Даниел Стийл
Знакът на съдбата (23)

Глава дванадесета

През следващата седмица Пакстън получи телеграма от семейство Уилсън от Сан Франциско. Габи бе родила дъщеря и майката и бебето се чувстваха добре. Бяха я кръстили Матилда. Пакстън се радваше за приятелката си, но всички тези вълнения й се струваха безкрайно далечни и откъснати от начина й на живот. А през цялата седмица по телетайпите пристигаха съобщения за нечуван по размерите си концерт, проведен в Уудсток и събрал невероятен брой младежи от цялата страна.

Пакстън отново се видя с Тони и този път най-сетне отидоха на кино. Гледаха „Продуцентите“ и много го харесаха. Видяха и фантастичния, специален кинопреглед за първия човек стъпил на луната преди няколко седмици и в очите на Тони се появиха сълзи. След това пиха млечен шейк и ядоха хамбургери в базата и разговаряха за детството си. Животът в Савана бе съвършено различен от живота в Ню Йорк, и когато Пакстън започна да му разказва за Дъщерите на гражданската война, той просто отказа да й повярва.

— Пакстън, моля те… не ми казвай, че все още има хора, които се интересуват от подобни неща. Гражданската война? Не мога да повярвам.

Тя му разказа и други неща — за баща си, за нещата, които вършеше заедно с него, за любимите й съботни сутрини, които прекарваше в кабинета му. А той сподели как всяко лято бе работил с баща си в „Бронкс“, как семейният бизнес бавно се разраснал и най-накрая успели да спечелят малко пари. Разказа й, че по онова време бе работил много упорито, чувствал се бе истински мъж, макар и още хлапе, а работата му бе носила истинско удоволствие. Опита се да й обясни какво бе изпитвал, когато се бе родило първото им дете, как се бе чувствал по време на болестта и след смъртта й. Каза й, че му се е струвало, че ще умре заедно с нея. А после се появил малкият Джоуи — едно мъничко чудо, изключително силно и здраво детенце, но съвсем различно от сестра си.

— Ти просто не можеш да си представиш такова щастие. — Очите му заблестяха при спомена за раждането на Джоуи, беше неизказано щастлив, макар че напоследък не си позволяваше да мисли често за това. — Да имаш деца… това е най-великото чувство на света. — А после изведнъж додаде: — Ти би ли искала да имаш деца някой ден, Пакс?

Все още имаше някои неща за нея, които не знаеше, но те не бяха много. Когато хората са заедно в едно такова ужасно място като Виетнам, научават един за друг неща, които при нормални обстоятелства не биха научили за цял един живот.

— Предполагам. Но никога не съм мислила сериозно за това. — А после спомените бавно я завладяха. — Не, не е вярно. — Много държеше да бъде напълно откровена с него. Просто си беше такава по природа. — Когато живеех с Питър, знаех, че искам да имам деца… с Бил беше по-различно, защото аз никога не си позволих да повярвам, че той ще се ожени за мен. Боях се да не остана разочарована след това. Истината, обаче, е, че никога не успявам да се привържа към децата на близки и познати.

— Всичко е съвсем различно, когато става дума за собствените ти деца — успокои я той. — То е просто невероятно. Истинско чудо, което не може да бъде обяснено… между теб и детето възниква неописуема връзка и ти знаеш, че това дете винаги ще бъде част от теб самия.

Тя нежно го погледна.

— Това ли изпитваш към Джоуи? Дори и сега?

Той кимна замислен, а после я погледна.

— Да. Дори и сега. — Въпреки случилото се, в гласа му не се долавяше ни най-малко съмнение.

— В такъв случай ще трябва да се върнеш у дома и да се срещнеш с него.

— Да, предполагам, че си права — дрезгаво рече той. После отидоха да танцуват и най-накрая тръгнаха към хотела й. Той я прегърна и се изкачиха с нея по стълбите. Не очакваше да го покани вътре и затова я целуна за лека нощ и понечи да си тръгне, но тя лекичко го подръпна за ръкава. Той се обърна да я погледне и видя, че вратата на стаята й е отворена. Не се осмели да я попита какво означава това. Просто влезе вътре, затвори вратата след себе си, привлече я към себе си и я целуна така, както не бе целувал никоя друга жена от години. А може би и преди това. А тя му отвърна със страст, неизпитвана до този момент. С него всичко бе толкова по-различно. Мислите й, постъпките й, чувствата й. С него отново се чувстваше млада, но и много мъдра, виждаше обожанието в очите му и се чувстваше изключително женствена и желана. Имаше усещането, че е била родена за него, че него бе чакала през целия си живот. Той изпитваше същите чувства и когато легна до нея, й го каза.

— Никога не съм обичал друга така, както обичам теб, Пакс. Иде ми да си опаковам багажа още тази вечер, да те грабна и да хукнем с все сила оттук, за да се спрем чак у дома, където ще сме винаги заедно и в безопасност.

Но подобен начин на мислене тук беше много опасен и те и двамата го знаеха.

Тони прекара нощта при нея. Следващите няколко нощи — също. Към края на лятото те започнаха да се чувстват като женени. Ходеха навсякъде заедно, а тя се консултираше с него за всичко, споделяше неща, които не бе споделяла с никой друг преди, разказваше му дори за местата, които посещаваха заедно с Ралф.

Тони също споделяше всичко. Понякога обаче й спестяваше някои подробности за опасните мисии, които изпълняваше, защото не искаше да я плаши.

Дори и Ралф промени мнението си за него и в началото на септември четиримата заедно отидоха на вечеря. Бедната Франс вече бе огромна и Ралф постоянно се майтапеше с външния и вид, но по-късно Тони й каза, че според него тя изглежда невероятно красива и Пакстън бе дълбоко трогната от жеста му. Тя самата не можеше да си представи, че би могла да носи дете в утробата си. В един момент й се стори, че забеляза как бебето помръдна и с изумление установи, че Франс сякаш няма нищо против.

— Не я ли боли? — попита тя Тони, когато останаха сами. — Изглежда толкова огромна и непохватна! Вероятно се чувства ужасно.

— Не е ужасно. Прекрасно е. Повярвай ми. — Целуна я нежно и я погледна. — Имай ми доверие.

Никой от двамата не бе споменавал думата женитба, не бе ставало дума за деца, но те знаеха, че ги очаква точно това, ако само успееха да се измъкнат живи от Виетнам. Бъдещето обаче бе нещо, за което предпочитаха да не разговарят. Вместо това обсъждаха предстоящата му отпуска, която смятаха да прекарат в Банкок, опитваха се да измислят какъв подарък да купят на Джоуи за Коледа.

Най-накрая, по средата на септември, той получи петдневен отпуск, заведе я в Хонконг, купи й пръстен и го постави на пръста й без никакви обяснение. В средата на пръстена имаше малко сърчице с рубини и един диамант. Пакстън остана очарована. Нямаше нужда от думи. Пръстенът казваше всичко. Прекараха пет чудесни дни в Хонконг. Отседнаха в хотел „Амбасадор“, който бе пълен с войници, дошли да се срещнат със съпругите и приятелките си.

А когато се върнаха, Пакстън разбра, че Ралф е в Да Нанг. Помисли си, че е постъпил много глупаво. Бебето трябваше да се роди всеки момент, а тя веднъж вече му бе казала, че смята, че той трябва да преустанови пътуванията си за известно време. Ралф обаче й бе заявил, че не може просто да си седи вкъщи и да чака Франс да роди. Франс си бе осигурила акушерка и лекар, в случай че възникнат някакви проблеми, а Ралф за всеки случай й бе дал и номера на Пакстън, макар да бе сигурен, че ще се върне от Да Нанг поне една седмица преди раждането.

Тони и Пакстън спяха дълбоко в стаята си в „Каравел“, когато телефонът иззвъня. Пакстън се пресегна и вдигна слушалката.

— Ммм… да? — Не можеше да си представи кой би могъл да я търси по това време. Погледна към часовника. Беше четири сутринта.

— Пакстън? — Стори й се, че долавя френски акцент, но в първия момент не можа да разпознае гласа. — Франс е. — О, боже! Пакстън седна в леглото, като се чудеше къде ли е Ралф.

— Добре ли си?

— Добре съм… — Пакстън си я представи как се усмихва учтиво в тъмнината. Франс беше от хората, които никога не се оплакват, никога не усложняват нещата, не се опитват да се налагат. И въпреки това се обаждаше на Пакстън, която почти не познаваше, в четири часа сутринта. — Ужасно съжалявам — започна тя, но изведнъж замълча, а Пакстън остана на телефона, неспособна да си обясни какво става. И през ум не й минаваше, че жената отсреща има родилни болки. — Ралф го няма — отново заговори Франс — и аз не мога да се свържа с акушерката… а лекарят, на когото трябваше да се обадя, в случай че… — Внезапно отново настъпи тишина и Пакстън започна да се паникьосва.

— Франс!… Франс!… Там ли си? — Тя натисна вилката на телефона, за да се убеди, че връзката не е прекъснала и в този момент Тони се събуди.

— Какво има? — Той надигна глава и Пакстън започна да му обяснява, но в същия момент Франс заговори отново и този път гласът й прозвуча малко по-рязко.

— Не мога да се свържа нито с лекаря, нито с акушерката… а Ан е при мен… Толкова съжалявам, че се налага да те безпокоя, но може би… ще можеш да ме закараш до болницата и да вземеш Ан при себе си, докато Ралф се върне…

Тя пак млъкна и този път Пакстън най-сетне проумя какво става. Тони не сваляше поглед от нея.

— Разбира се. Веднага идвам. Но ти сигурна ли си, че си добре? Да извикам ли линейка?

— О, не. Не, разбира се — учтиво отвърна Франс. — Но ти ще дойдеш ли скоро?

— Веднага. И Франс… сега ли ще раждаш?

— Да се надяваме, че няма да родя, преди да стигнем до болницата. Благодаря ти — повтори тя и рязко затвори телефона.

Пакстън нямаше как да знае, че тя вече изпитва непоносими болки и не може да се помръдне дори. Бе изчакала твърде дълго, преди да й позвъни, а и контракциите бяха започнали ненадейно. В хотелската си стая в „Каравел“, Пакстън вече навличаше дрехите си. Тони бързо скочи от леглото.

— Ще те закарам до „Гиа Динх“. По това време на денонощието не би трябвало да има голямо движение — заяви той и започна да се облича.

— Къде се намира най-близката болница? — Пакстън се опитваше да разсъждава разумно, но в действителност изпитваше смъртен ужас. Раждането й се струваше много по-страшно от престрелките, на които бе присъствала.

— Мисля, че е… не зная. Ще проверя на рецепцията на излизане. Как ти се стори гласът й?

Вече бе навлякъл униформата си. Пакстън си бе сложила пола, блуза и чифт сандали и тъкмо се решеше, когато той й зададе последния въпрос.

— Всъщност, стори ми се доста странна. Говореше на пресекулки, понякога мълчанието се проточваше толкова дълго, че си мислех, че линията е прекъснала.

— Ако не ме лъже паметта, мисля, че раждането вече е започнало.

Пакстън посегна към четката си за зъби и се усмихна.

— Тя не би ни повикала, ако не е започнало. Бяха им необходими двадесет минути, за да стигнат до „Гиа Динх“. Застанаха пред сградата, в която живееха Ралф и Франс, и Пакстън позвъни на вратата. Дълго време никой не им отвори и тя започна да се чуди дали Франс не бе тръгнала за болницата без тях, но Тони й посочи осветените прозорци на горния етаж. Най-накрая входната врата се отвори и те двамата забързаха нагоре по стълбите. Намериха я превита на две до входната врата на апартамента, а пътят й през стаята бе очертан от мокра следа. Франс изпита дълбок срам, когато видя, че Пакстън не е сама, но Тони се държеше така, сякаш всичко си беше в реда на нещата. Той накара момичето да се подпре на него и й помогна да се върне в спалнята. Под халата, с който бе облечена, се подаваше розовата й нощница, а в стаята, съседна на спалнята, Пакстън зърна Ан, който спеше спокойно. Тя тихо затвори вратата и попита Франс дали се е опитвала да се свърже с лекаря отново. Тя само поклати глава и се вкопчи в Тони. Беше престанала да се притеснява от него и сякаш изобщо не забелязваше Пакстън.

— Франс, трябва да се облечеш. — Пакстън се опитваше да говори спокойно, но в този момент Франс изпищя и се притисна към Тони. Той нежно я взе на ръце и я постави на леглото й, докато контракциите отминаха.

— Франс, трябва да те изведем оттук — спокойно рече той. — Аз ще те нося. — Опитваше се да я успокои, но тя започна да плаче, а после издаде ужасяващ стон и отново се вкопчи в него. Беше полуобезумяла от болките, които бяха започнали точно преди полунощ.

Вече минаваше пет часът. Внезапно Пакстън забеляза, че по леглото има кръв и това я изплаши. Опита се да даде някакъв знак на Тони, но той много по-добре от Пакстън знаеше какво точно става и я погледна спокойно.

— Няма да ходим никъде — тихо й рече той. — Донеси ми всички хавлиени кърпи, които успееш да намериш, и вестници, много вестници.

Докато говореше, той започна да си развързва обувките и Пакстън се зачуди дали не е полудял.

Тони се опита да остави Франс за малко, но тя не го пускаше нито за миг, а в промеждутъците между болките повтаряше само:

— О, толкова съжалявам… толкова съжалявам.

После се сгърчваше от поредната болка, а Пакстън я наблюдаваше с ужас. Не можеше да си обясни как Тони изобщо би могъл да си помисли, че раждането е красиво. То беше страшно, и ужасяващо, и непоносимо болезнено.

Пакстън се върна с всички кърпи, които успя да намери. Носеше и два чисти чаршафа и купчина вестници, които бе намерила в кухнята. Тони я накара да остави всичко и да клекне до него. Той се премести зад Франс и я хвана за раменете, а когато започна следващата болка, Франс отчаяно сграбчи ръцете на Пакстън, а Пакс я стисна с все сила. Двете жени се държаха за ръце, когато напъните започнаха.

— О, не… О, не! — изпищя Франс. — Бебето идва!

— Зная — нежно я успокои Тони и й каза какво да прави. Той използва паузата между два напъна и завърза единия чаршаф около себе си като престилка. Франс продължаваше да стиска ръцете на Пакстън, напъваше се отново и отново, а Пакс плачеше заедно с нея. После Тони й нареди да хване краката на Франс. Той я стисна за раменете, напъните ставаха все по-силни, а на Пакстън й идеше да се разпищи и да избяга. Не можеше повече да понесе това мъчение.

И тогава изведнъж Франс напъна с все сила и веднага след това се чу несигурен плач. Тримата се втренчиха в малкото червено личице, появило се от утробата на Франс, а тя го погледна с изумление.

— Ето, готово — каза Тони. — Сега трябва да напънеш още веднъж, хайде…

Този път се показаха и раменната, а Тони сръчно го измъкна докрай. Бебето на Франс и Ралф. Беше момиченце. Пакстън, разплакана, се загледа в това малко чудо, а Тони бързо се наведе към нея и я целуна. Франс вече се усмихваше. Пакстън с изумление наблюдаваше Тони, който върза пъпната връв с връзката на обувката си.

— Извикай линейка — каза й той, а тя погледна към Франс и мъжа, когото обичаше, изпълнена със страхопочитание и възхищение. Искаше да му каже колко много се гордее с него, но сега нямаше време за това.

Вместо това отиде да се обади в болницата и докато чакаха линейката, събуди Ан. Вече бяха завили Франс, а малкото момченце с изумление погледна малката си сестричка.

— Тя кога дойде? Докато мами спеше ли? — попита той, а другите се засмяха. — Тя ли те събуди? — Той се обърна към майка си. Малко се притесни, когато майка му и бебето тръгнаха с линейката, но се зарадва отново, когато разбра, че ще отиде с Тони в хотела. Пакстън тръгна с Франс и бебето за болницата. Тя все още бе зашеметена от онова, което бе видяла преди малко, от непоносимата, режеща болка, от малкото личице, появило се на този свят след толкова мъки и усилия. А сега момиченцето спеше спокойно в ръцете на майка си, а Франс изглеждаше доволна и неизказано щастлива.

— Съжалявам, че ви причиних толкова главоболия — виновно рече тя, докато пътуваха с линейката.

Пакстън продължаваше да държи ръката й, абсолютно поразена от случилото се. Всичко й изглеждаше нереално. В тази част на света само войната беше истинска. Смъртта се бе превърнала в нещо нормално. Но тайнството на раждането, тази неразделна част от живота, я потресе и я изпълни със страхопочитание и възторг.

— Ти беше много смела, Франс — рече Пакстън. — Съжалявам, че не можах да ти помогна достатъчно… Нямах представа какво трябва да направя…

Мислено поблагодари на Бог за Тони.

— Беше чудесно — сънливо промълви Франс и затвори очи, без да пуска ръката на Пакстън.

А тя остана с нея в болницата до сутринта. Когато се прибра в хотела, Тони си играеше с Ан. И двамата изглеждаха невероятно доволни. За щастие, Тони имаше два свободни дни и бе останал да изчака Пакстън.

— Как е тя? — притеснено попита той. — Наред ли е всичко?

— Страхотно. — Тя му се усмихна свенливо. — Бебето е прекрасно, а когато си тръгнах, Франс тъкмо я хранеше.

Все още не можеше да повярва в случилото се, но след преживяното предишната нощ, тя чувстваше, че с Тони са станали още по-близки.

Той я изгледа продължително, без да каже нито дума, усетил топлотата и близостта помежду им, а после, без да пуска ръката на Ан, прегърна Пакстън и я целуна.

— Беше много смела през изминалата нощ.

Бяха преживели нещо, което и двамата щяха да помнят, докато са живи.

— Никога преди не съм се чувствала толкова уплашена… О, боже, Тони… как издържат жените на това?

— Струва си. — В гласа му не се долавяше никакво колебание, или съмнение, а и тя вече съзнаваше, че това е така. Струваше си човек да понесе всички тия страдания, за да види личицето и да чуе първия писък на новороденото.

Пакстън знаеше, че никога не би могла да забрави този момент.

— Това беше истинско чудо, нали?

Тони кимна, вдигна Ан и го сложи на раменете си.

Ралф пристигна в пет сутринта. Беше се прибрал вкъщи и бе намерил бележката й, а после бе хукнал към болницата, за да види Франс и бебето. Пакстън дори го съжаляваше малко, защото тя бе видяла раждането на дъщеря му, но не и той. Когато пристигна в хотела, Ралф бе извън себе си от радост и настоя да им купи шампанско. Най-накрая си тръгна, взел Ан на ръце, благодари им още веднъж и ги уведоми, че смятат да кръстят бебето на Пакстън. Тя щеше да се казва Пакс Тран Джонсън. Напълно подходящо име за едно малко момиченце. На латински името й означаваше мир.

А когато вечерта двамата с Тони си легнаха, Пакстън все още бе дълбоко развълнувана от онова, което бе видяла, не можеше да се отърси от мислите за случилото се.

— Не зная, Тони — тихичко рече тя, докато лежаха в тъмнината. — Не зная дали съм готова за това. — Все още бе с впечатлението за силните болки, на които бе станала свидетел. Продължаваше да се чуди как Франс бе изтърпяла тези страдания.

Но Тони само тихичко се засмя, обърна се към нея и я целуна.

— Мисля, че още известно време няма защо да се тревожиш за това. Струва ми се, че на първо време ще трябва да се погрижим за някои други неотложни неща.

Като например оцеляването им във Виетнам.

— Разбираш какво имам предвид. Господи, по едно време изглеждаше направо ужасно.

— Мисля, че е доста страшничко — призна той. — Но жените сякаш забравят за болката… сигурно забравят… иначе не биха раждали повторно.

Раждането на Франс го бе накарало да се замисли за нещата, които имаха най-голямо значение в живота, за ценностите, които човек забравя във Виетнам. Внезапно осъзна, че копнее за нов, по-различен и смислен живот.

— Много бих искал отново да имам деца — призна си той тази нощ.

— Ти си добър баща — тъжно промълви тя, припомнила си отношението му към Ан. Но кой знае дали някога щяха да имат шанса да си родят собствено дете. Кой знае дали някой от тях щеше да оживее, за да има деца. Обаче преживяното през изминалата нощ нямаше да забравят никога, а любовта помежду им бе по-силна от всякога.

— Обичам те, Пакс — прошепна той в тъмнината.

— И аз те обичам — промълви в отговор тя и заспа в прегръдките му, за да сънува бебето на Франс.