Ридли Пиърсън
Смъртоносно лято (22)

21.

През щорите на хотелската си стая Самър Съмнър наблюдаваше машината, която полираше откритата ледена пързалка и оставяше след себе си широка пътека сребристобял лед, гладък като огледало и блещукащ на утринната светлина.

Часовникът на нощното й шкафче, комбиниран с радио, iPod и CD плейър, показваше 10:34. Сравнително обичаен час за нейното ставане, но абсолютно неприемлив за баща й, господин Рано-пиле-рано-пее. Сигурно беше буден от пет сутринта, за да урежда сделка с някого, който се намираше на пет часови зони разстояние. Изпита съжаление към него: съзнанието му се намираше в денонощен режим на работа и той никога не можеше да го изключи. Предположи, че дори на дегустацията предишната вечер бе обсъждал някакъв договор за киното или телевизията, който никога нямаше да се осъществи.

Зачуди се как ли е реагирал на бележката, която му остави. Със сигурност я бе видял: бележката стоеше на челно място върху масичката до входната врата. Нямаше как да я е пропуснал.

Самър прекоси спалнята и неволно погледна към всекидневната — лаптопът на баща й стоеше включен върху бюрото до телефона му „Блекбъри“ и купчина документи. Встрани от тях лежаха няколко дребни банкноти, както и… ключовете му.

Но от самия него нямаше и следа.

От банята се чу шум от спускане на тоалетна седалка и шумолене на вестник. Явно нямаше да излезе скоро оттам.

Облечена само с тениска и бикини, Самър изтича до бюрото, хвърляйки тревожни погледи през рамо към тоалетната.

Натисна кукичката, която закопчаваше връзката с ключовете, но тя не поддаде. Опита още веднъж и този път успя. Завъртя кукичката настрана и започна да прехвърля ключовете, докато най-после откри онзи със странната форма — ключа за самолета. Извади го и точно когато закопча връзката, телефонът на баща й звънна.

Самър чу шуртенето на водата от тоалетното казанче.

О, не! Завладя я паника.

— Аз ще вдигна! — извика, опитвайки се да намери оправдание за това, че се навърта около нещата му.

Той излезе от банята и тръгна към всекидневната, закопчавайки колана си.

— Аз ще вдигна — каза й.

Но тя вече държеше слушалката до ухото си.

— Ало?

Мълчание.

— Ало? — повтори момичето.

Баща й прекоси стаята.

— Дай ми телефона, Самър.

— Търся Теди Съмнър — изрече мъжки глас в другия край на слушалката.

Тя познаваше този глас, но не можеше да се сети чий е. Баща й щеше да се гордее с нея, ако се представеше подобаващо.

— На телефона е Самър. За кого да предам?

Баща й стоеше до нея с протегната към телефона ръка.

— Баща ти там ли е? — До болка познат глас, но Самър така и не успя да го свърже с конкретен образ.

Подаде телефона на баща си.

— Благодаря. — В тона му се усещаше раздразнение. Не искаше тя да приема обажданията му. — Съмнър — каза той в слушалката и седна на стола.

Самър стоеше до него, вперила поглед във връзката ключове. Беше успяла да я остави на бюрото, но не на мястото, откъдето я бе взела. Пристъпи по-близо до баща си и застана между него и ключовете, изчаквайки удобна възможност да ги плъзне незабелязано на мястото им.

— Това е служебен разговор — заяви той, притиснал длан върху слушалката. Очевидно искаше да остане сам.

С ръце зад гърба, Самър премести ключовете обратно на мястото им.

— Разбира се — отвърна и мислено се запита какво му ставаше. Непрекъснато говореше по телефона и никога не се тревожеше дали тя чува разговорите му, или не.

— Имаме резервация за тенискорт след двайсет минути.

— Знам, татко — каза тя и се запъти към стаята си. Хвърли последен поглед към връзката ключове, за да се увери, че са на мястото си. В дясната си ръка стискаше ключа за самолета. Когато затвори вратата на стаята зад гърба си, вече празнуваше победата си.