Даниел Стийл
Знакът на съдбата (19)

Глава осма

Този път пристигането на Пакстън в Тан Сон Нхут й се стори като завръщане у дома. Огледа познатата й вече база и изпита повече радост и топлота, отколкото при завръщането си в Савана. Веднага се почувства на мястото си и докато пътуваше по улица „Ту До“ към хотел „Каравел“, в който бе живяла предишната година, Пакстън за пореден път осъзна, че постъпва правилно. Струваше й се странно, че е могла да отсъства цели пет месеца, и сега, най-после, се чувстваше в родния си дом. Беше си заминала, смазана от мъка, вкаменена от скръб, а в този момент, при завръщането си, отново чувстваше, че живее.

Остави чантите си в хотела и накара шофьора да я закара до „Идън билдинг“ на площада. Минаха край статуята на Военноморските сили и Пакстън се усмихна. Нямаше търпение да види Ралф. А когато влезе в сградата, той беше там — уморен и измъчен, току-що завърнал се от някаква мисия.

Беше с гръб към нея и се оплакваше от тъпия шофьор, който му бяха изпратили, а тя бавно се приближи и го потупа по рамото. Ралф се обърна и я видя. На лицето му грейна широка усмивка и той я взе в прегръдките си.

— Делта Делта… Не мога да повярвам… ти, смахната глупачке! Какво, по дяволите, правиш тук, след като можеш да си седиш на задника в Сан Франциско?

— О, така ли? И откъде знаеш това? Отразявах всяко шибано, отегчително до смърт политическо събитие и ако ми се наложи да присъствам на още една политическа среща, или седяща стачка, със сигурност ще започна да повръщам от отвращение.

— Добре дошла отново при нас — тихо рече той. Изглеждаше искрено доволен от срещата им.

— Благодаря. — Погледите им се срещнаха. Бяха преживели доста трудности заедно, а всичко, което знаеше за Виетнам, Пакстън бе научила благодарение на него.

— Искаш ли да пийнем по нещо, или си прекалено уморена? Кога пристигна, между другото?

— Преди два часа. Не, не съм уморена. Нямам представа колко часа показва биологичният ми часовник, а и не искам да зная. — Беше превъзбудена и щастлива.

— Терасата на „Континентал палас“? — през смях я попита той. Все още си спомняше ужаса й, когато Жан-Пиер я бе завел там веднага след пристигането й.

Докато пътуваха по „Ту До“, Пакстън го попита за него.

— Как е той, между другото?

— Както обикновено. Пие прекалено много. Жена му най-накрая го изостави. Писна й да го чака да се прибере у дома. Но мисля, че той го очакваше.

Ралф шофираше и от време на време поглеждаше към нея. Радваше се, че я вижда. Имаше чувството, че тя е член от семейството му. А и тя изпитваше същото по отношение на него.

— Как е Франс?

— Добре е. — За миг гласът му прозвуча странно. — Ще ражда през септември. — Тя го изгледа продължително, чудейки се дали той продължава да се тревожи за това. В началото, предвид обстоятелствата, при които живееха, Ралф смяташе, че не е редно да имат бебе, без да са женени. — Опитах се да я разубедя… заради самото дете. Но тя го иска толкова отчаяно, толкова… voila^[1]. — Той само сви рамене и се усмихна. — Май ще трябва да ставам баща. — Все още не се бе оженил за нея, макар че сега, когато раждането наближаваше, той все по-сериозно мислеше върху това и се опитваше да я убеди да се оженят. — Как беше в Щатите? — Не се бе връщал у дома толкова дълго, че бе започнал да мисли за родината си като за някоя чужда страна.

— Странно. — Беше напълно откровена. — Всъщност, в началото беше направо непоносимо. Хората са станали толкова по-различни, или поне на мен така ми се струваше. Изцяло са погълнати от себе си, никой не дава пет пари за това, което става тук, с изключение на онези, които вече са били във Виетнам. Сякаш тази война изобщо не се води. Те не искат и да знаят за нея — значи, тя не съществува.

— И аз подозирах, че е така. — Вече бяха пристигнали в хотел „Континентал палас“ и Пакстън осъзна, че е забравила за непоносимата жега в Сайгон. Климатът тук бе толкова по-различен от прохладата на Сан Франциско. Но тя бе готова да се примири и с жегата. Радваше се, че е тук, наслаждаваше се на невъобразимия шум и на познатата миризма на цветя, плодове и бензинови пари.

Бавно се изкачиха по стълбите, а Пакстън се зачуди дали няма да се сблъскат с Найджъл. Попита за него, а Ралф я погледна странно.

— Беше убит в Биен Хоа преди два месеца. Пълна глупост. Една кола хвръкна във въздуха… малка бомба, поставена от виетконговците… глупава история, но той беше убит.

Много хора тук умираха от нелепа смърт. Питър и безброй други. А дори и тези, които умираха в бой… впоследствие смъртта им също изглеждаше глупава… като Бил. Но тя се опита да не мисли за това в този момент и да се порадва на срещата с Ралф.

— Жалко за Найджъл… — Наистина съжаляваше, макар че никога не го бе харесвала. — Работиш ли много?

— Твърде много — той й се усмихна щастливо, — но ми харесва. Истинско удоволствие ще е да работим отново заедно. Кога искаш да започнеш? От доста време отлагам едно пътуване до Да Нанг и се опитвам да си намеря компания.

— С удоволствие ще дойда. — Никога преди не бе ходила в Да Нанг. Колебаеше се заради Питър. Не знаеше как ще се почувства, когато се озове на мястото, на което е бил убит. Сега обаче знаеше, че е готова за това.

— Добре. Ще го уредя. Какво ще кажеш, ако дойда да те взема още вдругиден?

— Ще те чакам. — Тя му се усмихна, а той погледна часовника си. Трябваше да се прибере при Франс. Не му се искаше да я оставя дълго сама. Напоследък тя не се чувстваше особено добре, а и Ан изискваше много грижи.

— Искаш ли да те откарам до „Каравел“! — попита той и се изправи, но тя се усмихна и поклати глава.

— Ако успея да остана будна достатъчно дълго, ще се прибера пеша. Ако ме домързи, винаги мога да си хвана такси. Не е проблем.

Той се наведе и я целуна по бузата.

— Добре дошла отново. Радвам се, че си тук.

— Аз също. — Пакстън топло го прегърна в отговор. — Поздрави Франс. Ще се видим утре на „Глупостите в пет часа“. Още ли продължават?

Тя се разсмя, като си помисли за брифинга и за всички познати кореспонденти, които щеше да види отново. Това наистина беше домът й, макар че тази мисъл я плашеше мъничко. Тя вече бе една от тях, не беше вече новобранец. Принадлежеше към ония сурови, непоколебими хора, които щяха да останат тук до края на войната.

Пакстън махна с ръка на Ралф и, затворила очи, отпи от питието си. На съседната маса седяха войник от Зелените барети и едно виетнамско момиче. Той бе облечен в камуфлажната униформа на елитните части, а на врата си носеше шала на червени, бели и сини райета, с който всички барети толкова се гордееха. Само те носеха камуфлажна униформа, в която имаше и кафяво — Тигрова шарка.

Пакстън пиеше thorn xay, питие от ананас, с което бе свикнала отпреди. Знаеше, че ако си позволи глътка алкохол, моментално ще заспи от изтощение. Остави чашата си на масата, вдигна поглед и замръзна от изненада. Всичко беше като в сън. Беше се завърнала и всички познати лица изведнъж се появиха около нея. Но точно тази част от съня не беше нито лека, нито приятна.

Пакстън не знаеше какво да каже. Ако зависеше от нея, не би казала нищо, но той се бе спрял и се взираше в нея. Очевидно се чувстваше твърде неловко. Беше сержантът на Бил Куин, Тони Кампобело.

— Мислех, че си си заминала. — Гласът му прозвуча странно, сякаш и той самият бе смутен от срещата.

— Така е — колебливо изрече тя. Чудеше се дали Тони няма отново да се нахвърли върху нея. А и този път Ралф не беше тук, за да я защити. — Току-що се върнах. Днес.

— О! — Тони кимна. — Как е там, в Щатите? — Той стоеше пред нея, говореше й и очевидно се чувстваше неловко, а тя не бе сигурна как да тълкува държанието му. Той обаче й напомни за Бил, и срещата беше болезнена както за нея, така и за него. По някакъв странен начин те тримата сякаш бяха все още свързани, макар че Бил вече от шест месеца не бе между живите.

— Чувствах се странно там, у дома — честно му каза тя. — Никой сякаш не разбира какво точно става тук.

— Всички казват така. Тръгваме си оттук като герои, а когато се приберем у дома, ни третират като престъпници.

— Живеем в странно време — тихо промълви тя, като се чудеше дали да го покани на масата си. Той изглеждаше нервен и смутен. Не беше много висок, но излъчваше сила и стаена енергия, които винаги й бяха правили силно впечатление. Знаеше, че Бил го харесваше и уважаваше, но нейните лични контакти с него никога не са били приятни. — Все още ли си в Ку Чи? — Не знаеше какво друго да го попита.

— Записах се — рече той с полугордо, полуглуповато изражение — за четвъртия си мандат тук. Бил винаги повтаряше, че човек трябва да е малко луд, за да бъде тунелен плъх. Предполагам, че е имал право.

— Или малко луд, или много смел. Или и двете заедно — тихо рече тя, замислена за Бил. Очите й срещнаха погледа на Тони и макар че тя не каза нищо, той сякаш четеше мислите й.

— Бил беше изключителен човек — с възхищение заяви той, а после я погледна неловко. — Дължа ти извинение.

— Не, нищо не ми дължиш. — Не искаше отново да се връщат към това. Не желаеше дори да мисли за ония ужасни дни… когато Бил умря, а Ралф дойде да й каже… знаеше, че не би могла да преживее това отново. Тъжно погледна към Тони. — Разбирам всичко. Тогава и двамата бяхме много разстроени.

— Да… но ти направи нещо много човешко и истинско. Дълго мислих върху постъпката ти и винаги ми се е искало да ти кажа, че едва тогава осъзнах, защо той те обичаше толкова много. Ти знаеше, че те обича, нали?

Тя се усмихна тъжно, като се питаше какво му бе направило толкова силно впечатление.

— И аз го обичах. А предполагам, че и ти също. Точно затова и двамата не бяхме на себе си, когато…

— Да-а. Но аз бях силно впечатлен, когато дойде да вземеш нещата, които си му подарявала, за да не ги върнат на жена му. Повечето жени не биха направили това. Щяха да си кажат какво толкова, по дяволите, щяха да я оставят да разбере всичко. Та нали, така или иначе, това вече нямаше никакво значение! Много от момчетата тук си имат приятелки, но нито една от жените, които познавам, не се е появявала при нас, за да се погрижи доказателствата за връзката им да не стигнат до съпругата на убития… Ако беше жив, Бил щеше да оцени жеста ти. Децата му означаваха много за него. — В очите му заблестяха сълзи, а Пакстън отчаяно се опитваше да преглътне собствената си мъка. — А и онова, което ми каза за баща си тогава… не беше нужно да го правиш. — Той пристъпи една крачка по-близо до нея и тя остави празната си чаша. — Просто исках да ти кажа колко много съжалявам за държанието си през оня ден. Веднъж попитах приятеля ти от „АП“ за теб, но той ми каза, че си заминала за Сан Франциско. — Той протегна ръка. — Изненадан съм, че си готова да разговаряш с мен след всичко, което ти наговорих тогава.

— Всички бяхме много изнервени и разстроени. Но все пак ти благодаря, Тони. — Тя стисна ръката му — хладна, мускулеста и силна, също като него самия, а тъмните му очи я пронизаха като куршуми. — Благодаря ти. — Пакстън започваше да разбира защо Бил толкова го харесваше и ценеше. Тони беше много прям и честен, макар че имаше ужасен нрав. — Искаш ли да поседнеш? — Тя посочи стола, който Ралф бе освободил преди малко, но Тони само поклати глава. Все още се чувстваше неловко край нея.

— Не, добре съм така. Имам една среща след няколко минути. — В очите му напираха хиляди въпроси. — Какво те накара да се върнеш в Сайгон?

Тя му се усмихна.

— И аз се записах отново. Втори мандат. — Той се разсмя.

— Куражлийка си. Повечето хора гледат час по-скоро да се махнат оттук.

— Аз се чувствах по същия начин в Сан Франциско.

— Оттам ли си? — попита той с очевидно любопитство. Бил Куин не му бе казал почти нищо за нея.

— Там е редакцията на вестника, за който работя. Четири години учих там. В „Бъркли“. Но съм родена в Савана.

— По дяволите! — изглеждаше впечатлен. — Преди години прекарах един уикенд там. След военната школа в Джорджия. Хората по ония места са толкова консервативни и надути. По едно време си помислих, че ще ме прогонят от града, само защото си позволих да потанцувам. Аз съм от Ню Йорк. Там, на Север, всичко е доста по-весело.

Тя се разсмя на описанието му за Савана.

— Улучи право в десетката. Точно затова не живея в Савана… или главно заради това… но ми беше много трудно да го обясня на майка ми.

— Тя сигурно е очарована от завръщането ти в Сайгон — рече той. Изглеждаше твърде мъдър за годините си и тя се опита да отгатне точната му възраст.

Всъщност, Тони беше тридесетгодишен.

— Не съвсем — призна си Пакстън. — Но тя нямаше особено голям избор. Аз просто не можех да издържам повече. Трябваше да се махна от Сан Франциско и да се върна във Виетнам.

— Защо?

И той сякаш не можеше да я разбере. Тя беше красива, беше млада, очевидно имаше и добра работа. Беше умна и способна и можеше да опита навсякъде. Защо, по дяволите, бе пожелала да дойде тук?

— Все още не зная — честно отвърна тя. — Още не съм си изяснила всичко. Чувство за недовършена работа, предполагам. Просто зная, че мястото ми е тук. Новите коли, старите служби, пердетата, за които хората разговарят, докато тук момчетата умират, избивани от виетконговците… — И двамата знаеха колко много са те. — Просто не можах да издържа повече.

Той докосна челото си, сякаш й отдаде чест.

— Там, откъдето идвам, такива хора ги наричат pazza. Луди. Откачени. — Направи една типична нюйоркска физиономия и тя се разсмя, а после се надигна от стола. Бе ужасно уморена. Все още не бе успяла да се приспособи към деветчасовата разлика във времето и изведнъж усети, че едва гледа от изтощение. — Изглеждаш скапана — додаде той, когато тя се изправи залитайки.

— Така е. Току-що пристигнах.

Той я наблюдаваше така, сякаш се опитваше да вземе някакво решение, а тя отчаяно се стараеше да не му позволи да я изнерви. Непрекъснато си мислеше за крясъците му отпреди шест месеца, припомняше си омразата му в оня момент, а и по време на връзката й с Бил, но това вече бе минало и Пакстън съзнаваше, че е безсмислено да се връща към тези спомени. А и той сякаш искаше да сключат някакво примирие. Нямаше никаква полза от вендетата му. Тя разбираше, че Бил би искал те двамата да се сприятелят, и независимо че сержантът беше малко странен, Пакстън бе готова да си затвори очите за недостатъците му. Той бе не толкова странен, колкото напрегнат, а от време на време и твърде нервен. Но пък от друга страна, кой в Сайгон не беше такъв?

— Мога ли да те закарам до хотела? Отвън имам един откраднат джип. Забърсах го на летището — хладнокръвно заяви той и тя се разсмя.

— Много успокояващо. Всъщност, смятах да повървя. — Но само мисълта за това й се струваше изтощителна. — Ще ме закараш ли наистина? — Той поклати глава. — Отседнала съм в „Каравел“, малко по-надолу по улицата.

— Хубав хотел — рече той, колкото да поддържа разговора. — Веднъж вечерях в ресторанта на покрива. Храната е много прясна. — Тя го погледна с недоумение след този коментар и той се разсмя. — Зная. Звучи нелепо. Моето семейство се занимава с продажба на зеленчуци на едро. През целия си живот, където и да се хранехме, аз непрекъснато слушах разговори за това дали зеленчуците са пресни, или не. Като дете ужасно ненавиждах подобни обсъждания. Майната им на зеленчуците, мислех си аз. После, когато пораснах, открих, че това е семейно проклятие, което постепенно се превръща в мания.

Тя се смееше с него и беше толкова уморена, че почти й се искаше да бъдат приятели. Струваше й се странно, че веднага след завръщането си трябваше да попадне точно на Тони, да си бъбри с него приятелски, въпреки предишната му враждебност и гняв. Може би тогава той просто е ревнувал. Чувала бе, че някои войници развиват странно собственическо отношение към командирите си.

— Ще запомня това за зеленчуците, ако някога отново вечерям там. — Пакстън му се усмихна уморено.

— Направи го. — В този момент спряха пред хотел „Каравел“ и той й помогна да слезе от колата. — Исусе, ти си полузаспала. — Тя едва успяваше да държи очите си отворени. — Ще се справиш ли?

— Само да се добера до леглото си и всичко ще бъде наред. Благодаря за превоза, сержант.

— Няма защо, госпожице Андрюз.

Той отдаде чест, а тя се изненада, че той, в края на краищата, бе запомнил името й. Взе чантите си от регистратурата, влезе в стаята си и се строполи на леглото, така, както си беше с дрехите.

 

 

Събуди се двадесет часа по-късно от следобедното слънце, което грееше през прозорците. Спомни си, че бе разговаряла със сержанта на терасата предишната нощ. И за момент, както си лежеше на леглото, Пакстън си помисли, че може би е сънувала.