Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Message from Nam, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 28 гласа)

Информация

Сканиране
ganinka (2011)
Начална корекция
vesi mesi (2014)
Допълнителна корекция
White Rose (2015)
Форматиране
hrUssI (2015)

Издание:

Даниел Стийл. Знакът на съдбата

Американска. Първо издание

ИК „Компас“, Варна, 1995

Редактор: Любен Иванов

Коректор: Диана Черногорова

ISBN: 954-818-179-7

История

  1. — Добавяне

Глава шестнадесета

Пакстън пристигна в Париж в един прекрасен пролетен ден. Бе изминала само една седмица от срещата й с висшите военни от Пентагона в Ню Йорк и пътуването й до форт Бенинг, Джорджия, за интервюто с лейтенант Кели.

Разговорът с него беше кратък и в някои отношения — твърде болезнен. Той бе започнал едва ли не да се превръща в символ на войната, символ на пълната загуба на самоконтрол от страна на американските военни, на тяхната бруталност и на страданията, които причиняваха. Когато по-късно Пакстън се замисли върху думите му, тя осъзна, че съжалява заради него, заради всички останали, заради случилото се в тая война.

Но Париж излекува някои от раните й, а тя си намери едно уютно студио близо до Сена. Вечер се разхождаше по улиците, замислена за това колко по-различен бе животът й от оня, с който бе свикнала в Сайгон.

Тук живееше в самота, работата й беше сериозна. Всеки ден неотменно присъстваше на мирните преговори и интервюираше хора като Кисинджър и Ле Дук Тхо. А в Сайгон, макар че на моменти бе много трудно и мъчително, животът й бе по-щастлив и по-лесен от сегашното й съществуване, изпълнено със спомени за едно място, което нямаше да види никога повече, и за мъжа, когото бе обичала там.

Изпрати на Джоуи снимките, а той й писа, за да й благодари. От време на време Пакстън му изпращаше картички от Париж.

Бе изцяло потопена в новините, пристигащи от Виетнам. През октомври жертвите от виетнамска страна бяха по-малко в сравнение с всеки друг период от началото на войната.

Често разговаряше с новите си познати, опитвайки се да научи последните новини за безследно изчезналите, но от Тони нямаше и следа. Вече бе спряла да се надява, но странното й чувство, че е жив, не я напускаше. Понякога си мислеше, че това е защото той винаги щеше да си остане жив в мислите и сърцето й. Към края на годината, обаче, дори и тя започна да вярва, че няма на какво да се надява.

През ноември от „Таймс“ я командироваха във форт Бенинг, Джорджия, за да отрази началото на процеса на Кели. Процесът беше много потискащ, придружен с ужасяващи снимки и страховити показания, които накрая доведоха до осъждането му.

След процеса Пакстън отиде да се види с брат си, но както обикновено, и този път нямаше какво толкова да му каже, а нямаше и сили да изтърпи едно подобно изпитание — среща с Алисън.

Върна се във Вашингтон за поредното интервю с Кисинджър. После се срещна с редактора на „Таймс“ в Ню Йорк. Отново се обади и се срещна с Джоуи, и този път заведе момчето на обяд. Той току-що бе навършил девет години и още повече бе започнал да прилича на Тони. Заведе го в „Рейдио сити Мюзик хол“, а преди това обядваха в „21“. Момчето бе изключително впечатлено и с любопитство се загледа в самолетчетата, окачени над бара. А салонният управител, горещ почитател на „Ню Йорк Таймс“, който бе разпознал името й, направи всичко възможно, за да задоволят всеки каприз на детето и му подари една рекламна чантичка, на която пишеше „21“.

— Това е страхотен ресторант — рече Джоуи, възхитен от вкуса й, а тя му се усмихна. — Мислиш ли, че на татко щеше да му хареса тук? — За него това беше единственият важен критерий, мярка за стойността на нещата.

— Сигурна съм, че щеше да му хареса много. Често си мечтаехме да дойдем някой ден в Ню Йорк заедно. Или да отидем в Сан Франциско. Това е град, в който живеех доскоро. Посещавах и колеж там.

Думите й му направиха огромно впечатление и той пожела тя да му разкаже всичко за колежа и за Сан Франциско. А когато свършиха с десерта, той я погледна сериозно и на лицето му се появи болезнено изражение.

— Моят татко… другият ми баща… искам да кажа… нали знаеш, моят чичо. — Пакстън едва не се разсмя. Детето беше толкова напрегнато, толкова объркано и смутено. Но Пакстън знаеше, че ако бе тук Тони, сигурно също би се разсмял. Всъщност, той вероятно щеше да остане очарован от поведението на детето си. — Той твърди, че онова, което ти ми каза, не е вярно… че татко може да е жив… Той казва, че татко сигурно е мъртъв, а ти си луда.

— Възможно е да е прав. Всъщност, може би наистина не греши. И за двете неща. — Пакстън се опита да му се усмихне. — Но истината, Джоуи, е, че никой не знае със сигурност. Никой не знае какво точно означава изчезнал по време на акция. Някои от изчезналите мъже са били взети в плен. Но неговото име не се споменава. Аз следя тези сведения отблизо. При всяка възможност се обаждам в Пентагона, но все още никой не е попаднал на името на баща ти в списъците на затворниците. Не са намерили и тялото му на мястото на предполагаемото му убийство. Така че, никой нищо не знае.

На детето очевидно му бе доста трудно. Както и на всички останали. Тази неизвестност ги съсипваше.

— Това все пак означава, че той може и да е жив, нали? — Отново изглеждаше преизпълнен с надежда. Но след това се замисли и личицето му помръкна. — Но моят татко… моят чичо… казва, че той е мъртъв. Пакстън, вярваш ли в това?

— Не! — Тя поклати глава и го погледна откровено. — Не, Джоуи, не вярвам.

Хвана ръчичките му и ги стисна окуражително, замислена върху голямата прилика между баща и син.