Даниел Стийл
Знакът на съдбата (3)

Глава трета

В деня на заминаването си Пакстън стоеше в уютната кухня и се оглеждаше наоколо. Имаше чувството, че са я принудили да напусне дома си, очите й се напълниха със сълзи и тя отпусна глава на мекото рамо на Куини.

— Как ще живея, без да те виждам всеки ден? — прошепна тя и отново се почувства като малко дете. Внезапно изпита същото чувство на тъга и невъзвратима загуба, което я бе измъчвало след смъртта на баща й. Знаеше, че няма да я вижда повече, и макар че Куини щеше да си остане в дома им, тя вече нямаше да може просто да протегне ръка и да я докосне.

— Всичко ще бъде наред — промълви Куини, която смело се опитваше да се пребори със собствените си сълзи. Беше решена да не позволи на Пакси да разбере какво чувства тя в този момент. — Бъди добро момиче, като стигнеш в Калифорния. Не забравяй да ядеш зеленчуци, да спиш достатъчно и веднъж седмично да изплакваш хубавата си коса с лимонов сок. — Куини правеше това още от раждането й и благодарение на грижите й сега, осемнадесет години по-късно, Пакстън бе все така руса. — Не стой на слънце без шапка, не изгаряй… — Имаше да й заръча още хиляди неща, но единственото, което наистина искаше да й каже, бе колко много я обича.

Тя притисна Пакстън към себе си, Пакстън се вкопчи в нея и топлината на телата и сърцата им казаха всичко вместо тях.

— Толкова много те обичам, Куини… Пази се… Обещай ми, че ще се грижиш за себе си. И ако отново започнеш да кашляш лошо като тази зима — като всяка зима — непременно иди на лекар.

— Не се безпокой за мен, детенце. Аз съм добре. А ти се дръж прилично там в… Калифорния… — Беше й трудно дори да произнесе думата, макар че тъкмо тя, Куини, я бе насърчила да замине, помогнала й бе да извоюва свободата си.

После се отдръпнаха една от друга. Очите на Куини бяха влажни, а по нежното лице на Пакстън се стичаха сълзи, а очите й изглеждаха по-зелени от всякога.

— Ужасно ще ми липсваш.

— И ти на мен. — Куини избърса очи с престилката си, усмихна се и потупа момичето по рамото. Беше я обичала като свое собствено дете, когато Пакстън беше малка, а сега, когато тя се бе превърнала в красива млада жена, Куини я обичаше още повече. Те бяха силно свързани помежду си за цял живот и нито разстоянието, нито времето можеха да ги разделят. А и двете го знаеха.

Пакси стисна ръката й за последен път, целуна меката черна буза и излезе от кухнята, за да се върне при другите.

— Ще ти пиша — прошепна тя, преди да излезе, а Куини й намигна.

А в следващия миг Пакси вече я нямаше и старата жена влезе в стаята си на долния етаж и се разрида, притиснала престилката към очите си. Сърцето й се късаше при мисълта, че Пакстън заминава, но тя разбираше по-добре от всеки друг, че момичето трябва да се махне от този дом. Животът й вече не бе същият след смъртта на баща й. Куини знаеше, че и майка й, и брат й не я нараняват съзнателно — те просто си бяха такива и не можеха да се държат по друг начин. А тя преливаше от жизненост и енергия. В душата си носеше много топлота и любов и копнееше да ги сподели с хората, с които живееше. Но силната й обич сякаш плашеше майка й, а Джордж просто не знаеше какво да прави с нея. През тези осемнадесет години Куини имаше чувството, че се грижи за рядка тропическа птичка, поддържа я жизнена, здрава, в пълна безопасност, храни я с добротата си. А сега трябваше да я пусне на свобода, да й позволи да намери по-гостоприемна и дружелюбна среда. Пакстън вече не принадлежеше на този дом.

Чу ги, че тръгват и изтича към прозореца тъкмо навреме, за да махне на Пакстън, която бе увиснала цялата през прозореца на колата.

Майка й изглеждаше много тъжна, а Джордж не промълви нито дума, докато пътуваха към летището.

— Все още не е прекалено късно да промениш решението си — тихо рече майка й и може бе това беше нейният начин да й каже, че ще й липсва.

— Не мисля, че мога да го направя — също толкова тихо отвърна Пакстън, замислена за израза по лицето на Куини при раздялата, за топлината на раменете й, за закрилата, която винаги бе намирала в прегръдките й.

— Сигурна съм, че деканът на „Суийт Брайър“ с удоволствие ще уреди преместването ти — сдържано заяви майка й. Тя все още възприемаше заминаването на Пакстън като лична обида. Не можеше да се примири с мисълта, че дъщеря й желае да напусне Савана.

— Може би ако в Калифорния нещата не потръгнат — учтиво рече Пакстън и понечи да докосне ръката на майка си, но бързо се отказа и се отдръпна назад. Майка й не направи никакъв опит да се приближи до нея и останалата част от пътя до летището изминаха в пълно мълчание. Пакстън знаеше, че те едва ли не очакват да я видят смазана от чувство за вина. Тя наистина бе тъжна заради заминаването си, но едновременно с това бе и силно възбудена и нетърпелива. Напоследък бе чула много интересни неща за Университета на Калифорния и нямаше търпение част по-скоро да стигне там.

Вече бе изпратила един куфар и две чанти с багаж и сега брат й извади единствената й чанта от багажника на колата и я подаде на един носач. После даде на Пакстън бланката за багажа и помогна на двете жени да стигнат до терминала, където трябваше да изчакат самолета на Пакстън за Оукланд.

— Предполагам, че времето там ще бъде приятно — с напрегнат глас изрече майка й и Пакстън кимна.

После погледна към Беатрис и очите й се напълниха със сълзи. Бе преживяла един много мъчителен ден. Беше се просълзила още докато излизаше от стаята си, а в шест часа сутринта бе постояла няколко минути в стария кабинет на баща си. Беше седнала срещу бюрото му и с нисък, едва доловим шепот, му бе разказала всичко, сякаш той стоеше срещу нея.

— Не можах да вляза в „Харвард“, татко… — призна си тя, макар, кой знае защо, да си мислеше, че той вече знае това. — … Но сега заминавам за „Бъркли“.

Надяваше се, че той ще остане доволен. В известен смисъл изпитваше тъга при мисълта, че ще напусне дома си, ще напусне близки хора и познати места. Но знаеше, че за разлика от останалите, тя носи баща си със себе си навсякъде. Той бе станал част от нея точно както бе станал част от пролетното небе и от залезите, които тя обичаше да наблюдава, когато взимаше колата на майка си и отиваше да се полюбува на океана. Той бе част от всичко, което Пакстън правеше. Така тя никога нямаше да го загуби отново.

— Мамо. — Тя леко се изкашля, докато чакаха самолета. — Съжалявам… за „Суийт Брайър“. Искам да кажа… извинявай, ако съм те наскърбила. — Прямите й думи изумиха майка й и за момент бе очевидно, че тя просто не знае как да й отговори. Беатрис едва не отстъпи назад, едва не се отдръпна от дъщеря си, но онова, от което всъщност се опитваше да избяга, бе искреното чувство, което се долавяше в думите на Пакстън, интимността и близостта, които така я плашеха и към които дъщеря й така отчаяно се стремеше. — Съжалявам… Просто исках да ти го кажа, преди да замина. — Твърде рано в живота си бе научила да не оставя недоизказани неща, особено пък пред хората, които обича, разбрала бе, че човек не може да е сигурен дали ще му се предостави друга подобна възможност, за да им ги каже. Много мъчителен и жесток удар, който тя бе усвоила прекалено рано.

— Аз… ами… — Майка й се забърка в собствените си думи. — … Всичко е наред. Може би нещата ще потръгнат добре, Пакстън. А ако имаш проблеми, винаги би могла да се преместиш следващата година.

Тези думи бяха огромно отстъпление от нейна страна и Пакстън й бе благодарна за това. Не искаше да се разделят сърдити и обидени. Дори и Джордж не изглеждаше много ядосан, когато я целуна за довиждане и я предупреди, че трябва да се държи добре в Калифорния, макар да знаеше, че предупреждението е излишно. Тя бе добро момиче, макар и малко упорито и своенравно. А като си помислеше за това, което вършеха хлапетата на нейната възраст, Джордж трябваше да си признае, че в действителност тя никога не бе причинявала особени неприятности на майка им.

Пакстън се качи на самолета, те и двамата й махнаха с ръка, и тя излетя, изпълнена с облекчение, че се е освободила от тях. Самолетът бавно се издигна над Савана, а тя си мислеше, че Куини е единственият човек, който ще й липсва. Беше сигурна, че няма да тъгува за града, а и освен това, щеше да си дойде за Коледа. Повечето от приятелите й също заминаваха за най-различни университети, разпръснати из целите южни щати. Само двама си бяха избрали колежи на Север, а тя бе единствената, която заминаваше за Калифорния.

Пакстън се облегна назад и затвори очи, а самолетът пое курс на запад — към Калифорния.

Когато пристигнаха, заради часовата разлика в Калифорния бе едва пладне. Пакстън слезе от самолета и се огледа в ясния слънчев ден. Летището бе малко и повечето хора бяха облечени в тениски и дънки или в пъстри ризи на цветя, а много от жените носеха миниполи и страхотни шарени полупрозрачни рокли. Всичките бяха дългокоси и тя изведнъж се почувства като у дома си. Грабна куфара и излезе навън да си вземе такси, изпълнена с радост от новооткритата си независимост.

Шофьорът я уведоми за всичко, което смяташе, че тя трябва да знае. Каза й кои са най-добрите ресторанти край училището, разкри й капанчетата, в които се събираха всички хлапетии, показа й „Телеграф авеню“ и на няколко пъти заговори за акцента й, като не пропусна да отбележи, че много го харесва. Когато стигнаха до студентското градче, той й посочи цяла група табели и плакати на ъгъла на „Телеграф“ и „Банкрофт“ и обясни, че те са сложени там в подкрепа на най-различни каузи. Навсякъде се виждаха знаците на SNCC, CORE^[1], символи на мира, а един огромен надпис върху табло от шперплат пропагандираше Движението на жените за мир. И Пакстън внезапно усети силно вълнение, породено от самия факт, че се намира в този град. Вълнуваше я дори въздухът, който вдишваше, и тя повече от всякога бе убедена, че е постъпила правилно като дойде тук. Искаше час по-скоро да слезе от колата и да се огледа, да срещне нови хора, да започне обучението си.

Вече знаеше името на сградата, в която щеше да живее, и шофьорът я закара право там, махна й с ръка и й пожела късмет, преди да си тръгне. Всички в този град изглеждаха открити и дружелюбни. Никой не се съобразяваше с това дали си бял или черен, богат или беден, член на Младежката лига или безделник, северняк или южняк, никой не проявяваше интерес към всички ония етикети и отличителни особености, които тя така ненавиждаше, докато растеше, заобиколена от майка й и приятелките й, за които най-важно бе да знаят, че бащите, или дядовците им са се били в Гражданската война и които преценяваха хората в зависимост от плантацията и броя на робите, които са притежавали. Те живееха изцяло потопени в миналото — едно минало, което я ужасяваше и отблъскваше.

Стаята, в която я бяха настанили, се намираше на втория етаж, в края на дълъг коридор. Всъщност, оказа се, че стаята е последната на етажа и е четворка — две спални с обща всекидневна, като във всяка стая живееха по две момичета. В средата на всекидневната имаше канапе с кафява дамаска от вълнен плат, покрита с разноцветни кръпки, които имаха за цел да прикрият пораженията, нанесени от предишните наематели. Целите стени бяха облепени с плакати. Имаше няколко разкривени шкафа, оранжев килим и яркозелен пластмасов фотьойл.

Пакстън се спря за миг и огледа стаята. Изобщо не бе красива и уютна и с нищо не напомняше изисканата изтънченост на майчиния й дом в Савана. Но пък от друга страна, това бе твърде ниска цена за свободата, която бе получила.

Спалнята, в която бе настанена, бе още по-малка и неприветлива. В нея имаше две единични метални легла, бюро, две шкафчета, стол с права облегалка и един гардероб, който бе толкова малък, че не би могъл да побере и метла. Само много добри приятели биха могли да живеят в подобна стая, но тя се надяваше, че бързо ще се сприятели с трите нови момичета, с които й предстоеше да се запознае. На влизане бе зърнала три куфара, подредени в съседната стая, и само миг по-късно, когато отново се върна във всекидневната, опитвайки се да измисли какво биха могли да направят, за да стане тя малко по-уютна, Пакстън видя, че едната от съквартирантките й вече бе пристигнала. Беше красиво момиче с дълги крака и гладка кожа с цвят на кафе, което побърза да каже на Пакстън, че е от Алабама и се казва Ивон Джилбърт.

— Здрасти. — Пакстън й се усмихна приятелски. Момичето бе изумително красиво и подвижно, с будни, катраненочерни очи и внушителна типично африканска прическа. — Аз съм Пакстън Андрюз. — Поколеба се за миг, преди да й каже откъде е, но момичето вече се бе досетило.

— Северна Каролина?

— Джорджия. Савана. — Пакси се усмихна непринудено, но Ивон мигновено застана нащрек.

— Страхотно. Само това ми трябваше. Бяла от южните щати! Ама какво искат от нас? Да започнем отново Гражданската война ли? Тия, дето отговарят за настаняването, имат дяволско чувство за хумор.

Изглеждаше много ядосана, но Пакстън продължи да говори безгрижно.

— Не се притеснявай. Аз съм на твоя страна.

— Да-а. Обзалагам се, че е така. Нямам търпение да разбера откъде ще са другите. Какво ще кажеш за Мисисипи и Тенеси? Може би ще можете да започнете нова глава от историята на Дъщерите на гражданската война. Това ще е много забавно, скъпа. Много ще ми е приятно да си живуркам в една стая с вас.

Тя умишлено подчертаваше провлечения южняшки говор. После злобно изгледа Пакси, рязко се запъти към стаята си и затръшна вратата след себе си, а Пакстън се отпусна на канапето с изкривено от изумление лице. Така или иначе, тук май щеше да е интересно. И напълно различно от живота, с който бе свикнала.

Следващото момиче, което пристигна, бе едно бледо, ефирно на вид създание с млечнобяло лице, дълга до кръста гарвановочерна коса, наситеносини очи, облечено в почти прозрачна бяла рокля.

— Аз съм Дон^[2]. — И беше от Ди Мойнз^[3]. Истинското й име всъщност бе Гертруд. Дон й бе хрумнало през последната й година в училище, след една доза АСД^[4], и тя бе решила да продължи да го използва. Дон Стайнбърг. Освен това беше приета със стипендия за отличен успех, свирила бе на виола в местния оркестър и й бе предложена стипендия и за Станфорд. Настанена бе в съседната стая. Тя отвори вратата, която Ивон бе затръшнала само преди няколко минути, след което внимателно я затвори след себе си. Не се случи нищо особено. Не последваха никакви писъци. Всъщност, в другата стая цареше пълно мълчание и Пакстън можеше само да предполага, че госпожица Джилбърт е доволна от новата си съквартирантка. Ди Мойнз не притежаваше репутацията на Савана, който според Ивон бе жесток, разкъсван от расови противоречия град.

Пакстън, замислена за двете млади жени, с които се бе запознала току-що, започна да разопакова багажа си. Двете чанти и големият куфар бяха оставени в стаята й още предишния ден и тя реши да оправи и двете легла. Така стаята щеше да изглежда по-уютна за съквартирантката й. Внезапно Пакстън се улови, че се моли момичето да не е чернокожо и сърдито, да не мрази жените от Джорджия…

— Моля те, Боже… — шепнеше тя. — Зная, че може би не заслужавам това, а ти сигурно имаш по-важни дела днес… но не би ли могъл да направиш така, че тя да е като мен?

В четири часа следобед съквартирантката й все още не беше пристигнала и Пакстън реши да зареди малкия им хладилник. Преди да отиде до най-близкия магазин, тя почука на вратата на другите момичета. Дълго време никой не отговори, но най-накрая Дон дойде и й отвори.

— Да? — прошепна тя, сякаш се боеше, че някой може да я чуе.

Макар че имаше остър слух, Пакси установи, че й е почти невъзможно да разбере думите на Дон. А и не можеше да устои на изкушението да й отговори също шепнешком. Дори и нормалният човешки глас изглеждаше прекалено силен за разговор с едно толкова ефирно създание.

— Искате ли нещо от магазина? — прошепна й Пакстън. — Смятам да изляза и да купя малко храна. Умирам от глад. — Внезапно осъзна, че й липсва добре заредената кухня на Куини. А и за нея вече бе седем часът вечерта и беше готова да вечеря.

— Бих искала малко билков чай и мед… и малко лимони… и може би малко черен хляб.

Пакстън не би си купила нито едно от изредените неща, но бе готова да направи всичко, за да се сприятели и бързо си записа поръчката на Дон.

— Ами Ивон? — попита внимателно. — Тя иска ли нещо?

Пакстън надникна в стаята и видя, че двете момичета тъкмо разопаковаха багажа си. Дон бе закачила няколко плаката, а Ивон бе разхвърляла дрехите си из цялата стая. Имаше две цветни одеяла и две покривки за легла от розов атлас, които сякаш идваха от Алабама, а не от Ди Мойнз, макар че и това не бе съвсем сигурно, предвид безпорядъка, който цареше в стаята.

— Искаш ли нещо от магазина? — Пакстън се обърна направо към Ивон, която се доближи до вратата и я изгледа враждебно.

— Да. Мартин Лутър Кинг. Мислиш ли, че ще можеш да го намериш, захарче?

— Не ми ги пробутвай тия! — Пакстън изглеждаше ядосана. — Запознахме се само преди два часа, ти изобщо не ме познаваш и въпреки това си позволяваш да правиш някои твърде долни и непочтени заключения.

Пакстън не се боеше от нея, а предразсъдъците на момичето я вбесяваха.

— И какви заключения би трябвало да си направя? — Ивон застана точно пред нея, но Пакстън не отстъпи нито крачка назад. Знаеше, че трябва да се пребори с това момиче сега. После щеше да е късно. И тя не се поколеба да заяви позицията си. Пакстън беше дръзка и силна, притежаваше някаква скрита, ненатрапчива смелост и кураж. Постоянният хлад, който се излъчваше от майка й, отдавна я бе научил на сила и твърдост и тя изобщо не се боеше от сърдитото чернокожо момиче от Алабама. — Ти си от Джорджия, нали? — продължи Ивон. — И какво трябва да си мисля за теб?

— Трябва да ми дадеш възможност да ти покажа каква съм. Точно това трябва да направя и аз с теб. Нали всички искаме равни граждански права! Искаме да съдим за хората по онова, което представляват, по онова, което мислят и в което вярват, по позициите, които защитават и по делата, които вършат, а не по цвета на кожата им. Не бива да си правим заключения за някого, само защото кожата му е черна, или регистрационните номера на колата му са от Джорджия. Може би това дори не е моята кола. Може би допускаш огромна грешка с отношението си към мен. Може би има някаква причина, поради която не се мотая под цъфналите магнолии и не пия mint julep^[5] в Дълбокия Юг. Замисляла ли си се някога върху това? Обзалагам се, че дори не ти е минало през ума подобно нещо. Не всеки бял, който живее на Юг, е роднина на Джордж Уолъс. Дай ми шанс, за бога! Може да се окаже, че си е струвало. — В това беше въпросът, нали? Точно за това бяха организираните от Мартин Лутър Кинг демонстрации.

— Да. Добре. Донеси ми шест коли и пакетче „Kools“.

Никакво благодаря, никакво моля. Тя просто се обърна кръгом и се върна в стаята. А Пакстън, без да каже нито дума, записа поръчката в списъка си и излезе, за да потърси най-близкия магазин. Помисли си, че взаимоотношенията й с Ивон щяха да се окажат много интересни. Тя беше сърдита, изпълнена с омраза и Пакстън се зачуди дали изобщо щяха да се сприятелят. Винаги се бе опитвала да се сближи с малкото чернокожи момичета, с които се срещаше по разни благотворителни събирания и екскурзии, а поведението й винаги бе посрещано с изумление от майка й и от Куини. Тяхното поколение не бе готово за това и Куини се притесняваше повече и от майка й. Но тя бе на друго мнение.

Веднъж бе отишла на обяд с едно чернокожо момиче, което познаваше, но в ресторанта отказаха да им сервират и Пакстън побесня от гняв. Обиколиха три ресторанта и най-накрая се отказаха и си поделиха пликче пържени картофки на една пейка във „Форсит парк“. Но чернокожото момиче бе разбрало мотивите й. Тя бе свикнала със сегрегацията и бе трогната от загрижеността и състраданието на Пакстън.

От доста време насам Пакстън изпитваше желание да се включи в някой от протестните маршове, но не се осмели да го направи. Знаеше, че ако я арестуват, майка й ще я заключи у дома за цяла година. А и освен това, Беатрис щеше да бъде унизена и презряна от приятелките си, а на Пакстън сърце не й даваше да я подложи на подобно изпитание. Но един ден щеше да го направи. Знаеше това. Щеше да й се наложи да го направи. А ето че сега изведнъж трябваше да живее с едно чернокожо момиче, което я мразеше, само защото беше от Джорджия.

Пакстън пресече „Телеграф“ и внезапно се разсмя. Смееше се толкова силно, че няколко души се обърнаха и я изгледаха с любопитство. Но тя изведнъж си бе помислила какво ли би казала майка й, ако знаеше, че една от съквартирантките й е чернокожа. Ами Куини! Но Пакстън беше щастлива. И щеше да се сприятели с Ивон, каквото и да й струваше това.

Тя изпълни поръчките от списъка си, купи бонбони за всичките и няколко коли за себе си, взе продукти за сандвичи и кутия понички. Понесе голямата торба към стаята им и докато се изкачваше по стълбите, видя едно малко пълничко, но изключително привлекателно, нисичко червенокосо момиче, което се опитваше да измъкне нагоре три големи куфара, докато един много красив, висок и русокос младеж се бореше с огромен сандък, който сякаш тежеше много повече от него самия.

— Какво, по дяволите, си сложила вътре, Габ? Камъни? Или гири.

— Само няколко книги… няма нищо в него, наистина… кълна се…

— Глупости. Ти го носи тогава. Проклет да съм, но нямам намерение да си навлека някоя херния, докато влача проклетия ти багаж из цялото училище.

Изглеждаше вбесен до крайност. Пакстън се опита дискретно да се промъкне край тях, но после реши да им предложи помощта си, макар че сандъкът никак не я привличаше.

— Може би тримата заедно ще успеем да го занесем — колебливо промълви тя, като местеше поглед от единия към другия, подпряла огромния пакет с покупките си на хълбок, молейки се да не се изчерви под изпитателния поглед на симпатичния младеж.

— Недейте да й правите услуги — изръмжа той. — Тя не заслужава.

Изглеждаше толкова ядосан, че за момент Пакстън се зачуди дали не са женени. После забеляза приликата им и предположи, че са роднини.

— Мога да ти помогна, ако желаеш — отново предложи Пакстън, отметна дългата руса коса от лицето си и погледна усмихнатата червенокоска.

— Много мило от твоя страна. Брат ми направи страхотен проблем от една нищо и никаква малка чантичка.

— Малка чантичка! — кресна той и думите му отекнаха из празното стълбище. — Имаш ли въобще някаква представа колко тежи това чудо? Сигурно има четиристотин паунда^[6]. И аз изобщо не съм сигурен дали и тримата заедно бихме могли да го помръднем.

— Можем да опитаме — настоя Пакстън и той я погледна с възхищение.

— Защо просто не я оставим сама да се оправя с тая бъркотия и да отидем да изпием по една бира в „Кипс“… Това ми изглежда далеч по-привлекателно.

Пакстън се разсмя, а сестра му го изгледа заплашително. В погледа й се долавяше всичко друго, но не и веселие.

— Питър Уилсън, ако тръгнеш нанякъде, ще те удуша. Не забравяй, че твоите чаршафи са в другата ми чанта и ако не пренесеш багажа ми, обещавам ти, че до края на годината ще спиш направо върху матрака.

— Ще ми разбиеш сърцето с тия заплахи. — Той отново погледна към Пакстън и се усмихна. — Хайде да отидем да изпием по една бира и да я зарежем тук.

Пакстън също се смееше и едновременно с това енергично се опитваше да повдигне другия край на сандъка.

— Хайде, магаре такова… хвани от другата страна! — инструктира го червенокоската и най-накрая, с много пъшкане и сумтене, той повдигна сандъка и тримата заедно едва-едва изкачиха стълбите. Пакстън осъзна, че той имаше право. Това нещо тежеше цял тон и тя изобщо не можеше да си представи какво толкова имаше в него.

— Къде е стаята ти? — Той отново изглеждаше ядосан. После погледна часовника си. В неделя следобед можеше да върши далеч по-приятни неща, вместо да се прави на носач на сестра си.

— Още не зная.

— Исусе, сигурна ли си поне, че това е сградата? — Изглеждаше така, сякаш бе готов да я убие и тя бързо кимна.

— Да! — Затършува из чантата си и намери някакво листче. Облечена бе в дънки и риза на цветя, а на краката си носеше много скъпи на вид мокасини. Външният й вид обаче не издаваше нищо за нея самата, освен може би факта, че сигурно носеше златни кюлчета в сандъка си и че всичките й куфари бяха от хубава кожа. — Така, ето го! — Тя прочете номера на стаята, а Пакстън я погледна с изненада и се усмихна. Имаше късмет. Нещата се бяха подредили чудесно. Тя вече й харесваше.

— Ти си моята съквартирантка — обяви Пакстън и високият младеж изпъшка, седна на сандъка и съчувствено погледна към Пакс.

— Бедничката! Не знаеш какво те очаква! — А после протегна ръка и се здрависа с Пакстън. — Между другото, аз съм Питър Уилсън.

— А аз съм Пакстън Андрюз.

— А пък аз съм Габриел. Габи Уилсън — обясни червенокоската и се усмихна сърдечно. — Откъде си? Имаш чудесен акцент.

— Преди да дойда тук изобщо не предполагах, че говоря с акцент. — Пакси се разсмя. — Радвам се, че ти харесва. Както ще видиш след малко, една от нашите съквартирантки не е особено очарована от него.

— Кажи й да върви на майната си — словоохотливо предложи Габи, а Питър се изправи и започна отново да се бори със сандъка, докато на лицето му личеше явното неодобрение.

— Такава си е малката ми сестричка! Истинска дама! Хайде, умнице, щом си могла да натъпчеш това нещо, сигурно ще можеш и да го носиш. Помогни ми да го замъкнем в стаята ти. Имам среща в пет и тридесет.

— Разби ми сърцето! — грубо го сряза тя, хвана от другата страна, а Пакстън се наведе, за да й помогне.

— А ти ще ми разбиеш гърба, което е много по-лошо — оплака се той, но само миг по-късно внесоха огромния сандък във всекидневната, оставиха го на оранжевия килим и се върнаха за останалите куфари. — Къде ще сложиш всичките тези неща? — попита той, макар да знаеше прекрасно, че стаята е прекалено малка за толкова багаж.

— Още не съм мислила върху това. — Тя погледна към Пакси. — Кой е обзавел тая всекидневна? Дракула? Мили боже, откъде взеха тия мебели? От Армията на спасението^[7]?

— А може би са ги събирали на бунището — весело допусна Питър. — И ние оттам си събрахме нашите мебели.

Габи го погледна и отчаяно поклати глава, а Пакстън, понесла един от огромните куфари на Габи, отново му се усмихна. Къде щяха да сложат всичкия този багаж, питаше се Пакстън. Въпросът бе много интересен, като се има предвид малкия гардероб, който бе видяла в стаята им.

— Ти в последния курс ли си? — попита го Пакси.

— Бях. Дипломирах се през юни. А сега започвам обучението си в юридическия факултет. Но през последните две години живях извън студентското градче. Слава богу, че тая досадница не можа да убеди родителите ни да й позволят да дойде при мен. Иначе наистина щеше да ме подлуди. — Бяха застанали до вратата на всекидневната и той изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да си тръгне. С удоволствие, при това. — Е, оставям ти я. — Той погледна камарата от чанти, която бяха струпали в средата на стаята, взе си една поничка от торбата на Пакстън, махна им с ръка и излезе от стаята.

Габи се усмихна на Пакстън.

— Благодаря за помощта. И се извинявам заради него — рече тя веднага щом брат й си тръгна. — Той е безнадежден чешит. Но истината е, че го обичам. Никога не бих си го признала пред него, но на теб мога да го кажа. Безнадежден е и когато бях малка, ме биеше… или поне се опитваше.

Очевидно бе обаче, че и двамата са силно привързани един към друг и за миг Пакстън им завидя. Между нея и Джордж никога не бе съществувала такава топла обич и закачлива привързаност. Но пък той бе с десет години по-голям от Питър и нямаше чувство за хумор.

Дочули разговора им, другите две момичета излязоха от стаята си. Пакстън и Габи си хапваха понички, отпиваха кола, а Дон и Ивон с изумление се загледаха в планината от багаж.

— О, боже, откъде се взе всичко това? — възкликна Ивон, а на лицето й се изписа огромно раздразнение. — Купи ли ми „Kools“? — обърна се тя към Пакстън.

— Разбира се. — Пакстън й ги подаде, а Ивон й плати до последния цент. Не искаше никакви подаръци от Савана.

Пакси ги запозна с Габи, а Дон се зае с подреждането на останалите продукти. Ивон с подозрение заоглежда Габи, запали цигара и веднага я попита откъде е.

— От Сан Франциско. Не се осмелих да замина далеч от дома — обясни тя и леко сви рамене. — Но тук ми харесва. Често посещавах брат си през последните четири години. А и всичките ми приятели са оттук — или поне онези от тях, които се записаха в колежа. — Тя възторжено погледна трите момичета. — Ще видите, че ще ви хареса.

Ивон премести поглед към Пакстън, с което целеше да покаже, че не е толкова сигурна в това, а дори и Дон не изглеждаше напълно убедена.

— Всъщност аз изобщо не исках да се записвам в този колеж, но родителите ми настояха. — Баща й беше професор по английски език.

— Искала си да учиш в колеж по-близо до дома? — Габи се интересуваше от всички тях. Беше открита, дружелюбна и весела.

— Не. — Дон поклати глава и се усмихна тъжно. — Исках да се омъжа. Двамата с приятеля ми искаме да заминем за Индия, за да изучаваме източните религии.

— А аз искам да уча право — призна Ивон, която пушеше цигара и държеше един стар, полуразтопен, маслиненозелен пепелник. — Но до тогава има още много време. Тук съм със стипендия и трябва да получавам само високи оценки, защото иначе черният ми задник ще се озове обратно в Алабама, преди още да съм разбрала какво става. А аз не желая да се върна у дома, преди да съм сигурна, че мога да направя нещо, за да променя нещата. Ами ти, Савана?

На Пакстън не й харесваше това обръщение, но реши да премълчи, за да не засилва враждебността й.

— Искам да стана журналист. — Тя се усмихна. — И ще пиша за това как променяш Юга.

Ивон не се сдържа и се усмихна и запали нова цигара веднага щом загаси предишната. Беше много нервна, но бе и изключително красива и Пакстън се зачуди дали чернокожото момиче не бе работило като манекен.

— А аз не зная каква искам да стана — призна си Габи. — Искам просто да се забавлявам и да ходя на училище, докато се омъжа.

— Сгодена ли си? — Дон я погледна с надеждата, че е намерила сродна душа, но Габи тъжно поклати глава.

— Още не. Все още не съм намерила подходящ човек, но продължавам да търся.

Пакстън и Ивон се разсмяха и Пакстън не можа да не си помисли, че след Ивон и Габи сигурно ще тичат повечето момчета в колежа.

— Тук би трябвало да намериш достатъчно — окуражи я Ивон. — Откакто съм тук, видях цяла тайфа готини момчета.

— Аз също — призна Пакстън и се усмихна срамежливо. Беше срещнала няколко момчета в магазина, а братът на Габи бе най-красив от всички. Фактът, че бе малко по-голям от тях, го правеше още по-привлекателен. Но тя подозираше, че студентите от юридическия факултет едва ли си падаха много по първокурснички — колежанки.

Ето защо позвъняването му в стаята им няколко часа по-късно, й се стори още по-странно и необяснимо. Дон вече си бе легнала, а Ивон, облечена в много съблазнителна нощница, четеше нещо на канапето, когато Питър внезапно пристигна с някакъв негов приятел, натоварени с шест бири. Той видя Пакстън, която тъкмо излизаше от другата стая, подаде й една бира и се усмихна срамежливо.

— Дойдохме да видим дали не се нуждаете от помощ.

Пакстън бе изненадана да го види, а Габи — още повече.

— Какво правиш тук? — Габи го погледна с подозрение. — Не, не мога да ти осребря никакъв чек. — Тя се обърна към Пакстън и забъбри със заговорнически глас. — Постоянно ме тормози по този начин. Никога не осребрявай чек вместо него. — И тогава забеляза приятеля му, който все още стоеше на вратата. — Здрасти, Сенди. Хайде влизай. Няма голи.

— По дяволите, разочарован съм — рече той и се изчерви. Питър изглеждаше по-спокоен и уверен в себе си и премести поглед от Ивон към Пакстън.

— Всъщност, надявахме се, че ще ви заварим голи. Някой иска ли бира?

Дори и Ивон му се усмихна. После предложи цигара на Сенди и двете момчета се настаниха като у дома си — единият на пода, другият — на стола. Габи и Пакстън седяха върху сандъка на Габи, макар предварително да бяха решили, че ще го използват като масичка за кафе. Сенди също учеше в юридическия факултет и бе един от седемте съквартиранти на Питър. Бяха си наели една къщичка в Елсуърт. Беше удобна и уютна и в нея цареше пълна неразбория.

— Някой ден ще ви поканим на вечеря — весело заяви Питър. — Но първо трябва да повикаме някой булдозер, за да изрине боклука от кухнята. Мисля, че във фурната все още имаме пица от миналата година, но се боя да погледна. — Той се усмихна щастливо и пресуши бирата си. — Ами ти? — Питър внезапно погледна право към Пакстън и напрегнатия поглед на сините му очи я изненада. — Можеш ли да готвиш?

— Опитвам се — срамежливо изрече тя.

— Можеш ли да правиш овесени питки? — Ивон внезапно прояви интерес и Пакстън не беше сигурна дали не се опитва да я уязви отново. — Или ребра? Или свинска рибица?

Но Пакстън реши да им каже истината, Куини можеше да готви, но не и тя.

— Единственото, което мога да приготвя, е пържола, или омлет, или кълцано месо със зеленчуци.

— Това е достатъчно — тихо рече Питър. — Може би някоя вечер ще може да си сготвим вечеря. Или просто ще трябва да отидем да вечеряме навън.

Той си помисли, че тя би могла да му откаже и в стаята за миг се възцари пълна тишина. Ивон ги наблюдаваше с интерес. А Сенди пък наблюдаваше Ивон. Смяташе, че е страхотна красавица, за голямо огорчение на Габи, която винаги го бе харесвала. Ситуацията определено стана интересна — твърде рано, и твърде бързо, при това. Едва бяха пристигнала, но Пакстън вече знаеше, че ги очакват добри времена.

Момчетата постояха още малко и си тръгнаха. Имаха среща с приятели в „Kmc“, а веднага щом те излязоха, Пакстън си призна, че е уморена. За нея вече беше два часът сутринта и тя внезапно почувства, че не може да издържи нито миг повече.

— Не ми се стори уморена, докато братът на Габи беше тук — подразни я Ивон. — Изглеждаше напълно отпочинала.

— А ти изглежда много се хареса на Сенди. — Пакстън й го върна и този път и двете се разсмяха.

Ивон остана да чете на канапето, а Габи и Пакстън се прибраха в стаята и навлякоха нощниците си.

— Не мога да повярвам — рече Габи докато нахлузваше нощницата през главата си. — Той винаги е мразел приятелките ми. Не мога да се сетя за нито една моя приятелка, която да му е харесала… и изведнъж той се отбива при нас, за да си побъбри приятелски, помъкнал шест бири. Не мога да повярвам. — Тя погледна към Пакстън и очите й весело заблестяха. — Ти си причината. Наистина си ти. Ти си първото момиче измежду моите познати, което му харесва. Не мога да повярвам.

— Това беше просто любопитство. Той няма да се върне повече. В юридическия факултет има много, далеч по-интересни момичета.

— Съмнявам се…

Габи също бе впечатлена от нея. Пакстън бе изумително красиво момиче, а най-хубавото у нея бе, че тя сякаш изобщо не осъзнаваше колко е красива. Беше сдържана и умна, а ако човек говореше малко повече с нея, разбираше, че е изключително забавна и духовита. Габи ужасно харесваше и странния й акцент. А и Пакстън притежаваше качества, които на пръв поглед оставаха незабелязани — тя беше мъдра, състрадателна и много, много добра. Габи от опит знаеше, че брат й не е глупак. Веднага бе осъзнал, че пред него стои добро момиче. Може би дори страхотно момиче.

— Той ще се върне. Ще видиш. — А после Габи изпъшка и се излегна върху тясното, неудобно легло, замислена за брат си. — Тази година май ще го виждам много по-често от всеки друг път. И съвсем не съм сигурна, че това ще ми харесва.

— Повярвай ми! До края на следващата седмица ще е забравил за нас. Може би ще продължи да търси само Ивон. — След малко продължи шепнешком. — Тя изглежда невероятно, нали? Толкова е красива.

— Но е истинска кучка! — прошепна Габи.

— Не мисля, че е такава — побърза да я защити Пакстън. — Просто не може да ме понася, защото съм от Джорджия.

— Не зная. — Габи се замисли за момент. — Струва ми се, че е твърде груба и безцеремонна. Не съм сигурна дали бих искала да застана на нейна страна.

— Може животът й да не е бил никак лесен. На чернокожите не им е леко в Алабама. Всъщност, никъде не им е леко, освен, може би, тук. Може би тя има достатъчно уважителни причини, за да се държи по този начин.

Габи сви рамене. Не беше особено заинтересована от Ивон. После погледна към Пакстън.

— А какво мислиш за Дон?

— Мисля, че е уплашена, бедничката. Всъщност, смятам, че тя няма никакво желание да бъде тук.

— Но тя спи през цялото време. — Този следобед бе полягвала на два пъти. — Може би страда от някакво заболяване. Сънна болест или друго екзотично заболяване.

Габи я изгледа с надежда и Пакстън се засмя. С облекчение установи, че харесва съквартирантката си. Наистина я харесваше. Габи Уилсън бе весела и забавна и Пакстън не би могла да си пожелае по-добра приятелка.

— Май ще е по-добре да поспим — най-накрая прошепна Пакстън. Вече минаваше полунощ, а тя бе полузаспала, но Габи продължаваше да бърбори. По всичко личеше, че е готова да продължи така още часове наред, само че Пакстън не можеше да остане будна нито миг повече. — Утре имаме организационна сбирка. Ще трябва да се видя с наставника си и да се опитам да избера занятията, които ще посещавам.

— Не се безпокой за нищо. Просто избери най-лесните предмети — онези, които си ги знаеш от училище. — Пакстън се разсмя на предложението й. — Няма смисъл да се съсипваш от работа, Пакстън. Ние сме тук, за да се забавляваме. Не забравяй това. — Габи говореше сериозно. Тя се бе записала в „Бъркли“, за да се забавлява. И за да си намери съпруг. — Запомни, Пакстън! Тук сме, за да се забавляваме.

— Ще го запомня… — прошепна Пакстън и се унесе в сън.

Сънува Куини и едно привлекателно черно момиче, и един красив принц, който й предлагаше бира, а някъде в далечината брат й танцуваше с една палава и дръзка червенокоска…