Даниел Стийл
Знакът на съдбата (10)

Глава десета

Пакстън пристигна в Савана в петък следобед, два дни след убийството на Робърт Кенеди. Тъкмо навреме, за да види в събота по телевизията влака, който прекосяваше страната, за да закара тялото му у дома. Хората се събираха по гарите във всеки град и махаха след заминаващия влак, плачеха за още една загубена надежда, за още една разбита мечта. Този път никой не чакаше Пакстън на летището.

Беше се обадила на майка си, за да предупреди за пристигането си, но Беатрис трябваше да отиде на едно парти, организирано от нейния бридж клуб. А и Пакстън нямаше нищо против. Така можеше да се прибере вкъщи сама и да поседи в кухнята, замислена за Куини.

Майка й бе наела ново момиче след смъртта й. Беше чернокожо и много младо и бе работило само няколко дни. Когато Пакстън пристигна, тя тъкмо бе излязла на пазар и Пакс изпита истинско облекчение. Отсъствието на момичето й осигуряваше възможност да поседи сама в кухнята на Куини. Чувстваше се странно без нея. Изпита непоносима болка, когато си припомни думите й при последното си идване у дома… Ако отлагаме нещо прекалено дълго, понякога животът не ни дава възможност да направим онова, което искаме. Беше се оказала права. Но Куини сигурно вече го знаеше. Защото ако имаше рай, тя със сигурност беше там с Питър.

Някой силно затръшна вратата и изтръгна Пакстън от мислите й. В антрето се чуха забързани стъпки. Беше новото момиче, което едва не изпищя, когато видя Пакстън.

— Съжалявам. Аз съм Пакстън Андрюз. Току-що се върнах от Калифорния. Не исках да те изплаша.

Момичето я погледна за миг с разтреперани от страх очи, а после се успокои. Беше на възрастта на Пакстън и имаше симпатично личице, но беше ниска и пълна и не изглеждаше особено привлекателна.

— Ти ходиш на училище в Калифорния?

— Точно така.

— И сигурно току-що си се дипломирала? — Произнасяше думите предпазливо, сякаш ставаше дума за нещо изключително важно.

Но Пакстън само поклати глава.

— Не, не съм. — Не й се искаше да й казва, че бе дошла да се сбогува със семейството си, преди да замине за Виетнам. Най-напред трябваше да каже на майка си.

Продължи да бъбри приятелски и помогна на момичето да внесе продуктите в кухнята. А майка й се прибра половин час по-късно.

Стори й се някак си остаряла, макар Пакстън да не бе сигурна защо. Изглеждаше добре, прическата й беше безупречна, но лицето и бе уморено и малко понабръчкано в сравнение с последния път, когато се бяха видели. Но майка й я успокои, че се чувства добре. Каза на Пакстън, че е поотслабнала и помоли Емили да им сервира чай и препечен хляб с канела в предния салон.

Беатрис Андрюз отпи от чая си, многозначително погледна дъщеря си и я попита защо си е дошла у дома. Тя не бе глупачка и се бе досетила, че това не бе просто едно приятелско посещение. Знаеше, че Пакстън не обича да си идва у дома и че не би го направила, ако нямаше някаква основателна причина за това.

— Да не се омъжваш? — попита я тя и я погледна странно. В очите й се четеше разочарование, защото познаваше момчето и знаеше, че той не е от Юга, но гласът й издаваше и вълнението й, че единствената й дъщеря скоро ще стане булка.

Пакстън обаче само поклати глава. Жал й бе, че ще трябва да я разочарова отново.

— Не, не се женя. Боя се, че подобна стъпка не влиза в плановете ми. — Изглеждаше спокойна, но майка й я погледна с изненада, доловила още нещо в гласа й. Пакстън обаче бе решена да не казва нищо повече.

— Спря ли да се виждаш с онова момче? — За нея Питър си бе останал онова момче и думите й накараха Пакстън да се усмихне.

Бяха изминали два месеца от смъртта му и първоначалната силна скръб започваше бавно да отшумява. Беше й останала само една тъпа, постоянна болка в душата и мъка, която сигурно щеше да таи в себе си до края на дните си. Но тя щеше да продължи да живее с нея и никой не можеше да си представи какво й костваше това… освен, може би, семейство Уилсън и другите опечалени, които бяха изгубили близки във войната. Но ето че сега тя заминаваше за Виетнам, и макар че болката не намаляваше, Пакстън, кой знае защо, се чувстваше по-добре.

— Аз… ами… — Не можеше да намери най-подходящите думи. — Малко ми е трудно да ти обясня. Не е важно, не е важно, мамо. Той просто е мъртъв. Това е всичко. — Не можеше да си представи, че майка й би могла да разбере болката й и точно заради това изобщо не й бе казала за смъртта му. Самият разговор с нея щеше да е прекалено болезнен.

— Нещо не е наред ли? — Беатрис Андрюз нямаше да й позволи да я излъже, а настойчивият й поглед я караше да се измъчва от неудобство. Разговорът очевидно не можеше да бъде избегнат. — Какво се е случило?

— Той… ами… — Пакстън чуваше тиктакането на големия часовник на дядо й. После прикова поглед върху пердетата, за да не й се налага да гледа лицето на майка си, докато й казваше истината. — Той замина… за Виетнам… и бе убит в Да Нанг през април.

Настъпи продължителна тишина, а Пакстън се прокле наум, когато очите й се напълниха със сълзи. После изведнъж усети, че майка й се размърда до нея. Обърна се с изненада и видя, че жената, която цял живот се бе отнасяла с дъщеря си като с непозната, бе седнала до нея и плачеше.

— Толкова съжалявам… Зная как се чувстваш… колко е ужасно… — Тя прегърна Пакстън и Пакстън изведнъж се разрида. Вкопчила се в майка си, тя отново плачеше за Питър, за братята Кенеди, за Куини, за Мартин Лутър Кинг… и дори за баща си… Защо всички те бяха умрели? Къде бяха отишли? Защо баща й бе излетял в бурята? И защо тя не се бе омъжила за Питър, когато бе имала тази възможност? Опита се да обясни на майка си какво чувства, но думите й се лееха несвързани и неразбираеми, а майка й нежно я люлееше в прегръдките си, както не бе правила никога преди и Пакстън отново си спомни за Куини. — Защо не ми каза? — В думите й се долавяше укор, но по погледа в очите й Пакстън разбра, че майка й я обича много повече, отколкото някога бе предполагала.

— Не зная. Може би съм смятала, че ако ти кажа, всичко ще стане още по-истинско. Предполагам, че просто не съм могла.

— Семейството му сигурно го е понесло ужасно тежко.

— Сестра му Габи роди момченце преди два дни и го кръсти Питър.

Но едва изрекла тия думи, Пакстън се разплака отново, защото знаеше, че тя никога няма да роди децата му. Двете останаха така часове наред, плачеха, пиеха чай и отново плачеха. Плачеха за всички и за всичко, опитваха се да компенсират студенината и отчуждението, които ги бяха разделяли цял живот. Най-накрая Пакстън прегърна майка си и й благодари. За пръв път двете бяха почувствали близостта помежду си.

— Зная как се чувстваш — рече майка й за голяма изненада на Пакстън. — Спомням си какво изпитвах аз, когато умря баща ти… Бях толкова объркана… и ядосана… и тъжна. Оттук нататък винаги ще е така. Не всеки ден. Не всяка минута. Но винаги, когато си мислиш за него, ще изпитваш тъга и съжаление заради случилото се. — После потупа ръката на дъщеря си. — Един ден ще срещнеш някой друг, ще имаш съпруг и деца, но винаги ще го помниш и обичаш.

Пакстън не й каза, че не може да си представи друг мъж в живота си, или пък деца, които да не са негови, но знаеше, че майка й е права в едно — тя щеше да го обича винаги.

И тогава Беатрис й зададе въпроса, който Пакстън би предпочела да обсъдят по-късно.

— Ще си дойдеш ли у дома през септември, скъпа? Вече няма никакъв смисъл да продължаваш да живееш в Калифорния.

В края на краищата те бяха победили. Тя щеше да се прибере у дома. Любовната й връзка с онова момче бе приключила. Пакстън, обаче, бавно поклати глава и изчака, опитвайки се да намери най-подходящите думи. Внезапно осъзна, че няма желание да нарани майка си. Беатрис най-накрая бе успяла да й даде нещо, за което дъщеря й дълго бе мечтала, и на Пакстън й се искаше да й се отблагодари, а не да я наскърбява. Но вече нямаше никакъв избор.

— Вчера напуснах училище.

… И къщата, в която бях толкова щастлива с Питър… Изоставих всичко… защото Робърт Кенеди беше убит и аз не мога повече да понасям безумието, обхванало тази страна. Затова бе решила да отиде там, където безумието бушуваше с още по-голяма сила, но поне бе открито — на показ, без притворство и лицемерие.

— Напуснала си училище завинаги? — Майка й изглеждаше шокирана. Знаеше, че подобна стъпка бе в пълно противоречие с онова, към което Пакстън се стремеше вече толкова години.

— Просто не можех да продължавам така. Още десет години да остана там, не бих могла да напиша нито едно есе, не бих могла да взема и един изпит повече. Вече не виждам смисъл в това. Не мога дори да си спомня защо толкова държах да завърша този колеж.

— Но това е последният ти семестър! — Майка й изглеждаше объркана. За момент се зачуди дали Пакстън не се е побъркала. — Би могла да се дипломираш през есента, ако завършиш сега. Пакстън, не бива да пропиляваш всичко, което си постигнала. Та ти си само на крачка от края.

Пакстън кимна нещастно. Истина бе. Майка й беше права. Но тя просто не можеше да го направи.

— Зная. Но след като Питър си отиде, аз сякаш престанах да разсъждавам нормално. Не съм написала нито едно есе от деня, в който той замина за тренировъчния лагер през януари.

— Това е напълно разбираемо. Може би ще можеш да се дипломираш в някой местен колеж. И да си намериш работа във вестника. Знаеш, че са готови да те назначат веднага.

Майка й се опитваше да я окуражи, да й вдъхне надежда и Пакстън изпита съжаление към нея. Тя изобщо не подозираше какво ще последва.

— Мамо… — Тя се пресегна и докосна ръката й, изпълнена с благодарност заради утехата, която бе почерпила от нея. — Вчера започнах работа. — Пакстън говореше съвсем тихо.

Лицето на Беатрис Андрюз помръкна.

— В Сан Франциско?

Последва дълго мълчание, докато Пакстън мислеше как точно да й го каже.

— В „Морнинг сън“. Но не в Сан Франциско.

— Къде тогава? — Беатрис изобщо не допускаше какво я очаква.

— Заминавам като кореспондент в Сайгон.

В стаята се възцари абсолютна тишина, която сякаш продължи безкрайно дълго, а след това майка й внезапно захлупи лице в ръцете си и се разрида. Този път Пакстън бе тая, която я прегръщаше и се мъчеше да я утеши. Майка й изведнъж се изправи и погледна детето, което почти не познаваше, сякаш пред нея стоеше абсолютно непознат човек.

— Как можеш да направиш подобно нещо? Опитваш се да намериш смъртта си? Да извършиш самоубийство? И аз се чувствах така след смъртта на баща ти — тя дискретно издуха носа си в една дантелена кърпичка, — но трябваше да помисля за теб и Джордж и за вашето бъдеще. Зная, че в този момент всичко ти се струва безнадеждно, но с времето нещата ще се оправят, Пакстън. Трябва да бъдеш само малко по-търпелива.

— Зная мамо… Зная как изглежда отстрани. Но това е нещо, което трябва да направя. Не мога просто да седя безучастна и да очаквам животът ми да се подреди от само себе си. Искам да отида във Виетнам. Искам да проумея какво точно става. Искам да предотвратя по-нататъшните злини, да помогна да спрем това безумие. Искам да накарам хората да се замислят. Всяка вечер гледам телевизия. Докато вечеряме, виждаме, че там умират хора, но на никой не му пука, никой не трепва дори. Ако успея да помогна войната да бъде съкратена, макар и само с десет минути, ще зная, че съм направила нещо. Може би точно в тези десет минути ще спася живота на пет човека… може би моята намеса ще ги спаси.

— Ами ако загинеш ти, Пакстън? Ако убият теб, а не някой друг? Мислила ли си за това?… И за мъката, която ще ми причиниш? Ти си жена. Мили боже, ти не трябва да ходиш на война. Изгубила си си разсъдъка след смъртта на онова момче. Трябва да си останеш у дома и да се опиташ да излекуваш раните си. Остани тук, не заминавай!

Майка й я умоляваше, а сърцето на Пакстън се късаше, като гледаше разплаканите й очи. Но тя знаеше, че трябва да замине. Това пътуване се бе превърнало в нейна съдба.

— Трябва да отида, мамо. Но ти обещавам, че ще бъда внимателна. Не заминавам там, за да бъда убита. — Знаеше, че Ед Уилсън бе изтълкувал мотивите й по същия начин, а това я накара да се замисли. Наистина имаше моменти, в които се изкушаваше да последва Питър, имаше мигове, в които й се искаше да спре колата на средата на моста и да скочи оттам. Но не го бе направила. А сега вече знаеше, че трябва да направи нещо, което бе много по-важно от страхливото бягство.

— Моля те, не заминавай… Пакстън, умолявам те…

— Мамо, недей. — И за втори път от толкова много години насам двете жени се прегърнаха. Ледът помежду им се бе стопил, връзката между двете бе по-силна от всякога, но за Пакстън вече беше твърде късно да се върне у дома. Беше дошла да се сбогува с майка си и го осъзна още на другия ден.

Следващите две седмици прекараха в спокойни разговори. Спомниха си за баща й, разговаряха за чувствата на майка й след смъртта му, а най-накрая тя дори й разказа и за другата жена. Била е негова колежка и Беатрис през цялото време е знаела за връзката им. Разбрала е колко е самотен, но просто не е могла да му даде онова, което е искал. Призна си дори, че е изпитала облекчение, когато разбрала, че той все пак е намерил топлотата, към която се е стремял. Но когато умрял, изпитала непоносима болка. Още повече, че всички разбрали, че в живота му е имало друга жена. Пакстън намираше подобен начин на мислене за странен и дори и сега, когато двете се бяха сближили както никога преди, Пакстън не можеше да не си даде сметка, че тя и майка й са съвършено различни. Едната беше много студена, много сдържана и надменна, постоянно контролираше чувствата си, страхуваща се до смърт да не се разкрие пред хората, да не покаже истинските си емоции и страсти. А другата бе толкова сърдечна, толкова откровена и любвеобилна, отдала се напълно на чувствата си, погълната от тях… и толкова много приличаше на баща си.

Брат й Джордж също се опита да я разубеди, но и той като майка си, скоро осъзна, че усилията му са безсмислени. Пакстън бе твърдо решена да замине за Виетнам. Той й направи всички ваксини, а накрая, когато Ед Уилсън й се обади и я повика, за да получи назначението си, Джордж, Алисън и майка й я изпратиха на летището и Пакстън за пръв път се разплака от раздялата с тях. Имаше чувството, че се прощава с дома си завинаги. Дори и да се върнеше, нищо вече нямаше да е същото и тя го знаеше. Беше си тръгнала оттук преди много години като дете, а щеше да се върне пораснала, калена в битките, по-мъдра и може би по-ожесточена и разочарована. Но никога повече нямаше да бъде дете. Детето Пакстън Андрюз го нямаше, беше си отишло заедно с всички останали.