Даниел Стийл
Знакът на съдбата (7)

Глава седма

Имаха късмет и само за две седмици си намериха прекрасна къща на „Пиемонт“. Разполагаха с две спални и огромна всекидневна, голяма, слънчева кухня и красива градина. А Габи изобщо не бе изненадана, когато най-после узна, че няма да живее с Пакстън в едната стая, а ще спи в нея сама, за да могат Пакстън и Питър да се настанят в по-голямата от двете спални. Тя самата бе изгубила девствеността си заради един красив, млад французин на Ривиерата през лятото и вече се смяташе за истинска жена, а фактът, че брат й и най-добрата й приятелка вече месеци наред имаха сериозна връзка, без тя да знае за това, не я изненада ни най-малко. Питър обаче не беше толкова благосклонно настроен към нея и я увери, че горчиво ще съжалява, ако каже на някого за тях, ако си позволи да компрометира Пакси по някакъв начин, или пък се изпусне пред родителите им, че не тя, а той споделя една стая с Пакстън.

Но всичко вървеше чудесно. Семейство Уилсън наминаха да ги видят, а момичетата им приготвиха вечеря. Тримата заедно се разбираха идеално. Двамата влюбени се радваха на възможността да живеят заедно, а Пакстън и Габи бяха по-близки от всякога. Единствената трудност създаваха многобройните връзки на Габи. Тя сякаш сменяше приятелите си всяка седмица и на Питър му бе трудно да се сдържа и да се отнася към нея просто като съквартирант, а не като по-голям брат. Пакстън обаче постоянно му напомняше, че не би могъл да се намеси. Налагаше се да си държи устата затворена, а това го измъчваше постоянно.

Освен това Питър трябваше да работи много усилено, за да поддържа успеха си в Юридическия факултет през втората година на обучението си. Пакстън също се бе натоварила с много курсове и тежки семинари и те двамата прекарваха повечето си време в учене, в библиотеката, или в леглото и почти не излизаха от къщи. В свободното си време Пакстън помагаше в някои благотворителни организации, от време на време пишеше по нещичко за университетския вестник и се вълнуваше като дете, когато видеше отпечатан някой неин материал. И двамата си живееха спокойно и никога преди не се бяха чувствали толкова щастливи.

През повечето време вниманието им бе погълнато изцяло от задълженията им в училище. А по средата на октомври, Питър, с пълното одобрение на Пакстън, изгори военната си книжка. В същото време във Виетнам пристигнаха бомбардировачи Б-52, за да подкрепят сухопътните войски и военновъздушните сили се превърнаха в основен фактор във войната там. Американските хеликоптери летяха над джунглата, приземяваха се точно в центъра на бойните действия. Войната започна да ескалира и да придобива застрашителни мащаби. Пакстън със страх се питаше какво ли точно става там. Но когато заговориха за това с бащата на Питър, той настоя, че онова, от което американските войски имат нужда в този момент, са повече бомби, повече войници и по-твърдо отношение към Северен Виетнам. Пакстън и Питър обаче искаха единствено да видят страната си вън от тази война. Само че им бе напълно невъзможно да убедят баща му, да го накарат да разбере разумната им позиция.

И тази година Пакстън прекара Деня на благодарността със семейството на Питър. И този път се чувстваше една от тях, държеше се свободно и непринудено с всички Уилсънови. Трудно й бе да повярва, че познава Питър само от една година. Струваше й се, че бяха прекарали заедно целия си живот. Родителите му подозираха какво става между тях, но не се месеха, макар Марджъри на няколко пъти да бе споделяла с Ед, че може би е редно да поговорят с младите.

— Защо? Те са умни деца с изключително чувство за отговорност. Мислиш ли, че ако разговаряш с тях, нещо ще се промени?

— Може би трябва да се сгодят, ако наистина живеят заедно.

— И какво значение има това? Ако искат да се оженят, ще го направят. Ако не искат — няма. И без друго са прекалено млади за брак. Питър ще стане на двадесет и четири години следващия месец. А тя няма още двадесет. Просто изчакай. Те знаят какво правят, повярвай ми.

Пакстън посрещна и Коледа заедно с тях, а малко преди това с ужас бе прочела в „Морнинг сън“, че броят на войниците във Виетнам вече надвишава двеста хиляди.

— Но това е истинска лудост! — Тя се обърна към Питър по време на закуската им.

— Зная. — Той я погледна нещастно. Молеше се да не отпадне от Юридическия факултет. Ситуацията в наборните комисии ставаше много сериозна и той понякога изпитваше истински страх. Мисълта, че може да получи повиквателна направо го ужасяваше.

— Защо хората не могат да проумеят какво става там? Млади момчета умират всеки ден. Не само виетнамци, но и наши войници. Осемнадесетгодишни хлапета, които изпращат на война.

— Аз съм твърде стар за тази война — изпъшка Питър и си наля още една чашка кафе.

— Искам да знаеш, че ако получиш повиквателна, аз собственоръчно ще те прострелям в задника, или ще ти дам назаем черното си дантелено бельо и ще ти купя билет за Торонто.

— Може и да ми хареса. Или поне бельото. Особено пък, ако е облечено на теб.

— Това поне може да се уреди. — Тя го целуна, а Габи, която тъкмо влизаше в кухнята по нощница, изсумтя.

— Вие двамата пак ли се целувате? Повдига ми се от вас.

Истината обаче бе, че ги обичаше и двамата. Просто й се искаше и тя да си намери приятел.

А когато след Коледа тримата заминаха на ски заедно, и това се случи най-накрая. Един ден Габи бързо се спускаше по склона и се сблъска с някакъв мъж, който отхвръкна във въздуха, а после с все сила се стовари отгоре й. За миг останаха неподвижни на снега. След това бавно раздвижиха оплетените си ски, преплетените си крайници, опитвайки се да се уверят, че нищо не е повредено или счупено.

— Страхотно падане! Добре ли сте? — загрижено попита той, след като се изправи и й подаде ръка, за да й помогне да стане.

Габи го погледна с изненада.

Името му бе Матю Стантън, красив бе като кинозвезда и бе облечен в черен скиорски костюм. Имаше черна коса, сини очи и добре оформена брада. Изглеждаше заинтригуван от нея докато тя се изтупваше от снега и сипеше извинения за невнимателното си каране.

Той се върна заедно с нея до квартирата им, покани я на обяд, а после и на вечеря. И така — всеки ден. Питър и Пакстън почти не я виждаха. От време на време им махаше с ръка от лифта, или се сблъскваше с тях на входа на апартамента им, забързана да се преоблече за поредната среща с Матю. Той беше тридесет й две годишен, работеше в рекламния бизнес и изглеждаше напълно запленен от лудориите на Габи. А когато се върнаха в „Бъркли“, той се появяваше в къщичката им почти всеки ден, след което Габи изчезваше до сутринта.

— Мислиш ли, че този път е сериозно? — най-накрая попита Пакстън, докато двамата с Питър учеха за изпити месец след Коледа.

— Кой би могъл да каже с тези двамата. Изобщо не разбирам как я търпи. — Но всеки път, когато ги видеше заедно, Пакстън си мислеше, че и двамата изглеждаха много щастливи.

Мат бе признал на Габи, че е разведен, но няма деца. Очевидно пръскаше купища пари заради нея. Постоянно й изпращаше цветя, книги със стихове, гривни и най-различни неща, които й доставяха удоволствие — куклички, дрънкулки, сувенири. Изглеждаше много забавен мъж, енергичен и изобретателен.

— И твърде стар, за да го изпратят във Виетнам — допълни списъка с добродетелите му Пакстън. — В днешно време това е истинско преимущество.

— Но това е отвратително — възропта Питър.

Само че не беше. Всеки ден млади мъже заминаваха за Виетнам, за да умират за страната си. А на единадесети януари студентските демонстрации бяха класифицирани в група 1-А, което предизвика вълна от протести в Калифорния. Три седмици по-късно Джонсън наруши коледното примирие и възобнови бомбардировките над Северен Виетнам. Примирието бе продължило точно тридесет и осем дни, а сега всичко започваше от начало. Имаше дни, в които Пакстън мислеше само за войната и за опасността, в края на краищата, тя да засегне и Питър.

По време на коледната ваканция бе разговаряла няколко пъти със семейството си, а майка й намекна, че Джордж може би им готви изненада за пролетта, макар че това, за което ставаше дума, едва ли бе изненада за някого. Джордж беше вече тридесет и четири годишен и ако най-накрая решеше да се сгоди, със сигурност не би ги изненадал. А Куини отново бе болна и гласът й не звучеше добре по телефона. Пакстън се безпокоеше за нея, но се случи така, че дълго време не можа да й се обади, а когато позвъни отново, старата й приятелка я увери, че вече е много по-добре.

— Лъжеш ме, нали?

— Как бих могла да излъжа малкото си момиченце? — Можеше да го направи и те и двете го знаеха.

Пакстън обаче си премълча.

През март 1966 правителствените войски отново завладяха Да Нанг, а Питър и Пакстън взеха участие в тридневните антивоенни протести.

По това време Пакстън вече бе уредила летния си стаж. Бащата на Питър й бе предложил чудесна работа като младши репортер във вестника. Тя се бе поколебала в началото, защото не искаше да се възползва от връзката си с Питър. Но предложението бе твърде примамливо, за да му устои, а и бащата на Питър й бе обещал, че през цялото лято няма да й се наложи да отразява нито едно градинско увеселение или модно ревю. Единственото, което й оставаше да направи, бе да каже на майка си, че няма да прекара лятото в Савана.

Прибра се у дома за великденската ваканция, за да им обясни намерението си, а Джордж най-накрая се сгоди и двамата с Алисън заплануваха сватбата си за лятото. Алисън обаче не помоли Пакстън да й стане шаферка, а с това я улесни и тя побърза да им каже, че ще си дойде само за сватбата, а след това веднага ще се върне в Сан Франциско. Обясни им, че си е намерила работа в един вестник, а майка й, която веднага си припомни онова, което Пакстън й бе разказала за семейството на Питър, веднага я обвини в отстъпничество и предателство.

— Не става дума за това! Предложиха ми страхотна работа в голям вестник. Предложението е твърде добро, за да го отхвърля заради работата в местния вестник.

— И на кого дължиш по-голяма лоялност! — обвини я майка й. — На нас, или на тях!

— Изместваш въпроса. А аз искам да бъда лоялна най-вече към себе си и бъдещето си.

— Това е единственото, за което мислиш — процеди през зъби майка й, а Пакстън се опита да насочи разговора към Джордж и Алисън и предстоящата женитба.

Сватбата щеше да се състои в клуб „Огълторп“ и те бяха споменали, че ще поканят само стотина приятели. Алисън беше доста възрастна вече и на Пакстън й се струваше смешно една тридесет и две годишна булка да настоява за пищна церемония.

Пакстън успя да посети няколко стари приятели и отново бе изумена, когато разбра, че и другите са се омъжили, а някои имаха вече по две деца. Това я накара да се почувства много стара и мъдра, а всъщност едва бе навършила двадесет години.

— Мислиш ли, че той ще се ожени за теб? — попита я Куини късно една вечер, а Пакстън се усмихна и сви рамене.

Те двамата вече не говореха за женитба. Тя не влизаше в непосредствените им планове, но Пакстън знаеше, че в края на краищата, вероятно ще се оженят, ако на него не му омръзне да я чака да осъществи всичките си планове. Пакстън обаче съзнаваше, че вече ужасно е свикнала с Питър. Харесваше й да живеят заедно и вече не можеше дори да си представи живота си без него.

Пакстън остана доволна от посещението си у дома. Тревожеше я единствено видът на Куини, която, въпреки огромните си размери, изглеждаше уморена и много крехка и Пакстън отново напомни на брат си да я наглежда. Никой не знаеше точната й възраст, но за всички бе очевидно, че вече не е нито млада, нито така силна, както преди.

Когато Пакстън си тръгна, между нея и майка й все още се усещаше напрежение, но тя се опитваше да не мисли за това и й обеща да се върне за сватбата през лятото. А когато се прибра в „Бъркли“, Питър я очакваше с нетърпение. Едва бе изчакал завръщането й. Връзката им вече твърде много приличаше на семеен живот.

На следващия ден Габи се прибра от пътуването с Мат до Хаваите. Очите й блестяха, а в изражението й имаше нещо, което Пакстън бе виждала и преди, само че не си спомняше къде и кога. Месец май преваляше, когато тя осъзна какво става. Напоследък Габи прекарваше много часове в леглото си и сякаш спеше през повечето време. Не ходеше никъде, освен вечер с Мат, но непрекъснато изглеждаше сънлива, а в очите й се четеше поглед, който Пакстън вече познаваше добре. Един ден, когато бяха сами в къщата и нямаше кой да чуе разговора им, Пакстън реши да я попита направо. Габи бе станала от сън в два часа следобед, а Пакстън тъкмо се бе прибрала от занятия. Когато я видя, се сети за Дон. Момичето от Ди Мойнз, което бе проспало първите три месеца в колежа. А после, за Коледа, се бе прибрала у дома, за да роди бебето си.

— Ти си бременна, нали? — Пакстън реши, че няма смисъл да го увърта, а Габи рязко се завъртя към нея и я изгледа с изумление.

— Но това е нелепо! Как можа да кажеш подобно нещо? — За миг Габи й се стори уплашена.

— Защото е истина, нали?

— Аз… не, не съм… това е толкова глупаво… аз съм… аз…

Само че просто не можа да продължи с лъжите. Отпусна се на един кухненски стол, закри лице с ръцете си и се разплака. Пакстън седна до нея и я прегърна през раменете.

— Какво ще правиш? — тихо попита тя.

— Не зная… в началото си мислех, че цикълът ми закъснява, но… сега просто не зная какво да правя.

— Казала ли си на Мат? — Червенокосата й приятелка отрицателно поклати глава. — От колко време си бременна?

— Не зная. Може би от шест седмици. Миналата седмица поразпитах за някой, който би могъл да извърши аборт, но се наслушах на ужасии за Мексико и Източен Оукланд. Не искам да правя това. Ами ако умра?

— Би могла да отидеш в Токио. Или пък в Лондон.

— Да, и какво да кажа на родителите си? Че отивам на екскурзия? Или за да върша изследователска работа за курсовия ми проект в колежа? По дяволите, Пакси, какво да правя?

— А ти какво искаш да направиш? Искаш ли това бебе?

— Не зная…

И тя наистина не знаеше. Непрекъснато мислеше за това, но не можеше да реши нищо. Беше напълно объркана и в този момент изпитваше истинско облекчение, че можеше да си поговори с Пакстън.

— Ами Мат? Него искаш ли го?

— Така мисля. Той е толкова добър с мен. И е толкова сладък. Мисля, че го обичам.

Това не беше достатъчно. Поне не за Пакстън. Но изискванията на Габи не бяха толкова високи.

— Трябва да си сигурна, особено пък ако решиш да задържиш бебето.

— Как бих могла да съм сигурна! Откъде да зная? Ти си с Питър вече почти две години. Наистина ли си толкова сигурна в него?

— Да — честно рече Пакстън. — Но не съм толкова сигурна в себе си. Все още не съм убедена, че съм пораснала напълно. Но зная, че го обичам.

— Тогава си късметлийка. Но ти си толкова различна от мен.

А тя излизаше с Матю Стантън едва от Коледа. Понякога Пакстън си мислеше, че той е твърде хитър, твърде пресметлив и притворен и на нея й бе трудно да прецени какъв е истинският човек, скрит под бляскавата външност и изтънчените маниери. Беше й ясно защо Габи не е сигурна в него. Пакстън освен това подозираше, че за него бе много важно да излиза с Габи Уилсън. Той чудесно знаеше кой е баща й и тази връзка с него, макар и индиректна, сякаш му доставяше огромно удоволствие.

— Какво ще правиш все пак? — отново я попита Пакстън. — Трябва да решаваш веднага, докато все още имаш някакъв избор. — Думите й имаха основание. След третия месец не можеше и дума да става за аборт.

— О, боже, Пакси, не говори така!

— Защо не му кажеш?

— Ами ако ме зареже?

— Тогава поне ще знаеш що за човек е, нали? А може пък да получиш отговор на всичките си въпроси и съмнения.

— А ако не ме изостави?

— Е, ще трябва да помислиш и за това. Но, Габи, най-напред трябва да си изясниш какво искаш ти. Едно бебе е за цял живот. — Пакстън имаше твърде много приятелки, които, на двадесет или на двадесет и една години, вече съжаляваха заради децата, които бяха родили, и заради женитбите, с които бяха прибързали.

Все още разговаряха за това, когато Питър внезапно влезе в стаята и те и двете млъкнаха.

— Исусе, какво ви става на вас двете? Да не би да съм казал нещо неуместно?

— Не. Не ставай толкова мнителен. — Пакстън жадно го целуна. — Как минаха изпитите ти? — Той почти беше завършил втората година във факултета, а те и двамата знаеха, че тя е най-трудна.

— Мисля, че ме скъсаха по всичко. Утре сутринта вече трябва да съм в самолета за Виетнам.

— Не се шегувай с тия неща! — Пакстън изглеждаше разстроена, докато му сипваше кафе.

— А ти недей да си толкова чувствителна. — Той остави чашата си на масата и отново я целуна, а после се загледа в сестра си, която тъкмо излизаше от стаята. Стори му се, че е плакала. — Какво става с нея? — шепнешком попита той. — Да не се е скарала с оня тип? — Питър все не можеше да му запомни името, което не беше добър знак. — Той и без друго е твърде стар за нея. А и проявява прекален интерес към баща ми. — И Пакстън бе на същото мнение, но при създалите се обстоятелства нямаше никакво намерение да си го признае пред Питър.

— Мисля, че малко са се скарали. Нищо сериозно — безизразно рече тя, а Питър моментално разбра, че го лъже, но не настоя за подробности. Тя очевидно знаеше повече, но не искаше да му каже.

Когато Матю се появи малко по-късно вечерта, Габи го посрещна облечена в яркооранжева минирокля, а на ушите й се полюшваха огромни пластмасови обеци. Само че, въпреки предизвикателното си облекло, тя самата изглеждаше необичайно сериозна. А когато след по-малко от час се прибра у дома, Габи бе в състояние, граничещо с истерия. Влезе в стаята и се втренчи в Пакстън, сякаш брат й изобщо не съществуваше.

— Каза ми, че трябва да си помисли. Как ти се струва това? — Тя избухна в сълзи, а после изтича в стаята си и затръшна вратата след себе си.

Питър я изгледа с недоумение, а след това, изведнъж проумял какво става, се вгледа в Пакстън.

— По дяволите! Не е вярно, нали? Кажи ми, че не е… моля те… или ще я убия. А след това ще убия и него.

Долната му челюст потръпваше от ярост, но Пакстън бързо го сграбчи за ръката и го разтърси с все сила.

— Няма да правиш нищо. Ще ги оставиш сами да се оправят с това.

— О, Пакси… — В очите му се появиха сълзи. Той седеше на мястото си и я гледаше, неспособен да повярва в случилото се. — Как е могла? Тоя тип е негодник, не вижда ли това?

— А може и да не е. Може да е свестен мъж. Може да е най-подходящият за нея.

Поне се надяваше да е така. В противен случай Габи я очакваха големи неприятности.

— Мисля, че тя трябва да направи аборт. Бременна е, нали? — Беше прав, разбира се, и тя кимна. — Как е могла да допусне това?

— Станало е случайно.

— Подобни неща не стават случайно. Защо не се случи нещо такова с теб? Тя не взема ли хапчета? — Пакстън тъжно поклати глава. — Исусе! Какво ще кажат родителите ми!

— Никой няма да казва нищо. Остави я да се оправи сама. Тя все още не знае какво точно иска.

— Тя така отчаяно искаше да се омъжи, а виж я сега! Наду корема от някакъв скиор нехранимайко.

Пакстън се разсмя.

— Престани! Той не е скиор нехранимайко. Тя просто го срещна на една ски писта и ние изобщо не знаем дали пък не е най-подходящият съпруг за нея.

Още докато произнасяше тези думи, входният звънец иззвъня. Матю, мрачен и измъчен, попита дали би могъл да види Габи.

— Тя е в стаята си — тихо рече Пакстън и погледна към Питър, като се молеше той да не унищожи бащата на бебето. — Защо не излезем да хапнем по една пица или нещо друго?

— Защото не съм гладен — изръмжа Питър и злобно погледна към Мат. После все пак позволи на Пакстън да го изведе от къщата и започна да спори с нея веднага щом затвориха входната врата след себе си. — Защо да не мога да поговоря с него?

— Защото той не желае да разговаря с теб. Дошъл е, за да говори с Габи. Остави ги сами, за бога!

— Защо? Виж какво стана, като ги оставяхме сами.

— Е, поне си сигурен, че не може да се случи отново. Гледай си твоята работа!

— Но тя ми е сестра!

— Мисля, че той е по-важен в момента. А и освен това, аз съм гладна.

— Не ми казвай, че и ти си бременна, защото ще повърна.

— Това ли ще направиш, наистина? — Тя го погледна с интерес, а той изведнъж придоби много сериозен вид.

— Не, няма да направя това. Ако нещо такова се случи с нас, Пакс, не искам да вършиш глупости. По дяволите, та ние сме почти женени. Просто ще узаконим връзката си, а аз ще се грижа за бебето, докато ти работиш в Корпуса на мира.

— Говориш толкова убедително, че почти ми се прииска да опитам.

Макар последните му думи да бяха произнесени шеговито, Питър искаше тя да знае, че е готов да се ожени за нея веднага.

Той заобиколи колата и я прегърна.

— Обичам те, мъничката ми… много. И много бих искал един ден да родиш детето ми.

— Аз също — прошепна тя, притиснала лице към врата му, макар че все още не можеше да си представи, че би могла да има дете. Нито пък можеше да си представи Габи като майка.

Когато се върнаха, Габи и Мат седяха на стъпалата пред къщата. Габи вече не плачеше и Пакстън си помисли, че това е добър знак. Мат нервно се изправи и погледна към Питър.

— Бих искал да поговоря с теб — рече той и го погледна право в очите.

— За какво?

Питър нямаше желание да направи нещата малко по-лесни за Мат, но Габи бе прекалено изнервена, за да чака. Тя скочи рязко и погледна по-големия си брат.

— Ще се женим. — Погледна към него, а после към Пакстън и се разплака. Пакстън я обгърна с ръце, притисна я към себе си и й каза, че е много щастлива заради нея.

— Говорихте ли вече с майка и татко? — предпазливо попита Питър, макар чудесно да знаеше, че не са.

— Мат ще обядва с татко утре.

Питър ги изгледа продължително. По всичко личеше, че все още е разстроен.

— Ще му каже ли, че си бременна?

— Не — промълви Габи, а устните й затрепериха. — Ти ще му кажеш ли?

— Още не съм решил — отвърна Питър, но Матю внезапно пристъпи към тях и обгърна с ръка раменете на Габи.

— Достатъчно! Няма причина да се казва на когото и да било. — Той погледна бъдещия си роднина. — Това е между нас четиримата. Няма защо да разстройваш родителите си или пък Габи. Всички вече сме достатъчно травматизирани. Аз самият също изгубих самообладание, когато Габи ми каза. Но мисля, че можем да направим нещата малко по-лесни за всички ни и да вземем възможно най-доброто решение. Аз я обичам, тя ме обича и двамата ще си имаме едно чудесно бебе.

Притегли я по-близо до себе си, целуна косата й, а тя, опитвайки се да се пребори със сълзите си, го погледна с благодарност. Той спокойно можеше да я прати по дяволите, но не го направи. Питър обаче знаеше, че бракът с Габи Уилсън носи много изгоди и преимущества. А и Мат нямаше какво толкова да губи. Сестра му бе тая, която щеше да изгуби повече.

Питър напрегнато се вгледа в сестра си.

— Сигурна ли си, че искаш да направиш точно това?

Тя кимна, без да сваля поглед от лицето му.

— Да, сигурна съм. Просто не знаех как да постъпя в началото.

Тя нервно погледна към Пакстън. Предстоеше й да направи огромна промяна в живота си. От безгрижна колежанка внезапно щеше да се превърне в съпруга и майка.

— Какво смяташ да кажеш на мама и татко?

— Че искаме да се оженим… скоро… след няколко седмици, или може би месец.

— Не мислиш ли, че те ще се досетят? Мама ще бъде истински разочарована, че не искаш бляскава сватба.

— Просто ще й кажа, че Матю е против, защото веднъж вече е бил развеждан. — Тя сви рамене. — А после бебето ще се роди два месеца по-рано. Много деца се раждат преждевременно.

Тя щастливо се усмихна на Мат. Пакстън ги наблюдаваше внимателно. Беше изумително, че само за няколко часа целият живот на приятелката й се беше променил и тя вече сякаш не принадлежеше на тях, а на Матю.

По-късно вечерта Габи си тръгна с него, а когато, няколко дни след това Пакстън я видя отново, тя й се стори напълно променена. Мат й беше купил годежен пръстен и тя говореше единствено за предстоящата сватба. Най-накрая бе получила онова, заради което се бе записала в колежа. Съпруг. Но Пакстън все още не бе сигурна, че Мат Стантън е най-сполучливото решение на проблема.

Ед Уилсън изпитваше същите съмнения, но всичките му увещания да изчакат малко се оказаха напразни и той най-накрая отстъпи. Дъщеря му бе толкова твърдоглава, че сигурно би избягала в Мексико, за да се омъжи. И той го знаеше.

Сватбата бе насрочена за месец юни. Двамата настояваха да поканят само няколко приятели на тържествен обяд вкъщи. А предсказанието на Питър се сбъдна — Марджъри Уилсън бе горчиво разочарована.

 

 

В сватбения им ден, четвърти юни, Пакстън стоеше до приятелката си и плачеше, защото знаеше, че Габи прави нещо, в което не е съвсем сигурна. А през януари щяха да си имат и бебе. Ед Уилсън се досещаше защо е цялото това бързане, дори и Марджъри подозираше нещо. Но всички се примириха със случилото се заради Габи и се молеха единствено Мат да се окаже свестен и почтен съпруг.

След сватбата Питър и Пакстън се прибраха в къщата си в „Бъркли“. След една седмица трябваше да се изнесат и все още не бяха приключили с опаковането на багажа си. Освобождаваха тази къща и се местеха в по-малка квартира, отказали се от преструвките си, че са просто съквартиранти. Единствено майката на Пакстън не бе сигурна за естеството на взаимоотношенията им и нямаше никакъв смисъл да й се казва истината. Тя живееше достатъчно далеч, за да повярва в шарадата, с която я залъгваха през миналата година. Но сега, когато Габи я нямаше, нещата щяха да бъдат малко по-различни.

— Е? — сериозно рече Пакстън, когато влязоха в къщата и тя огледа струпаните около тях кутии. Габи и Мат вече бяха започнали медения си месец. Същия следобед бяха отлетели за Ню Йорк, където щяха да останат два дни в хотел „Пиер“, преди да отлетят за Европа.

— Какво мислиш? Смяташ ли, че той е подходящ за нея?

— Не зная, Пакс…

Никой не знаеше. Можеха само да се молят той да се окаже наистина свестен мъж. Заради нея.

— Поне е добър с нея.

— В негов интерес е — изръмжа Питър, а тя се наведе напред и го целуна.

— Какво ще правим с всичко това?

— Не зная. Да го зарежем тук? — Повечето от неопакованите неща бяха книги и една голяма част от тях принадлежаха на Пакстън.

— Никога няма да успея да опаковам всичко това, преди да замина за Савана.

— Не се безпокой. Аз ще го свърша вместо теб.

— Ти си ангел.

Тя се усмихна. Следващата седмица заминаваше за Савана за сватбата на брат си. И те бяха насрочили сватбата за юни. А Пакстън имаше чувството, че е попаднала в някакъв водовъртеж — опаковане на багаж, преместване, разопаковане, пътуване до Савана…

 

 

Този път Куини не изглеждаше никак добре, но майка й като че ли се държеше малко по-спокойно и непринудено. Двете с Алисън се разбираха добре, а гневът й към Пакстън сякаш бе понамалял.

Два дни след сватбата Пакстън се върна в Сан Франциско, за да започне работа във вестника. Питър вече бе започнал летния си стаж в една адвокатска кантора в „Бъркли“. Сега вече наистина се чувстваха като семейство. Имаха си свой собствен дом — кокетна малка къщичка с просторна всекидневна, кухня, трапезария, градина, голяма спалня на горния етаж и малък кабинет, в който Питър държеше учебниците си. Вечер, щом се прибереше от работа, Пакстън приготвяше вечерята, а понякога той я взимаше от редакцията и я водеше в града на вечеря. А тя беше във възторг от работата си във вестника. Възлагаха й интересни задачи, пишеше за най-различни неща. Друг път просто седеше в редакцията, загледана в телетайпите, които бълваха новини, и имаше чувството, че е поставила пръст на пулса на света. Никога преди не се бе чувствала по-щастлива.

Нито пък Габи.

Това пролича през септември, когато Питър и Пакстън се върнаха на училище, а тя с удоволствие прекъсна за една година. Пакстън подозираше, че Габи изобщо не възнамерява да продължи образованието си. Родителите й вече знаеха за бебето, Мат беше добър с нея и всички бяха щастливи.

 

 

И тази година се изниза неусетно. Това бе третата й година в „Бъркли“. Този път Пакстън се прибра в Савана за Коледа. Куини вече съвсем определено бе болна. Изглеждаше бледа, ако това изобщо бе възможно при нейния цвят на кожата, и кашляше постоянно. И макар че дъщерите й смятаха, че вече трябва да прекрати работа, тя настояваше да продължи, особено пък сега, когато Пакси си беше у дома. Пакстън се притесняваше от състоянието й, но когато се обърна към Джордж, той твърдо й обясни, че не може нищо да се направи. А и не изглеждаше особено заинтересован. Мислеше единствено за Алисън. Тя очакваше първото им дете през август.

 

 

Бебето на Габи се роди три седмици след като Пакстън се прибра след коледната ваканция. Малко момиченце с яркочервена коса като на майка си. Пакстън я посети в болницата и през цялото време и бе трудно да повярва, че Габи вече е майка. Но Мат преливаше от щастие. Уилсънови — също. А Пакси почувства странна празнота в сърцето си, докато пътуваше към „Бъркли“ заедно с Питър.

— Добре ли си? — Беше забелязал настроението й, а и тя не бе изрекла почти нищо през целия път до дома. Сега обаче го погледна внимателно и се усмихна със загадъчна усмивка.

— Да. Странно е, че тя има бебе, нали? Ние сме заедно толкова дълго — повече от две години, и се познаваме толкова добре. А те се познават едва от една година и вече са щастливо семейство. Имат и бебе дори. Изглежда малко необикновено, нали?

— Да, предполагам, че е така. — А после се захили. — Но това може да се уреди, ако наистина го желаеш.

— Не. Още не. — Тя се усмихна тъжно, защото в някои отношения наистина го желаеше. Искаше всичко, а и вече бе уморена от училището. Липсваше й работата, която бе вършила във вестника през лятото. Сега отново я очакваха само изпити, контролни, тестове, оценки.

А във Виетнам вече се биеха четиристотин хиляди американски момчета и цялата война й се струваше напълно безсмислена. По-лесно бе човек да не мисли за нея. Но тя мислеше. И се притесняваше ужасно, защото след пет месеца Питър щеше да завърши Юридическия факултет.

Все още изпитваше тъга, когато си легна тази вечер, а след като Питър я взе в прегръдките си, тя осъзна, че изпитва ревност и завижда на Габи заради бебето й.

— За какво мислиш? — попита я Питър в тъмното, обгърнал тялото й с ръце.

— За това колко съм глупава. — Тя се захили, а той се разсмя.

— Много приятна и ободрителна новина.

— Понякога се опитвам да изпреваря самата себе си.

— Отново ли мислиш за бебето?

Бебето беше страхотно, но онова, което я порази, бе щастието, което родителите му изпитваха. И въпреки това Пакстън не се виждаше с бебе още години наред, макар дълбоко в душата си да знаеше, че майчинството щеше да й хареса.

— Виж, ако искаш, можем да се оженим веднага щом се дипломирам през юни. Дотогава вече ще имам и работа… Скъпа, ще бъде чудесно.

Той целият засия в тъмнината. А и от гледна точка на военната служба, евентуалният брак би му осигурил някаква безопасност и отсрочка.

— Струва ми се, че не трябва да го правим. Виж Габи. Тя никога повече няма да се върне на училище. А аз искам да завърша започнатото.

— Ами Корпусът на мира?

Тя се засмя.

— Мисля, че бих могла да пожертвам тази мечта. Не съм толкова сигурна, че ще се чувствам добре сред всичките онези хлебарки и пиявици.

— В такъв случай можем да уточним датата. — Той също се усмихваше. — Юни, шестдесет и осма, след като се дипломираш, а? — Оставаха още само седемнадесет месеца и идеята за това й се струваше прекрасна. — Какво ще кажеш, мъничката ми?

— Ще кажа да… и обичам те…

— И аз те обичам. — Той грейна от щастие. — Това означава ли, че сме сгодени?

— Така изглежда, нали? — Тя едва не се разсмя.

— Може ли да ти купя пръстен?

— Може би ще трябва да поизчакаме. — Това беше толкова важна стъпка, която означаваше, че ще трябва да каже на майка си и да изслуша яростните й обвинения и високопарните й речи, да се сблъска със студенината и разочарованието й, че няма да се омъжи за някого от Савана. — Защо не изчакаме до Коледа? Така периодът между годежа и сватбата няма да е прекалено дълъг.

— Започвам да спестявам — рече той и се притисна към нея.

Скоро и двамата заспаха в уютната си малка къщичка в „Бъркли“.