Даниел Стийл
Знакът на съдбата (28)

Глава седемнадесета

Пакстън бе много заета през 1971 година и прекара по-голямата част от нея в Париж. Все още хранеше големи надежди за парижките разговори и статиите, които пишеше, бяха пропити с оптимизма й. Но войната продължаваше. А войниците във Виетнам започваха да се гневят. Беше им писнало от тази война, а проблемите със субординацията в армията ставаха все по-сериозни. Злополуките, при които войниците използваха бризантни гранати, за да наранят командирите си погрешка, зачестяваха. Расистките сблъсъци ставаха все по-сериозни. През февруари южновиетнамската армия започна маневри в Лаос, за да унищожи част от поддръжниците на Хо Ши Мин. И въпреки това, където и да попиташе, Пакстън не получаваше никакви новини за Тони.

През март Пакстън се върна в Щатите, за да проследи заключителната част от процеса на Кели. Замина за Вашингтон, за да отрази внушителната демонстрация на „Ветерани от Виетнам против войната“ и видя как някои от мъжете оставиха медалите си на стълбите пред Капитолия. Описа видяното в статия за „Таймс“ и се върна в Париж.

Все още бе в Париж, когато през юни бяха публикувани „Документи от Пентагона“ на Даниел Елсуърт.

През юли Никсън съобщи за посещението на Кисинджър в Китай. А през октомври 1971 година Тю бе преизбран за президент на Южен Виетнам. Пакстън продължаваше да следи и да отразява мирните преговори. Най-накрая, през декември, тя с радост съобщи, че броят на американските войски във Виетнам е намален до 140 000, а това бе по-малко от една трета от броя им, регистриран преди деветнадесет месеца. През тези деветнадесет месеца, обаче, не бе постъпила никаква информация за Тони Кампобело. Доказателствата за смъртта му ставаха все по-убедителни. Ако е бил взет в плен, или пък се бе скрил някъде, за да лекува раните си, все някой щеше да е чул нещо за него. Пакстън вече не можеше да внуши големи надежди на Джоуи, но въпреки това, при всяка тяхна среща, във всеки разговор по телефона, тя винаги му казваше, че чувства, че баща му е все още жив там някъде. Детето бе вече десетгодишно и бе в състояние по-добре да разбере всичко. Пакстън вече му бе разказала за собствения си баща и това го караше да изпитва дълбоко родство и привързаност към нея. И двамата бяха пораснали без бащи.

А що се отнася до нея, в края на 1971 година, животът и беше интересен, но странен. Беше двадесет и пет годишна, истинска красавица, която печелеше възхищението на всички в Париж. Но част от живота й сякаш изобщо не съществуваше. Сякаш бе запечатан завинаги. Тя живееше само заради работата си и заради малкото момче в Грейт Нек, което много обичаше. Джоуи беше единствената любов в живота й. Останалото бяха спомени, които стояха на масата във всекидневната й. Питър… Бил… Ралф… Франс… Пакс… Ан… и, разбира се, Тони. Странна галерия от хора, които бе обичала и изгубила в една страна, в която Пакстън знаеше, че няма да се върне никога повече, но която все още й липсваше. Липсваше й Виетнам, липсваха й приятелите, липсваше й и онова момиче, което бе самата тя по време на престоя си там. В същото време, обаче, Пакстън много успешно се справяше със задълженията си и всички много я уважаваха заради работата, която вършеше. И това я караше да се чувства доволна. Не щастлива, но удовлетворена. А Тони толкова много й липсваше… и тя продължаваше да носи пръстена му.

А през 1972 година тя болезнено осъзна, че мирните преговори не бяха стигнали доникъде. Ситуацията във Виетнам беше много тревожна. През март северновиетнамските части преминаха с танкове демилитаризираната зона и се отправиха на юг по магистрала №1, опустошавайки всичко по пътя си. През май страната се изпълни с бегълци и войници. Южновиетнамската армия не бе достоен противник за северновиетнамските части, непрекъснато постъпваха новини за убити цивилни, изгорени деца и умиращи жени. Фотографиите, които се публикуваха по света, и най-вече в списание „Тайм“, бяха ужасяващи.

Втора вълна от нападения унищожи централната планинска част на страната. Резултатите бяха същите. Хората оставаха без покрив над главите си и умираха от глад. Американците се опитваха да се измъкнат и да прехвърлят основната тежест на войната на южновиетнамската армия, но тя непрекъснато губеше.

Последва трета атака през април, близо до границата с Камбоджа, северно от Сайгон. Пакстън със сълзи на очи четеше сведенията, постъпващи от „АП“. Трихилядна виетнамска бойна част атакувала Ан Лок и завзела цялата провинция.

Ставаше все по-ясно, че виетнамизацията на Виетнам бе просто една шега. Много жестока шега, която бе взела тежкият си дан, и никой във Виетнам не се смееше.

По средата на април Никсън разреши бомбардирането на районите близо до Хайфонг и Ханой, и за пръв път от две години насам Пакстън изпита благодарност, че не бе останала във Виетнам. Оцеляването на хората там от ден на ден ставаше все по-съмнително. Повсеместните кланета и жестокости бяха напълно безсмислени. Пакстън съзнаваше, че е много по-полезна в Париж. Но това, което най-много я безпокоеше, бе съдбата на Тони. Какво ли щеше да стане с него, в случай че бе взет в плен, или пък се криеше някъде из страната? Постоянните нападения и атаки на северновиетнамската армия поставяха американските пленници — в която и част на Виетнам да се намираха — в голяма опасност. Но и след тези две години, тя все още хранеше надеждата, че той е жив и се намира някъде във Виетнам.

Единственото нещо, което я заинтригува след падането на Куенг Трай през май, бе арестуването през юни на петима мъже, които бяха проникнали в комплекса Уотъргейт^[1] във Вашингтон. В цялата страна се говореше само за това и макар че по онова време все още беше в Париж, Пакстън написа интересна уводна статия, отпечатана в „Таймс“, която получи много благоприятни отзиви.

Пакстън бавно се превръщаше в нещо като звезда, но тази част от живота й не я вълнуваше особено. Тя обичаше работата си, но не проявяваше интерес към възторжените похвали и вниманието, с което я обграждаха. Мисията й в този живот бе да информира, да противопоставя истината на лъжите и измамите. Размахваше истината като меч, а нейни приятели журналисти на шега я наричаха фанатична. Тя обаче изобщо не се интересуваше от славата и известността. Фактът, че Кисинджър, Никсън и влиятелните журналисти по цял свят я ценят и уважават, я радваше, но не това бе най-важното нещо в живота й. Онова, на което най-много държеше, бе написаното от нея да допринесе някаква полза.

Преломната точка на преговорите в Париж настъпи през октомври 1972 година в резултат на срещата между Кисинджър и Ле Дук Тхо, макар че малко хора разбираха това. На двадесет и първи октомври северновиетнамците одобриха предложения план за мир, а след пет дни Кисинджър обеща от Белия дом, че мирът е съвсем близо. Но южновиетнамският президент Тю отказа да подпише споразумението. Не бе съгласен с оставането на северновиетнамските войски в Южен Виетнам, защото се боеше от онова, което биха могли да причинят на страната му.

След по-малко от две седмици Никсън бе преизбран със съкрушително мнозинство. Две седмици по-късно президентът Тю поиска шестдесет и девет поправки на споразумението, което можеше да донесе мир във Виетнам, и Пакстън, заедно с другите посветени журналисти, изпъшка от разочарование. За пореден път ситуацията започваше да изглежда безнадеждна.

Мирните разговори ту спираха, ту се възобновяваха отново през целия месец декември. Последваха американски бомбардировки над военни обекти, съпроводени от обещания, че няма да има засегнати цивилни граждани. От Ханой заявиха, че ще участват в преговорите само след прекратяване на бомбардировките. Те бяха прекратени само за един ден — на Коледа. Ханой отново се отказа от разговорите. Най-накрая, на тридесети декември, бомбардировките отново спряха и преговорите бяха възобновени за пореден път. А през цялото това време Боб Хоуп обикаляше из Виетнам и представяше коледното си шоу за последен път. Пакстън обаче не можеше да мисли за него. Тя бе изцяло погълната от Парижките мирни разговори и от информациите, които успяваше да получи от високопоставени източници, някои от които се намираха във Вашингтон. А най-приятният момент през празниците бе обаждането на Джоуи, който й позвъни от Грейт Нек на Коледа. Каза й, че бил добре, а сърцето й се сгря от радост, когато момчето шепнешком й довери, че много му липсва. Тя беше неговият специален съюзник и скъп приятел, ангел пазител, изпратен от бащата, когото той почти не познаваше, да го пази и обича.

Най-накрая, на 8 януари 1973 година, ден преди шестдесетия рожден ден на президента Никсън, Кисинджър и Ле Дук Тхо възобновиха сериозните разговори в Париж. Точно една седмица след това посланик Елсуърт Бънкър уведоми президента Тю, че ако не подпише веднага мирното споразумение, американската помощ за Южен Виетнам ще бъде прекратена.

В резултат на това, след по-малко от две седмици, на 27 януари, пет дни след смъртта на Линдън Джонсън, започна прекратяване на военните действия. Никсън настоя всички американски военнопленници да бъдат освободени незабавно и обеща всички американски войници да бъдат изтеглени от Виетнам в рамките на шестдесет дни, до месец март.

Пакстън чу новината в Париж и мълчаливо се помоли някой от освободените пленници да знае нещо за Тони. Ако не друго, можеха поне да го оставят да почива в мир. Тази неизвестност бе ужасна. Бяха изминали точно три години и Пакстън вече не издържаше. Беше започнала да проумява, че неизвестността и постоянно подхранваните надежди се отразяваха много зле на Джоуи. Той копнееше за бащата, когото не познаваше и едва ли някога щеше да опознае, вместо да се опита да свикне с втория си баща, който, макар че бе брат на Тони, се бе оказал много недостоен човек. Пакстън подозираше, че той мрази момчето, защото се чувства виновен за случилото се. Освен това й се струваше, че вече бе започнал да си дава сметка какво всъщност бе получил, когато така неразумно се бе обвързал с госпожа Кампобело.

На пети февруари 1973 година бе съобщено, че във Виетнам са загинали 57 597 човека. Сърцето на Пакстън се свиваше от болка само при мисълта за това и тя си спомни за Питър, Бил и Тони. На моменти й бе трудно да отдели личните си преживявания от работата си на журналист. А когато разбра, че първите военнопленници ще бъдат освободени на дванадесети февруари, тя легна на леглото и се разплака, замислена за облекчението, което ще изпитат те и съпругите им, когато най-после оставят след себе си страховете, ужаса и преживяната агония.

По това време се намираше в Париж и работеше не само върху статиите си за „Таймс“, но и върху книгата за Виетнам, която вече три години си обещаваше, че ще напише. Точно тогава й позвъни редакторът й от Ню Йорк и я помоли да замине за Манила с някой военен самолет.

— Но защо? Защо мен? — й се искаше да попита.

Бяха й необходими три години, за да заглуши болката в сърцето си, да спре да сънува осакатените деца, които се скитат по улиците на Сайгон. А сега затворниците се прибираха у дома със своите собствени ужаси и страдания. Наистина ли трябваше да се върне там? За пръв път от години насам тя не желаеше да го направи, не копнееше за неописуемо красивата зеленина, за миризмата на дима, обгърнал града на зазоряване. А сега те искаха да я върнат там и да съживят всичките й спомени.

Военнопленниците щяха да кацнат в базата „Кларк Фийлд“ във Филипините. И тя разполагаше с два дни, за да стигне до там.

— Това заповед ли е, или молба? — уморено попита Пакстън. Минаваше полунощ, парижко време. Винаги й се обаждаха в края на работното време в Ню Йорк.

— По малко и от двете — предпазливо рече редакторът и Пакстън въздъхна. Всичко започваше отначало. Надеждите. Молитвите. Желанието да срещне някой, който го е виждал.

— Добре — каза тя след кратка пауза. — Ще замина.

— Благодаря ти. Високо ценим работата ти.

Но редакторът бе предварително убеден, че Пакстън ще замине. Тя просто не можеше да остане встрани от събитията. Никой не можеше. Виетнам бе обсебил душите и сърцата им. Бе се превърнал в постоянна болка, която се притъпяваше само от време на време… в мъка… в радост… в пристрастеност.