не ви ли се обадиха?

— Проведохме няколко разговора — отвърна Реми. — Проявиха сериозна загриженост.

— Значи „Брансън“ би трябвало да разполагат със снимки, които могат да се окажат полезни за разследването. — Уолт не можеше да отлепи очи от куфарчето.

— Ако има такива снимки, ще помоля „Брансън“ да ви ги предоставят. — Артър забеляза настойчивия му поглед. — Заповядайте, шерифе. Отворете го. Тук има нещо, което ще остане в историята.

Флеминг вдигна капака.

Вътре лежаха — в специални отливки от сива пяна — три тъмнозелени бутилки вино.