Даниел Стийл
Знакът на съдбата (22)

Глава единадесета

Тони я потърси през следващата седмица, но тя бе излязла с Ралф и екипа му, за да отразят някакво събитие. Когато се върна, Пакстън намери съобщението му и му позвъни на номера, който беше оставил. Тони беше с приятели в базата „Тан Сон Нхут“ и я попита дали иска да вечерят заедно, а след това да гледат някой филм. Предложението му й се стори забавно. Цяла вечност не бе ходила на кино.

Той мина да я вземе в седем часа. Едва бе успяла да се изкъпе и да се преоблече, когато той почука на вратата й. Вечеряха в „Рамунтчо“, който се намираше на приземния етаж на „Идън билдинг“.

Френското ресторантче беше приятно, посещаваше се от много американски войници и никой не обръщаше особено внимание на околните. Пакстън и Тони разговаряха, смееха се и се шегуваха, необезпокоявани от никого. Сега, когато се познаваха малко по-добре, и двамата се държаха много по-спокойно и непринудено. Той имаше страхотно чувство за хумор и тя се заливаше от смях, докато той споделяше схващанията си за живота в армията.

— Защо тогава удължаваш службата си отново и отново?

— Нямам какво друго да правя. Две години посещавах колеж. Вечерно. Говоря испански. И бях много добър, когато сменях пелените на децата си. — Освен това знаеше как да се грижи за умиращото дете. — Предполага се, че имам качествата на добър ръководител и вече четири години и половина съм тунелен плъх. И как ще ми послужи всичко това? Бих могъл да започна работа в канализационните шахти на Ню Йорк. С какво друго бих могъл да се занимавам?

— Ами фермата? Лозята в Напа Вали?

— Разполагам с достатъчно време за това. Освен това — призна си той, — не обичам да оставям една работа недовършена. — И въпреки това бе изоставил сина си. Но тогава бе само на двадесет и пет години и се чувстваше напълно безпомощен. — Ами ти? — попита Тони. — Каква ще станеш като пораснеш?

— Дороти от „Магьосникът от Оз“ — отвърна тя, без да се поколебае нито за миг. — Падам си по червените обувки.

— Сега вече знам какво ми харесва у теб. — Той се захили. — Ти си малко смахната. — После отново стана сериозен. — Искаш ли да продължиш да работиш във вестника, след като се върнеш?

— Предполагам. Винаги съм искала да стана журналист и работата много ми допада.

— Ти си късметлийка. Журналистиката е един много спокоен и приличен занаят. — И двамата веднага се сетиха за случилото се в Ку Чи и се разсмяха. — Не, взимам си думите обратно. Между другото, с какво се занимава през тази седмица?

Тя му разказа, а той остана силно впечатлен от събитието, което бе отразила. Тя не се боеше от опасностите, не се страхуваше да види войната в най-страшната й светлина, и макар че това го караше да се притеснява за нея, не можеше да не я уважава заради куража й.

Най-накрая решиха да се откажат от киното. Вместо това отидоха в бара в хотела й и говориха часове наред. За тях самите, за Виетнам, за Бил, за семействата им, дори и за Куини.

— Имам чувството, че съм те познавал през целия си живот — с възхищение промълви той, когато късно вечерта станаха да си вървят. Тя беше толкова искрена и сърдечна, толкова открита, че не беше трудно човек да я опознае за броени часове.

— Аз също — призна си тя. — Обикновено не говоря толкова за себе си.

Но разговорът им й бе подействал добре. Тя му бе разказала дори и за майка си и за неудобството, което винаги бе изпитвала край нея. Един-единствен път, след смъртта на Питър, в отношенията им се бе появила искрена привързаност и топлота. Но когато се прибра у дома, след завръщането си от Виетнам, Пакстън осъзна, че връзката между тях отново е прекъсната. Те просто бяха съвършено различни.

— От детските си години не съм имал приятел като теб. — На лицето му грейна щастлива усмивка. — Нали разбираш, истински приятел, на който да мога да доверя абсолютно всичко.

Същото бе изпитвал към Барбара, когато бяха деца. Но от много време насам не бе срещал друг човек като нея.

— Кога пак ще дойдеш в Сайгон? — попита тя, докато стояха във фоайето. Вече минаваше два часът и полицейският час отдавна беше започнал.

— Все още не зная. Но ще ти се обадя. — Поколеба се за момент, а после протегна ръка и я докосна по рамото.

Появи се отново два дни по-късно. Беше успял да смени дежурството си и отново я покани на кино. Този път почти стигнаха до базата „Тан Сон Нхут“, но някой бе взривил една кола на пътя и бе предизвикал огромно задръстване, така че, в края на краищата, се върнаха обратно в Сайгон.

— Къде би искала да отидем сега? На концерт? Или да гледаме някоя пиеса на Бродуей? Или да хапнем по хамбургер и да изпием по един шейк в „При Шрафт“!

— Недей! — изпъшка тя. — Започва да ми става мъчно за вкъщи.

— Искаш ли да отидем да потанцуваме в „Розовия бар“?

— А защо да не идем у вас, да гледаме телевизия и да ядем пуканки? — подразни го тя и този път той бе този, който изпъшка.

— Зарежи това. Хайде да се върнем в твоя хотел и да поговорим. — И те го направиха, само че този път, докато се сбогуваха във фоайето, Тони я придърпа в един тъмен ъгъл и я целуна. Прекара пръсти през косата й, докосна гладката като атлаз кожа на раменете й и едва не простена. Само мисълта за нея му причиняваше неописуема болка. — Започна да става напечено — рече той, като имитираше гласа на Мунчкинс от „Магьосникът от Оз“, докато оправяше панталоните си и тя се разсмя.

— Ти си невъзможен — прошепна му и го целуна отново.

— Напълно възможен съм, обещавам ти. Искаш ли да пробваш? — отвърна той, заровил лице в косата й и Пакстън се засмя.

— Не би трябвало да ме разсмиваш в момент като този — промълви тя, а той жадно я целуна по устните.

— Извинявай… — И изведнъж изтърси: — … Хайде да се качим горе, Пакси…

— Страх ме е… — прошепна тя.

— Не трябва.

Но тя се боеше. Всички, които бе обичала, бяха умрели. Ами ако и с него се случеше същото? Не искаше да му причини това. Нито пък на себе си. Просто не можеше. Опита се да му обясни какво чувства, докато стояха във фоайето, а той я погледна нежно и отмахна копринената руса коса от рамото й.

— Тези неща не са под нашия контрол, Пакс. Всичко е написано на звездите, всичко е в Божиите ръце. Това, което има да се случва, ще се случи… ти не си виновна за онова, което стана с Бил… или с Питър… независимо от всичко, което ти казах тогава. А онова, което ще се случи с мен, също не зависи от теб. Ние просто трябва да вземем всичко, което можем, докато все още имаме възможност за това. Трябва да се обичаме, да бъдем един до друг, а ако нещо се случи, поне ще знаем, че сме направили най-доброто, на което сме били способни. Пакстън, не можеш да се криеш до края на живота си само защото се боиш, че нещо може да се случи на хората, които обичаш.

— Но аз се чувствам така, сякаш съм ги убила — измъчено изрече тя и очите й се напълниха със сълзи, а Тони се прокле за глупостите, които й бе наговорил, преди да я опознае добре.

— Не си убила никого и го знаеш… само си много уплашена. — Той я прегърна и я притисна към себе си. — Но, моля те, мила, не се страхувай. Никого не съм обичал така, както обичам теб… не бягай от мен… моля те… — След това я погледна така, както не бе гледал никоя друга жена и изрече нещо, което не бе казвал никога преди. Но това бе истина и Тони се боеше да го каже: — Скъпа, имам нужда от теб.

Нуждаеха се един от друг, нуждаеха се от обич и подкрепа. Не биха могли да оцелеят в бруталния свят, в който живееха, ако нямаха на кого да се опрат.

Той я придружи до стаята й, притиснал я до себе си, замислен върху казаното. А когато стигнаха до вратата, я притегли към себе си и я целуна страстно и продължително. После се отдръпна и я погледна, нежно усмихнат.

— Каквото и да се случи с нас, Пакстън… каквото и да решиш… аз винаги ще те обичам. — След това бързо се спусна по стълбите, без да се обърне нито веднъж, а тя остана пред вратата, загледана след него.