Даниел Стийл
Знакът на съдбата (11)

Глава единадесета

Сбогуването в Сан Франциско не бе по-леко от това в Савана. Всъщност, независимо от разбирането и състраданието, което майка й бе проявила след смъртта на Питър, раздялата с Уилсънови в Сан Франциско се оказа много по-мъчителна. Габи плачеше непрекъснато, а майката на Питър все още бе съкрушена от съгласието на съпруга й да изпрати Пакстън на работа в Сайгон. Тя дори му бе казала направо, че е не по-малко луд от Пакси.

В деня на заминаването й всички я изпратиха на летището. Бяха й запазили място в един военен самолет, който щеше да излети от военновъздушната база „Травис“. Пакстън носеше удостоверенията за ваксините си, паспорт, визи, служебни документи от „Морнинг сън“, както и инструкции, които изрично упоменаваха на кого трябва да се представи при пристигането си и къде да отседне. Бяха й ангажирали стая в хотел „Каравел“ на „Ту До“, а от „Сън“ й бяха дали дори и виетнамски разговорник. Но всичко бе особено мъчително. Сбогуването беше ужасно. Базата „Травис“ им напомняше за деня, в който се бяха сбогували с Питър. Този път дори и бащата на Питър се разплака, докато държеше Пакстън в прегръдките си, целуна я по бузите и за хиляден път й напомни да бъде предпазлива.

— И, за бога, ако когато пристигнеш там, промениш решенията си и решиш, че не можеш да останеш, не се прави на глупачка, а веднага се прибери у дома. Мисля, че допускаш дяволска грешка като заминаваш там. Така че не бъди прекалено горда и не се страхувай да си го признаеш и да се върнеш бързо.

— Няма — обеща тя, а очите й плуваха в сълзи. — Обичам ви. — Беше се научила да казва тия две думи винаги, когато имаше възможност. Човек никога не знае какво ще се случи в следващия момент. — Вие също се пазете. — Целуна ги един по един и чу, че обявиха полета й. — Трябва да вървя. Обещайте, че ще ми пишете.

— Грижи се за себе си — посъветва я Марджъри, опитвайки се да не мисли за сина си. — Внимавай какво ядеш! — Всички се разсмяха, а Габи и Пакстън се прегърнаха. Всичко бе започнало с тях двете. Две приятелки, които вече четири години се обичаха като сестри.

— Обичам те, лудетино! Внимавай, Пакси, моля те… ако нещо се случи с теб, ще умра… — Пакстън само поклати глава и разроши яркочервената къдрава коса.

— Само недей да забременяваш отново, преди да съм се върнала у дома.

Бебето бе само на три седмици и Габи се разсмя през сълзи.

— Грижи се за себе си, Пакс! Много ще ни липсваш. — Мат я прегърна топло, а тя отстъпи крачка назад и ги погледна.

— Ще се върна навреме, за да украсим елхата. — Такава бе сделката й с Ед Уилсън. Шест месеца в Сайгон. Завръщане у дома за Коледа.

Пакстън метна голямата раница на гръб и взе в ръка куфара си. Всички й помахаха за сбогом. Беше обута в здрави ботуши, които много приличаха на военни. Облечена бе в дънки и тениска, а през рамо бе преметнала чисто нов апарат „Никон“. На края на терминала се обърна и им помаха за последен път, опитвайки се отчаяно да се пребори със сълзите си и да прогони спомена за Питър, а после се затича към самолета. Докато тичаше нагоре по стълбите на „С-141“, тя се сблъска с едно хлапе, което приличаше на неин по-малък брат. Имаше като нейната пшениченоруса коса и кръгло детинско личице. Приличаше на петнадесетгодишен, докато изкачваше стълбите, понесъл голямата си чанта. И тогава Пакстън проумя какъв е и кой е. Още едно зелено хлапе, което отиваше да се бие във Виетнам.

Докато тя се настаняваше на мястото си, той забърза към задния край на самолета, за да се присъедини към другите стотици момчета като него — осемнадесет… деветнадесет… двадесетгодишни… Пакстън се чувстваше като старица сред тях… А когато излетяха и се извисиха над Тихия океан, тя погледна надолу и се помоли момчетата, които летят с нея до Сайгон, да са все още живи за Коледа.

Бяха й отпуснали шест месеца. Шест месеца, за да намери себе си, да види войната, да приеме онова, което се бе случило в Да Нанг и да намери покой… Шест месеца, за да им даде сърцето си, да получи опрощение на греховете си и да разкаже на света какво всъщност става във Виетнам. Шест месеца в Нам. Съзнаваше, че постъпката й може наистина да е налудничава и рискована, но чувстваше, че е длъжна да го направи. Дължеше го на Питър.

Затвори очи и облегна глава назад, а светлините на Калифорния бавно избледняваха под тях.