Даниел Стийл
Знакът на съдбата (13)

Глава втора

Ралф и Пакстън, заедно със снимачния екип, се върнаха в Сайгон на следващия ден. Всички пътуваха в мълчание. След всичко, което бяха видели, бе невъзможно да не почувстват смъртта и болката от загубата на толкова много момчета.

— Тези неща те потискат, нали? — тихо рече Ралф, който седеше до нея. Беше накарал звукооператора да седне до шофьора.

— Да — кимна тя.

Продължаваше да мисли за момчето от Маями. Какъв ли ще бъде животът му с една ръка? И дали изобщо щеше да оживее? И за какво въобще се биеха тук? Сякаш никой вече не бе сигурен в това. Цялата ситуация изглеждаше абсолютно налудничава.

— Тук ще получиш добро образование — рече Ралф. — Повечето от хората, които остават във Виетнам за известно време, се променят драстично.

— Защо? — Тя все още търсеше своите отговори.

— Не зная… те виждат прекалено много неща… боли ги за всички и всичко… с течение на времето се озлобяват, стават сърдити, губят илюзиите си. Връщат се в Щатите, а хората ги намразват и ги третират като убийци. Никой не разбира. Там, у дома, хората слушат радио, черпят се по баровете, купуват си нови коли, свалят жени. Пет пари не дават за онова, което става тук. Никога не са се интересували от тази война. И не искат да чуят истината. Виетнам? Къде е това? И на кого му пука? Банда жълтокожи мошеници с дръпнати очи се бият помежду си… бият се помежду си, а убиват нас. Но всички забравят тази подробност. А момчетата, които се бият, умират просто ей така, за нищо.

— Наистина ли вярваш в това?

Думите му й причиниха болка, особено след като си спомни за Питър. Беше й по-лесно да повярва, че смъртта му тук го бе превърнала в герой. Истината обаче бе, че дори и за нея той не беше герой.

— Наистина. И най-тъжното е, че и всички останали вярват в това. Никой не го е грижа какво става тук. Не мисля, че другите са наясно с тази война. Аз поне съм сигурен, че разбирам какво става. Опитваме се да спасим Южен от Северен Виетнам, точно както постъпихме в Корея. Но тук не е същото. Хората, които живеят на юг, също се бият срещу нас. Човек никога не знае кои са виетконговци и кои не са. По дяволите, през повечето време ми се струва, че всичките са лоши. Исусе, само си помисли за децата. Повечето от тях са готови да ти отнесат главата с граната още щом те видят. А нашите момчета го знаят и това ги влудява. Никой вече не е сигурен на кого да вярва, кого да уважава, срещу кого да се бие. Повечето от войниците изпитват по-голямо уважение към Чарли, отколкото към собствените си командващи офицери. Виетконговците се бият по-добре от всеки друг. А южновиетнамската армия е просто една шега. Разбираш ли какво искам да кажа? Тази война е пълна лудост. И тези, които останат тук достатъчно дълго, също полудяват. Не забравяй това, когато решиш да останеш. В деня, в който престанеш да си мечтаеш за следващия самолет до дома, трябва да знаеш, че те очакват неприятности.

Пакстън знаеше, че Ралф преувеличава малко, но също така съзнаваше, че в думите му има и много истина. Имаше нещо необяснимо примамващо във Виетнам, нещо, което те караше да останеш, привлечен от въздуха, от ароматите, звуците и хората, от странния контраст между Сайгон и невероятната красота на провинцията, от невинността, изписана по лицата на хората, от агониите и страданията им. На човек му се искаше да повярва, че тези хора са искрени и добри, че войната им носи много нещастия и че той би могъл да им помогне. Но точно в това беше въпросът. Възможно ли бе да помогнат на тях и да спасят себе си? Или всичко бе напълно безнадеждно?

По обяд стигнаха в Сайгон, а Пакстън все още не бе намерила отговор на нито един от въпросите си.

Ралф я остави пред хотела, а после продължи към офиса на „АП“ в „Идън билдинг“. Докато прекосяваше фоайето, Пакстън с изумление си мислеше, че е невероятно мръсна. Униформата й все още бе покрита със засъхнала кръв и кал, дрехите й бяха пропити с миризмата на пот и тя изглеждаше ужасно.

По пътя се сблъска с Найджъл, който я погледна и въпросително повдигна вежди.

— Боже, боже, май си имала наистина напрегнат ден! Или си се порязала, докато си се бръснала сутринта.

Духовитостта му я подразни и тя свали каската си и заговори с рязък и сърдит глас.

— Бяхме в Нха Транг. Имаше много ранени.

За нея наистина бяха много и тя почувства сълзите, които опариха очите й.

— Трябва ли да бъда изненадан? Струва ми се, че точно за това сме тук. — Найджъл беше надут и високомерен глупак и цялото му отношение я дразнеше. — Какво ще правиш довечера?

— Не зная. Искам да напиша материал за онова, което видях.

Уговорката й със „Сън“ беше такава, че те не й поставяха никакви срокове. Очакваха от нея да им изпраща материали тогава, когато е готова с тях. Но тя искаше час по-скоро да им изпрати нещо, да им покаже, че е дошла тук, за да работи и че се отнася напълно сериозно към задълженията си.

— Е, може да се видим по-късно. Ралф у дома ли се прибра или отиде в офиса?

— Сигурна съм, че тръгна за офиса — рече тя.

Изглеждаше напълно изтощена.

— Най-добре е да поспиш малко. Смазана си от умора.

— Така е… до скоро… — Пакстън имаше намерение да запише всичко, което беше видяла, но веднага щом се изкъпа и полегна само за минутка, тя заспа дълбоко. Когато се събуди, навън вече беше тъмно и тя умираше от глад.

Слезе в ресторанта, но не видя нито един познат. А когато се опита да хапне нещо, Пакстън установи, че просто не може. Дори и бульонът с ананас, който толкова много й бе харесал след пристигането й, сега имаше ужасен вкус. В този момент можеше да мисли единствено за онова, което бе видяла в Нха Транг. Изпи една чаша бульон, хапна chao torn — малки шишчета от скариди, и се върна в стаята си, за да напише репортажа. Писа до два часа сутринта. Разплака се, когато се опита да разкаже за хлапето от Маями и за момчето от Савана. Едва тогава Пакстън осъзна, че дори не знаеше името му. Но това нямаше значение. А когато свърши, тя се облегна на стола си. Чувстваше се изцедена, но изпитваше и огромно облекчение. Това, че бе написала истината за тях, й подейства като катарзис.

Опита се да опише и красотата на Виетнам, контрастите, с които се бе сблъскала по време на краткия си престой, ужасната картина на осакатените и ранените, шумовете на улицата и невероятната хубост на местата, през които бяха минали, докато пътуваха на север, яркозеления пейзаж, богатата червеникава почва и опустошенията, нанесени от войната, опожарената природа и кървящите американски момчета, които умираха за тази страна.

Получи се силен и въздействащ материал. Пакстън беше доволна от себе си, но не можеше да не се пита как ли щяха да го възприемат в Сан Франциско.

Легна си в три часа сутринта. В девет отиде в офиса на „АП“, където срещна Ралф — отпочинал и делови, облечен в бяла риза и панталони в цвят каки.

— Какво си намислила, Делта Делта? — Пакстън не можа да сдържи усмивката си, а той изглеждаше щастлив, че я вижда.

— Искам да изпратя материала си.

— За Нха Транг? — попита той, а тя кимна. — Между другото, обадих се в болницата. Всички момчета, които бяха ранени, ще оживеят. Всички, с изключение на едно. — Сърцето й сякаш спря за миг. — Момчето, което е починало, е било от Мисисипи. Така че твоето войниче сигурно се справя добре. Помислих си, че това може да те зарадва. — Тя се усмихнах с явно облекчение и очите му се стоплиха от нежност, докато я наблюдаваше. Беше добро хлапе. Наистина бе №1. Имаше още много да учи, но беше умна и той я харесваше. — Невинаги става така. Може би ти си му донесла късмет. Той скоро ще се прибере у дома. — Само че с една ръка. Но пък поне няма да е в торба за трупове. Не се бе преселил на небето. — Какво ще правиш днес? — завърши Ралф.

— Ще се оглеждам за неприятности!

Той се разсмя.

— Внимавай! В този град това не е никак трудно.

— И аз така забелязах. — Ако не измислеше нещо, винаги можеше да се срещне с Найджъл Оуклиф, или с женения Жан-Пиер, който в края на седмицата щеше да се види с жена си в Хонконг.

— Списание „Тайм“ организира парти в офиса им довечера. Хотел „Континентал палас“. Искаш ли да отидеш?

— Разбира се. — Не бе сигурна дали става дума за среща, или просто за приятелска покана, но това не бе толкова важно. Тя самата не търсеше любовна връзка, а всяко ново запознанство щеше да й е от полза.

— Ще се видим там. — Той погледна часовника си. Очевидно бързаше за някъде. — Шест часът?

— Чудесно.

Тя прекара останалата част от деня, обикаляйки Сайгон. И отново бе трогната до сълзи от децата. Бяха толкова малки и уязвими, а изглеждаха толкова изранени и осакатени. И въпреки това, ако човек седнеше в някое кафене, те се опитваха да му продадат всичко — от хероин и цигари до крадени безалкохолни напитки. Пакстън знаеше, че по-късно ще напише нещо и за тях. Беше попаднала в странен свят, съвършено различен от оня, който познаваше. И въпреки това бе доволна от решението си да дойде.

В пет часа се върна в хотела си, облече една копринена рокля на цветя и обу нов чифт сандали, а после тръгна по „Ту До“ към хотел „Континентал палас“. Не беше трудно да се забележи, че някога, по време на френското влияние, градът е бил красив. В много отношения той все още беше красив, но човек не можеше да не долови скритото под повърхността напрежение. Дори и хората, които седяха по кафенетата, не забравяха нито за миг, че врагът е навсякъде, че всеки момент между масите им може да избухне бомба.

Когато пристигна в хотела, Пакстън мина през бара на терасата и забеляза Найджъл, който, както винаги, беше там. Забавляваше две медицински сестри от армията. Едната седеше в скута му, а другата прокарваше пръсти през косата му и се смееше. Пакстън не каза нищо и мълчаливо продължи нагоре към офиса на „Тайм“. Там се бяха насъбрали доста хора, а Ралф вече я очакваше, въвлечен в оживен разговор с шефа на бюрото за Демократическата конвенция в Чикаго. След убийството на Мартин Лутър Кинг и последвалото убийство на Робърт Кенеди, в цялата страна избухваха бунтове и демонстрации. А предвижданията на Ралф бяха още по-мрачни и страховити.

— Мисля, че в Чикаго ще стане истинска бъркотия. — Забеляза Пакстън, докато произнасяше последните думи. Усмихна се топло и я поздрави, запозна я с всички, а после я поведе из залата. Отнасяше се към нея като към по-малка сестричка. Тя бе трогната и му го каза, докато пиеха уиски, след като я беше запознал с всички от присъстващите гости, които бе сметнал за важни.

— Аз съм напълно искрена, Ралф. Ако не беше ти, сигурно все още щях да си седя в хотелската стая.

— И може би щеше да е по-добре. — Той отпи голяма глътка бърбън. — Вчера, когато се върнахме, се почувствах много виновен. Може би Нха Транг бе твърде тежко изпитание за човек, който се сблъсква за пръв път с това, което става тук.

— Не мисля така — тихо рече тя и се вгледа в очите му. — Точно затова съм тук.

А после той се засмя.

— Между другото, бях прав, разбира се. Вчера, след като се върнахме, направих щателно, частно разследване. Точно ти си тази, за която всички трябва да се грижат, да те пазят от неприятности и да те изпращат само на партита в посолството и в „Голдън Гето“.

Навремето това е била хубава сграда на улица „Гиа Лонг“.

— Надявам се никой друг да не се сети, че става дума за мен. — Тя се захили.

— Няма. — Ралф й се усмихна в отговор. — Никой тук не разполага с излишно време, за да се прави на детегледачка. И като стана дума за това — той я погледна предпазливо, — проявяваш ли интерес към друга мисия? Заминавам за Ку Чи, за да напиша материал за тунелите. Сметнах, че може да искаш да дойдеш.

— С удоволствие. Отново в пет часа?

Той се разсмя. Тя изглеждаше толкова сериозна и нетърпелива.

— Ще мина да те взема в осем. Ще имаш достатъчно време, за да се подготвиш. И си облечи бойната униформа.

Пакстън повдигна вежди.

— Значи няма да пием чай в офицерския клуб? Моите приятели в Сан Франциско ще бъдат много разочаровани.

Той й намигна.

— Не се притеснявай за тях, Делта Делта. Просто им изпрати няколко понички.

Тя престорено сърдито замахна към него, той отстъпи на шега, а няколко минути по-късно си тръгна.

Тя поговори с още няколко репортери след това, а после слезе долу, като внимателно заобиколи Найджъл на терасата. Той вече бе страшно пиян и изглеждаше много влюбен в една от сестрите. Пакстън се върна в хотела, без да разговаря с никой друг, вечеря в стаята си, а в десет часа вече спеше.

 

 

Точно в осем на следващата сутрин бе във фоайето в очакване на Ралф Джонсън.

Този път той бе с друг екип. Водеше един-единствен фотограф. Шофьорът също бе различен. Беше едро, дружелюбно хлапе, с червеникава коса и сини очи. На гърдите му бе татуиран голям каубой, караше военен джип и им каза, че е от Монтана. Пакстън се опита да не се засмее, когато им съобщи, че името му е Каубой. Беше на деветнадесет години. Пристигнал бе във Виетнам предишната Коледа. Оставаха му шест месеца до завръщането у дома, но той сподели, че тук се чувства много щастлив. Временно бе прикрепен към Информационната служба и возеше репортери и високопоставени личности из цялата страна.

— Тази работа ми харесва, при условие че успеем да се опазим от мините и куршумите на снайперистите.

Той им се усмихна, а Пакстън реши, че той е хлапе с невероятен късмет. Ако го бяха изпратили на север, можеше вече да е мъртъв.

Пътуването до Ку Чи продължи четиридесет и пет минути и през повечето време те разговаряха за коне и езда. Най-накрая Ралф и Пакстън заговориха за материала, който искаха да напишат. Фотографът, който водеха със себе си, беше французин. Казваше се Ив и беше приятел на Жан-Пиер. Мълчеше през повечето време, знанията му по английски бяха ограничени и той изглеждаше срамежлив, но всъщност не беше. Ралф бе работил с него и преди. Харесваше го и бе доволен, че отново ще може да работи с него. И той като Пакстън бе мълчалив, но изключително прецизен и сериозен в работата си.

— Базата Ку Чи е много интересно място — обясни й Ралф по пътя. — Тук е разположено командването на Двадесет и пета пехотна дивизия „Тропическа буря“ от Хаваите. Построиха базата преди повече от две години точно върху тунелите, прокопани от виетконговците. Тогава решиха, че са успели да запечатат всички тунели, но се оказа, че са се излъгали. Виетконговците продължиха да се движат точно под носовете им и неприятностите в Ку Чи не са преставали нито за миг. Базата е огромна и е точно от другата страна на река Сайгон, срещу Железния триъгълник — мястото, където се водят най-жестоките боеве.

— Какво ще правим днес? — Пакстън му бе благодарна за всяка информация, която получаваше.

— Открили са цяла нова мрежа от тунели. Помислих си, че от това може да излезе добра история. Момчетата, които се занимават с тази шибана работа, се наричат тунелни плъхове. Те са невероятен екип. Твърди като кремък, със стоманени нерви. Аз самият не бих влязъл в някой от ония тунели за нищо на света. Виетконговците са си изградили цял подземен свят там. Момчетата се опитаха да ги прочистят, когато превзеха Железния триъгълник миналата година, но все още не са успели.

Миналата година бяха намерили цял подземен болничен комплекс в гората Тханк Диен, на север от Железния триъгълник. Виетконговците са изключително дребни човечета. Американските войници ги наричаха жълтокожи дръпнати очички и дребосъци, но Ралф знаеше, че не става дума само за това. Това бяха хитри, лукави, издръжливи и невероятно смели хора, които се бореха до смърт с южновиетнамската армия и американците, които им помагаха.

— Мислиш ли, че ще ми позволят да сляза в тунелите — попита Пакстън, очарована от подобна перспектива, но Ралф само поклати глава и я погледна с ужас.

— Не си и помисляй за това, Пакс. Прекалено опасно е. Изпитвам чувство на клаустрофобия само като си помисля за тези дупки.

Той видимо потръпна от страх, но тя не бе съгласна с него.

— Мисля, че ще е много интересно.

— Аз пък мисля, че си луда.

Останалата част от пътя изминаха в мълчание. Когато пристигнаха, тя бе впечатлена от размерите на базата Ку Чи и от безупречния ред, който цареше в нея. Всичко бе много по-различно от артилерийската база близо до Нха Транг, която бяха посетили преди два дни. Това впечатление обаче продължи само до момента, в който ги заведоха в една местност зад базата, цялата обрасла в буйна растителност. Задухът беше нетърпим, мястото гъмжеше от войници и булдозери, които поваляха дърветата и храстите.

— Сложи си предпазната жилетка — разсеяно я инструктира Ралф, като едновременно с това каза нещо на Ив и махна на някого в далечината.

— Защо? — Жегата беше нетърпима, а никой от хората наоколо нямаше предпазна жилетка. Повечето от мъжете работеха голи до кръста, облечени само с панталони и ботуши. Някои бяха свалили дори и каските си. — Никой друг не я носи.

— Прави каквото ти се казва — сряза я той. — Всички тук би трябвало да са с жилетки. Ку Чи е известна с вражеските снайперисти.

Пакстън се нацупи и навлече тежката предпазна жилетка. Понечи да свали каската си, но един поглед от негова страна я възпря. И тя като войниците бе започнала да носи лосиона против изгаряне и инсектицидния репелент в ремъка на каската си. Повечето войничета носеха там и цигарите си, карти за игра и всякакви други дреболии. Пакстън забеляза, че всички държат автоматите си M-16 наблизо, а повечето от мъжете носеха пистолетите си четиридесет и пети калибър затъкнати в коланите на панталоните им, или в специални кобури. При пристигането й я бяха предупредили, че няма право да носи оръжие, но през изминалите няколко дни бе научила, че много хора имат пистолети. На черния пазар човек можеше да си купи почти всичко. Тя лично, обаче, нямаше никакво желание да се въоръжава.

Докато Пакстън се занимаваше със снаряжението си, някакъв слаб и висок мъж се приближи до тях. Точно на него бе махнал Ралф преди малко. Имаше пясъчноруса коса и светли очи, усмивката му бе сърдечна и непринудена, но очите му бяха напрегнати и той сякаш постоянно бе нащрек.

— Здрасти, Куин. Момчетата ти май са доста заети.

Капитан Уилям Куин, от Двадесет и пета пехотна дивизия, се здрависа с Ралф и Ив, а после дружелюбно протегна ръка и на Пакстън.

— Радвам се да ви видя тук.

След това се обърна към Ралф.

— Тази седмица, след като се видяхме с теб, открихме тук истинска кукличка. Исусе, това шибано чудо стига сигурно чак до Канзас.

С извинение погледна към Пакстън и посочи с ръка терена, който бяха прочистили. Тя забеляза брачната му халка. Беше симпатичен мъж. На тридесет и две години, учил в Уест Пойнт^[1], офицер от кариерата.

Той погледна Пакстън и се усмихна стеснително.

— И вие ли работите за „АП“?

Очите му се впиха в нейните и тя за миг забрави какво я бе попитал. Беше много красив мъж, а цялото му същество излъчваше някаква спотаена сила и железен самоконтрол, в изражението му се долавяше нещо необуздано и дори леко налудничаво.

— Аз… не. Аз съм от „Морнинг сън“ в Сан Франциско.

— Хубав град. Известно време служих в Пресидио, преди да ме изпратят тук…

Жена му все още живееше там, но не й го каза.

— Тя е новото ми протеже — обясни Ралф и се усмихна. — Напомня ми за мен самия, когато ме изпратиха в Корея. Макар че сега си мисля, че бях много по-страхлив от нея.

Думите му прозвучаха като комплимент и тя му благодари.

— Няма защо, Делта Делта — подразни я той и всички последваха капитан Куин към разчистения участък.

Навсякъде бяха разхвърлени най-различни инструменти, войниците щъкаха насам-натам, а тук-там по повърхността на земята се забелязваха дупки — толкова малки, че през тях трудно би могло да се промуши дори и дете.

— Исусе, това ли са тунелите?

Ралф изглеждаше изумен. Коленичи на земята и надникна в една от тях. При нормални условия те бяха напълно скрити в храсталака и изобщо не се забелязваха, но Куин и хората му разчистваха терена около всяка открита дупка и сега тунелите се виждаха много по-ясно. Забелязваха се и тръбите от бамбук, които виетнамците използваха, за да дишат, докато са под земята.

— Предполагам, че по-навътре се разширяват. — Но Бил Куин поклати глава. — Невинаги. Те са невероятно дребни човечета. — Каза го едва ли не с уважение и чувство за хумор. — Бяха ни необходими шест дни, за да прогоним малките гадняри оттук. Те са страшно упорито и издръжливо племе.

— Да. — Ралф кимна. — Винаги са били такива.

Бил Куин ги разведе наоколо, а Пакстън попита дали би могла да влезе само няколко метра навътре в някой от тунелите. Повечето от американците с техните набити тела и широки рамене бяха твърде едри, за да се пъхнат там. Но тя беше слаба и гъвкава и искаше да види какво има под земята.

Взе назаем камерата от Ив и един фенер и тръгна след един дребен и жилав тунелен плъх от хората на Куин. Само няколко минути по-късно остана без дъх. Когато излезе на повърхността, Пакстън бе пребледняла и покрита с кал. Дишаше тежко и изглеждаше доста уплашена. Долу, под земята, все още се усещаше дъхът на смъртта, а мъжът, който бе слязъл с нея, й обясни, че те все още не са измъкнали жертвите. Мисълта за мъртвите виетконговци, които се разлагат там някъде под земята, й се струваше ужасяваща. Но така беше навсякъде. Нха Транг бе не по-малко ужасяващо място, особено пък като си припомни открития огън и тежко ранените. Тук всичко бе не толкова явно, но по-злокобно и страшно, макар че лейтенантът ги увери, че тунелите вече са прочистени и долу има само мъртви виетконговци.

— Използвате ли кучета? — попита тя, все още впечатлена от влизането долу, а той, на свой ред, бе впечатлен от нея.

Тя бе първата американка, изявила желание да слезе долу. Дори и Ив, фотографът на Ралф, не бе особено въодушевен от идеята. Но тя бе млада, интелигентна и любопитна, а това обясняваше всичко. А освен това бе и много красива, забеляза капитанът, когато Пакстън освободи косата си изпод каската и тя се посипа като водопад по раменете й. Много красива.

А той се почувства така, сякаш бе прекарал в Ку Чи цяла вечност.

— Използваме — кимна. — Но при тях смъртността е дяволски висока и се опитваме да не ги пускаме прекалено често. Предпочитаме да използваме хора. Те могат да стрелят в тунелите, а кучетата — не могат. Нашите момчета поне имат някакъв шанс. — Който, по всеобщо признание, не бе особено голям. Пакстън усети ледените тръпки, които пробягаха по гръбнака й при мисълта за това, и заедно с другите се приближи до друг отвор, целият заобиколен с бамбукови тръби за вентилация. — Този тунел си го биваше — продължи Куин. — Тук намерихме седем мъже и една жена. Предполагам, че са живели тук цяла година, а може и повече. — Точно под носа на американците. Излизали през нощта, обясни им той, и причинявали всякакви щети на базата — извършвали саботажи, слагали пластични експлозиви, хвърляли ръчни гранати, изпращали снайперисти. — Бяха се превърнали в огромен проблем.

Твърде меко казано. Пакстън тъкмо бе започнала да си води бележки, когато някакъв сержант се приближи до Куин и му каза, че са докладвали за снайперист някъде пред тях. Хвърли един поглед на Пакстън и отново погледна Куин.

— Искате ли да ги върна обратно в базата? — Изглеждаше ядосан от присъствието на журналистите, а погледите, които им хвърляше, не бяха нито приятелски, нито сърдечни.

Бил Куин обаче не изглеждаше притеснен. Погледна часовника си, каза нещо на радиста, който трябваше да се свърже с момчетата, които претърсваха областта, която все още не бе разчистена.

— Не, тук са добре.

Бил Куин погледна сержанта, а след това продължи да говори с радиста. Обясни на Ралф, че бил забелязан един снайперист, или може би двама, и това им давало основание да предполагат, че напред може да има друг тунел.

— Току-виж ви излязъл късметът да видите как ги прочистваме — небрежно рече той и се усмихна на Пакстън.

Тя все още не го знаеше, но той беше много известен във Виетнам. Бил и неговите хора бяха открили и обезвредили повече тунели от всеки друг в историята на тази война. Неведнъж бе слизал сам под земята, бил е раняван четири пъти, награждаван — два пъти. Момчетата му го обожаваха и бяха готови на всичко за него.

— Човек трябва да е малко луд, за да е тунелен плъх — повтаряше той и по този признак подбираше хората си. Ужасно смели и буйни, но достатъчно дисциплинирани и хладнокръвни, за да изпълняват точно заповедите му. Готови да умрат, напъхани в дупка, в която не могат да се обърнат дори. А желанието на Пакстън да слезе под земята го бе заинтригувало и удивило.

Сержантът обаче не изглеждаше особено впечатлен. За всички бе очевидно, че е много ядосан. Особено пък след като получиха потвърждение за втория снайперист.

— Да ги заведа ли обратно, сър?

— Не смятам, че е необходимо, сержант. — Гласът на Куин бе твърд и непреклонен. — Не мисля, че са изминалия целия път до тук само за да обядват в базата. Струва ми се, че са при нас точно заради тунелите и снайперистите. — Също като Каубой, техния шофьор, и той беше някъде от северозападните щати. Изглеждаше добродушен и отстъпчив, но хората му знаеха, че може да се промени само за миг и да отвърне на удара с бързината и злобата на гърмяща змия. — Искате ли нещо за пиене? — Той се обърна към Пакстън.

Тя умираше от жажда и прие с огромна благодарност леденостудената кола, която, като по чудо, се появи от една хладилна чанта. Капитанът почерпи Ралф и Ив, а малко по-късно всички се преместиха в една палатка, която той наричаше свой кабинет. Отговори на всичките им въпроси, като нито за миг не прекъсна връзка с радиста, а още след две обаждания се намръщи и им каза, че ще е по-добре, ако се върнат в базата. Никак не му харесваха сведенията, които постъпваха за снайперистите.

Изглеждаше сериозен, когато излязоха навън. Този път каза на Пакстън и Ралф да поизостанат малко след него. Ив бе клекнал в храсталака и снимаше нещо, което бе привлякло интереса му. И тогава, само миг след като се бяха придвижили малко напред, в храсталака настъпи някакво движение, пред тях избухна експлозия и всички, включително и Пакстън, се хвърлиха на земята.

Бил Куин запълзя напред, а радистът започна отчаяни опити да се свърже с някого.

— Хайде, Лоун рейнджър^[2], тук е Тонто… Лоун рейнджър, чуваш ли ме? Какво става там?

Отговори му нервен забързан глас. А радистът още по-бързо докладва на сержанта. Имало двама снайперисти и шест виетконговци, които се появили изневиделица. Куин беше прав. Там имаше още един тунел.

Ралф погледна към Пакстън. Тя лежеше, прилепила тяло към земята, изпълнена с внезапна благодарност, загдето я бе накарал да сложи жилетката и каската си.

— Ама и ние си избрахме добър ден за посещение — мрачно рече Ралф.

— Е, поне не ни е скучно. — Тя се усмихна, опитвайки се да прикрие страха си.

— Май че си тук вече доста дълго — рече той, надвиквайки шума. — Започваш да се превръщаш в закоравял ветеран. — Още не бе довършил изречението си, когато сержантът се появи до тях и погледна Пакстън с раздразнение.

— Капитанът нареди да изостанете зад нас — осведоми ги сухо. Говореше като оператор в асансьора на голям универсален магазин и Пакстън и Ралф се подразниха от маниера му.

— Съществува ли някаква специална причина, поради която представителите на пресата остават на заден план? — рязко попита Ралф, докато се оглеждаше за Ив. Той продължаваше да снима с дългия си обектив и изглеждаше доволен от себе си.

— Да-а, бих казал, че съществува доста основателна причина, мистър — злобно отвърна младият сержант.

— Водите жена със себе си, а ние, ако не възразявате, предпочитаме всички вие да останете живи. — Акцентът му беше на типичен нюйоркчанин. Маниерите — също.

— Разумна ли ви се струва една такава причина?

— Всъщност, не. — Ралф го погледна право в очите. Пакстън наблюдаваше спора отстрани. — Не мисля, че полът има нещо общо с работата ни на журналисти. Ако тя е готова да приеме този риск, приятелче, мисля, че не бива да й пречиш.

Ралф не проявяваше грубост. Тъкмо обратното — отнасяше се към нея с уважение и позицията му й харесваше. Според него тя бе дошла във Виетнам, за да върши работа и това бе точно така. Пакстън отново изпита истинска благодарност към Ралф.

— А ако я убият? Вие готов ли сте да поемете отговорността за смъртта й? — Сержантът от Ню Йорк вече ръмжеше насреща му. Върху униформата му бе изписано името „Кампобело“.

— Не, не съм — твърдо заяви Ралф. — Тя самата е поела отговорността за живота си, когато е приела тази работа. Точно както и аз самият… точно както и вие, сержант.

— Правете каквото знаете.

Той се обърна и запълзя през храстите. Само миг по-късно Пакстън и Ралф се преместиха малко по-напред. Радистът бе повикал няколко хеликоптера, за да огледат мястото от близо и сега виетконговците стреляха по тях.

— Лоун рейнджър… — отново ги повика той. — Какво става?

От другата страна долетя радостен вик.

— Здрасти, Тонто, току-що очистих двама индианци, един е ранен… чудесно… благодаря за помощта и не прекъсвай връзката.

И тогава изведнъж отекна много по-силен и зловещ звук. Една картечница М-60 бе влязла в действие… избухнаха две ръчни гранати… и преди Пакстън да осъзнае какво става, някой я сграбчи за раменете. Една здрава ръка я дръпна с все сила и някой я помъкна назад. В момента, в който се просна на земята, Пакстън усети труса, причинен от силна експлозия. Виетконговците хвърляха гранати и една от тях едва не я бе улучила. Радистът бе изоставил радиостанцията, а Ралф се гмурна в храсталака и едва не падна в ръцете на сержанта. Но Пакстън със сигурност щеше да бъде улучена, ако Бил Куин, с риск за живота си, не я бе сграбчил и не я бе издърпал назад. Тя лежеше по очи в пръстта, а дългото му тяло покриваше нейното. Беше й необходимо малко време, за да осъзнае случилото се.

— Ударих ли те? — Изглеждаше загрижен.

Тя отрицателно поклати глава и се опита да се обърне, но той й каза да стои наведена, макар че американските войници се бяха доближили до виетконговците и стрелбата се чуваше доста по-надалеч.

— Не, добре съм — смънка тя, макар че й бе изкарал въздуха при падането.

Той избърса праха от лицето й и се усмихна.

— Приличаш на хлапе, което току-що е паднало в прахоляка.

— Чувствам се като хлапе, чийто живот току-що е бил спасен. — Погледна го сериозно. — Благодаря.

Той изглеждаше напълно спокоен и невъзмутим. Беше известен с хладнокръвието си и точно затова хората му го обичаха толкова много. Готов бе да направи всичко за войниците си, независимо какво ще му струва това. И никога не ги караше да правят неща, които той самият никога не би извършил. Ето защо всички му се доверяваха безрезервно.

— Предполагам, че Тони е прав… Трябваше да изчакам още няколко дни, преди да ви позволя да дойдете. Не предполагах, че Ралф ще доведе някого със себе си.

Той я погледна с виновно изражение и й помогна да се изправи.

— Радвам се, че дойдохме. Тунелите са изумителни.

Той се усмихна в отговор, впечатлен от куража й и доволен от мнението й за тунелите. Това бе работа, която бе започнал да харесва и щеше да върши до края на мандата си във Виетнам. Тя беше истинско предизвикателство. Тунелите криеха много загадки и опасности. Залавянето на виетконговците изискваше от тях да вникнат в психиката им, да се научат да мислят като тях.

— Харесва ми това, което върша.

Усмихна се едва-едва, а тя осъзна, че има огромно желание да напише статия за него. Само че не посмя да го попита. Този периметър бе запазен за Ралф, а не за нея. Никак не й се искаше да ядоса Куин, или да обиди някого с напоритостта си. Сержантът им бе дал да разберат достатъчно ясно, че гледа на тях като на натрапници. А сега, когато ситуацията се бе усложнила още повече, тя не желаеше да го дразни допълнително.

— Ще трябва да дойдете отново, след като прочистим и този тунел. Няма да повярваш, ако ти кажа какво намираме там долу. — Тя все още си спомняше смрадта, която се носеше в тунела, в който бе влязла. — Говоря за оръжия. Повечето от оръжията, които виетконговците използват, са откраднати или взети от наши войници — обясни той. — Муниции, съветски стоки, китайски инструменти, медикаменти, учебници… понякога е чак трогателно.

Той сякаш се отнасяше към обезвреждането на тунелите като към върховно предизвикателство. Но тя се интересуваше повече от него, отколкото от работата му. Що за човек беше мъжът, който се бори срещу цял един подземен свят и търси врагове, които никой друг не може да намери, макар всички да знаят, че са там? Що за човек би могъл да спечели подобна война, или да умре, опитвайки се да победи?

— Колко време ще останеш във Виетнам? — тихо попита той, когато тръгнаха да търсят Ралф и Ив. Престрелката се бе изтеглила вече доста напред, а сержантът, с помощта на хеликоптерите, контролираше цялата акция от близо. — Няколко седмици?

— Шест месеца. — Тя се усмихна. Имаше чувството, че шестте месеца са вече изтекли, макар че бе минала по-малко от една седмица от пристигането й.

— Доста млада си, за да дойдеш толкова далеч и да отразяваш война като тази. — Беше смело момиче и това му допадаше. Истината бе, че всичко у нея му харесваше. Красивото й лице, смелостта и куража й, начина, по който, без да се колебае, бе влязла в тунела. Никога преди не бе срещал жена като нея. — Започна ли вече да съжаляваш за решението си да дойдеш тук?

— Не. — Тя го погледна в очите. — Радвам се, че го направих. — Беше доволна и тъжна, и изплашена, а понякога — дори щастлива. Знаеше, че се е озовала на подходящото място в подходящия момент, а това не бе малко.

Тъкмо щеше да й каже колко много се възхищава от нея, когато сержант Кампобело се появи отново и му каза, че имат нужда от него. Двамата снайперисти са били ранени и заловени, двама от другите бяха мъртви, а четирима бяха избягали — по всяка вероятност се бяха скрили в тунела си. Но ако снайперистите проговореха, щяха да разберат точното му местоположение.

— По-добре да се залавям за работа. — Той се усмихна. — Ще се видим, преди да си тръгнете.

Отдалечи се заедно със сержант Кампобело, а тя тръгна да потърси Ралф и Ив. Цялата бе покрита с прах и мръсотия и изглеждаше почти като войниците, които я заобикаляха.

— Този път едва се измъкна. — Ралф я погледна с неодобрение. — Ще ти се наложи да бъдеш по-внимателна, ако не искаш да ти пръснат главата, по дяволите. — Никак не му бе харесала и идеята й да влезе в тунела. — Внимавай, Делта Делта. Тези хора тук не си поплюват.

— Внимавам и още как — сряза го тя. — Те просто хвърлиха една шибана граната срещу мен. Едва не улучиха и радиста. Какво очакваш да правя? Да стоя на паркинга, докато ти събираш материал за статиите си? — яростно кресна тя, а той внезапно се разсмя.

Беше същата като него на млади години — нетърпелива и енергична, готова да се пъхне навсякъде, за да получи най-голямата, най-интересната, най-опасната и сензационна новина.

— Добре, хлапе, печелиш. Но не идвай да ми плачеш, ако те ранят.

— Няма — изръмжа тя и продължи да се изтупва от праха, а Ралф я гледаше отстрани и се смееше.

— Изглеждаш прекрасно, знаеш ли това? — Сега вече и тя се разсмя. Бяха преживели интересен ден, а Бил Куин й харесваше много, може би дори малко повече от допустимото.

Той се върна след малко. Те вече бяха готови за път. Той благодари за посещението им в Ку Чи и предложи на Пакстън да я разведе из базата при следващото й идване. Обясни им, че трябва да ги остави веднага, защото са много заети с разпита на пленниците.

— Ще се видим в Сайгон, Ралф. Може би ще можем да вечеряме следващата седмица.

Ралф кимна, а Куин им махна с ръка. Не се видяха повече със сержанта, но Пакстън реши, че така е по-добре. Той очевидно ги мразеше и нямаше никакво желание да сътрудничи с пресата. Не че това имаше някакво значение. Бяха свършили добра работа този ден, и двамата с Ралф бяха получили историята, за която бяха дошли. Ив каза, че и той е направил някои добри снимки. Беше успял да улови момента, в който бяха ранили единия снайперист. Смъртта тук съставляваше голямата новина. Двама мъртви мъже и едно ранено момиче! Страхотна история! Истинска находка! Може би дори награда за брилянтно свършена журналистическа работа.

Струваше й се необяснимо, че хората печелеха награди, отразявайки смъртта по тези места.

Но докато пътуваха към Сайгон, тя мислеше единствено за Бил Куин, за тялото му, покрило нейното миг преди гранатата да избухне, за силата и решителността, с която я бе защитил, за погледа в очите му, когато се бе обърнала към него. Чувстваше се виновна заради мислите си. Той беше женен, а и Питър бе мъртъв едва от два месеца. И въпреки това, този мъж притежаваше някаква първична сила, енергия и неоспоримо излъчване, които я привличаха като магнит и я вълнуваха неудържимо.