Даниел Стийл
Знакът на съдбата (31)

Глава двадесета

Самолетът премина над летището на базата Тан Сон Нхут и от въздуха то й се стори същото, но когато се снишиха, Пакстън забеляза, че е осеяно с много повече дупки отпреди. Сайгон също бе променен. По улиците имаше повече деца, повече сираци, повече просяци от смесен американски произход, изоставени от бащите си, които се бяха прибрали у дома и ги бяха оставили на майките им, които пък не ги искаха. По улиците имаше повече наркотици, повече проститутки, повече рушащи се сгради. Хаосът беше станал още по-голям. Дори и хотел „Каравел“ изглеждаше по-запуснат отпреди, макар че там все още я помнеха и се държаха много учтиво. Този път я настаниха в друга стая, но така беше по-добре. Не би могла да живее в същата стая, която някога бе споделяла с Тони.

Бюрото на „АП“ си беше същото и тя дори срещна някои познати лица. В известен смисъл, сякаш нищо не се бе променило, но в действителност ситуацията бе по-различна. Американските войници вече ги нямаше, а това променяше всичко.

Тя потърси старите си познати, опита се да възстанови предишните контакти и за нейна изненада установи, че все още се чувства тук като у дома си. И въпреки това, градът бе свързан с много мъчителни спомени, а и тя бе прекарала твърде много време на Запад.

Нощем лежеше будна и често си мислеше за Джоуи. А може би сега всичко й се струваше по-различно, защото беше по-стара. На двадесет и седем не бе толкова ентусиазирана и готова да рискува живота си, както преди пет години. В този смисъл, тя самата също бе променена. А това й напомняше за Ралф и за мисиите, които предприемаха заедно.

Сега обикновено пътуваше из страната сама, с взета под наем кола, или с шофьор и фотограф, изпратени от „АП“. Навсякъде, където отидеше, във всеки град, във всяко селце, във всяко разрушено селище, Пакстън разпитваше за Тони. Но никой не го бе виждал. Тя обаче вярваше, че ако го търси достатъчно дълго, ако се срещне с повече хора, все някой щеше да го познае, ако той все още бе жив. Може би той се боеше да се покаже пред хората, може би бе твърде осакатен, измъчен или сериозно ранен… Ако беше така, тя щеше да го доведе у дома, щеше да излекува раните му… ако все още бе жив, което никак не бе сигурно.

Пакстън виждаше разрушенията, причинени от северновиетнамската армия и от американските бомбардировки преди изтеглянето на войниците им и започваше да осъзнава колко трудно би могъл да оцелее по тия места, или да остане незабелязан. Щеше да изпита облекчение дори и ако разбереше със сигурност, че е мъртъв. Само да успееше да намери нещо! Късче от униформата му, кост, коса… каквото и да е… нещо, което някога бе принадлежало на Тони.

През април в Сайгон пристигна Греъм Мартин, който трябваше да смени посланик Елсуърт Бънкър. А през юни в Щатите избухна скандалът с аферата Уотъргейт. Политиката ставаше все по-сложна и заплетена и Пакстън с интерес четеше новините, които пристигаха по телетайпите в Сайгон, продължаваше да пише статиите си от Виетнам и да търси Тони.

През юли в Сената се заговори за бомбардировките над Камбоджа, които бяха прекратени през август. А осем дни след това Никсън назначи Кисинджър за държавен секретар на мястото на Роджърс. През цялото лято обстановката във Виетнам бе спокойна. Валеше непрекъснато, а Пакстън продължаваше да обикаля из страната, да показва снимката на Тони на хората, да ги разпитва дали са го виждали. Никой обаче не го бе срещал, никой не знаеше нищо за него и обиколката й свърши с тежка пневмония.

През септември Пакстън се почувства по-добре и отново започна издирването му. Всяка седмица пишеше на Джоуи, за да го информира за напредъка си. Цялото й начинание започна да й изглежда все по-налудничаво. Но и всичко, случило се във Виетнам, беше такова. Продължаваше да среща по улиците деца, които бяха наполовина американчета и които са били изоставени от всички. Винаги им даваше пари и храна, но съзнаваше, че за тях ситуацията е напълно безнадеждна. Точно от това се бе страхувала Франс и бе предпочела да отрови себе си и децата след смъртта на Ралф. Трудно й бе да повярва, че Франс е имала право, но кой можеше да каже вече кой е прав и кой не? Кой разбираше нещо? Във всеки случай, не и Пакстън.

През октомври Егню подаде оставка като вицепрезидент, а през ноември Конгресът отхвърли ветото на Никсън върху закона, който целеше да ограничи правата на президента да въвлича страната във война. Конгресмените не желаеха да допуснат повторение на войната във Виетнам. Америка бе изгубила и политиците настояваха за възможност да обмислят всичко внимателно, преди отново да се забъркат в нещо подобно. А и Конгресът държеше да установи по-голям контрол върху действията на президента.

Пакстън прекара Коледа в Сайгон. Бяха изминали осем месеца от пристигането й. Беше си обещала, че ще си тръгне за вкъщи веднага щом открие нещо конкретно и след като измине една година, дори и ако все още не е намерила нужните й отговори. Но в деня, преди да се навърши година от пристигането й, една жена разпозна снимката на Тони и това я подтикна да продължи. Една възрастна селянка от Севера й каза, че преди време го е намерила в гората и му е дала храна, но след това го хванали войниците и го отвели. Значи отново е бил взет в плен? Но къде? И от кого? Какво се бе случило с него след това? Пакстън спести на Джоуи тези подробности. Нямаше смисъл да го тревожи. Но тя продължи издирването.

А три месеца по-късно, през август 1974 година, Никсън подаде оставка. За президент бе избран Форд. От „Таймс“ я помолиха да се върне обратно, но тя отказа. Пишеше актуални и вълнуващи материали от Виетнам и сякаш не проявяваше интерес към никоя друга тема.

И тази Коледа прекара в Сайгон. Втората Коледа, която посрещаше тук след завръщането си. Брат й вече напълно се бе отказал от нея. А Ед Уилсън с интерес следеше всяка нейна статия. Материалите й бяха изключителни, но тя изглеждаше обсебена от тази страна, която беше посетила за пръв път още като момиче и която я бе наранила неизлечимо.

Вече дори Джоуи бе започнал да изпитва някакви съмнения. Може би на нея просто й харесваше там, или пък не можеше да се примири със смъртта на баща му, или пък родителите му имаха право и тя наистина бе малко луда. Не я беше виждал вече почти две години, но истината бе — и той понякога шепнешком разговаряше с баба си за това — че тя все още му липсваше. Чудеше се дали изобщо ще се върне у дома, но вече изобщо не бе сигурен в това. Беше почти тринадесетгодишен, а баща му бе изчезнал преди пет години. Джоуи не го бе виждал изобщо цели десет години. Дяволски дълъг период от време за всеки, който обичаше някого.

Пакстън обаче изглеждаше решена да продължи да го търси на всяка цена, дори и ако това означаваше да намери смъртта си там.

От време на време някой срещнат разпознаваше снимката, която им показваше. Но тя никога не можеше да бъде сигурна дали й казваха истината, или я лъжеха, дали го правеха за пари или просто се опитваха да я зарадват. Беше й невъзможно да прецени това. Но онова, което знаеше със сигурност, и за което пишеше във всяка своя статия за „Таймс“, бе, че Южен Виетнам е изправен пред сериозна опасност. Споменаваше и за тайните обещания на американците да изведат един милион души, преди страната да падне под властта на комунистите. А по всичко личеше, че този момент не е далеч. И съзнаваше, че когато това стане, тя ще трябва да си замине и да остави Тони там — жив или мъртъв. Когато моментът дойдеше, тя щеше да бъде принудена да се откаже. Но междувременно, просто не можеше.

През февруари 1975 година ситуацията стана много напрегната. А през март положението се влоши още повече. Бежанци от Севера се стичаха в Сайгон, над един милион виетнамци, които бягаха от комунистите след падането на Хю, навлязоха в Да Нанг, а северновиетнамците засипаха града с бомби и нараниха много мирни граждани. Хората плачеха и тичаха по улиците, спъваха се, падаха, облени в кръв. Малки деца се откъсваха от родителите си и биваха премазвани в тълпите. На американците бе наредено да напуснат страната. Пакстън също трябваше да си тръгне. Телетайпите в бюрото на „АП“ бълваха новини като обезумели. Хю бе паднал и всички трябваше да напуснат страната. Три дни по-късно всички летища, пристанища и гари бяха задръстени от хора, които се опитваха да се махнат от Виетнам на всяка цена. През последните няколко дни Пакстън напълно забрави за безплодните си издирвания и отново се превърна в кореспондент.

В неделя, Великден, Да Нанг падна в ръцете на комунистите, а през април американците започнаха да събират багажа си. Пакстън също. Време беше да си върви. Оставаха броени дни до окончателното падане на Южен Виетнам. Страната, която бе толкова красива някога и заради която американците бяха платили невероятно висока цена, предстоеше да бъде завладяна. Всички вече разбираха това.

Американците, които все още се намираха в Сайгон, започваха да се притесняват и искаха да се махнат от града преди той да бъде завзет от комунистите. Виетнамците, които през годините бяха поддържали приятелски взаимоотношения с американците, изпадаха в паника, защото се бояха, че ще станат жертви на кървави репресии. Петдесет хиляди американци и виетнамци успяха да напуснат страната през април. Но повече от един милион виетнамци бяха получили обещания, че ще могат да заминат за Щатите, а през последните седмици на април стана очевидно, че това е невъзможно и много малко хора ще успеят да се измъкнат.

Пакстън отново бе предупредена от „Таймс“, че е време да се връща, но след като се свърза с посланика и той й обеща място в последния самолет, тя, приготвила една чанта багаж, продължи да отразява последните дни от живота на Сайгон, като използваше собствената си камера. Вече се бе отказала напълно от издирването на Тони. Най-накрая се бе примирила. Той бе мъртъв, а хората, които й бяха казали, че са го виждали, я бяха лъгали. Бяха й рекли онова, което й се искаше да чуе. През последните няколко дни бе осъзнала, че той просто не би могъл да е жив все още. А и тя бе толкова изтощена, че не можеше повече да мисли за него. Искаше единствено да се върне в Щатите, да си легне в чисти чаршафи в един спокоен и безопасен град и да види Джоуи.

На двадесет и пети април президентът Тю избяга в Тайван. А на двадесет и осми април комунистическите войски се срещнаха с южновиетнамската армия при „Нюпорт бридж“, в покрайнините на Сайгон. По това време Пакстън бе в посолството и очакваше последните бюлетини. Знаеше, че трябва да замине, но искаше да е измежду последните, напуснали Сайгон!

А на двадесет и девети, мек дъждовен ден, от посолството мрачно обявиха, че „План №4“ влиза в сила. Ставаше дума за най-мащабната хеликоптерна евакуация, осъществявана някога. Онези един милион виетнамци, на които бяха обещали убежище, щяха да бъдат изоставени. Щяха да се измъкнат само тези, които успееха да се качат на американските хеликоптери, а те не бяха много. През целия ден Пакстън наблюдава началото на операцията. Хеликоптерите превозваха бежанци и американци до самолетоносачите, които чакаха далеч от брега, а комунистите продължаваха да обстрелват летището на Сайгон.

В продължение на осемнадесет часа на двадесет и девети април седемдесет американски хеликоптера превозваха хора от посолството до чакащите самолетоносачи. Хиляда американци и шест хиляди виетнамци успяха да се измъкнат. Но не и обещаните един милион хора.

Из целия град сновяха автобуси, които превозваха хора до посолството. Паниката, обхванала града, обаче, бе толкова голяма, че понякога автобусите не можеха да си проправят път сред тълпите. Хората, изпаднали в истерия, с крясъци и плач се втурваха по улиците, навсякъде имаше изгубени и изоставени деца.

По обяд Пакстън се опита да излезе от посолството и да помогне на някои от хората по улиците. Не можа да стигне доникъде. Не можеше да направи и крачка сред обезумялата тълпа. Още преди няколко часа вратите на посолството бяха отворени с взлом и дворът се изпълни с хора, които се опитваха да стигнат до хеликоптерите. Имаше хора от града, от провинцията, от планините. Имаше и американци, но в по-голямата си част бягащите бяха виетнамци, които отчаяно се опитваха да се измъкнат от страната преди комунистите да завладеят града. Пакстън знаеше, че трябва да тръгва вече. Обърна се и се насочи към посолството. Почувства се заклещена в тълпата и с мъка си запробива път към мястото, където я очакваше посланикът. Тогава изведнъж някой я дръпна за ръката. Един стар виетнамец я помъкна със себе си и докато се опитваше да се отскубне от него, Пакстън забеляза, че той е полумъртъв от умора и изтощение. Миришеше ужасно и изглеждаше още по-зле. Целият бе покрит с кал и мръсотия. Тя се освободи от него, но той веднага се олюля и падна в ръцете й. И тогава тя видя… не беше възможно… не би могло да се случи… това беше някаква жестока шега… а тя най-накрая бе изгубила разсъдъка си сред разрухата на Сайгон.

— Не…

Не беше той. Само й се искаше да е така.

Мъжът се изправи и й каза нещо на виетнамски, а тя инстинктивно протегна ръце към него и той се отпусна в прегръдките й. Пакстън вече бе сигурна. Това бе Тони.

— О, боже… — Навсякъде около тях се блъскаха хора, които се опитваха да стигнат до хеликоптерите, но повечето от тях нямаше да успеят. — Как стигна до тук? — попита тя, все още объркана и изумена. Напрегнато се вгледа в него, сякаш за да се увери, че не сънува.

Той отново заговори на виетнамски, но после се заслуша в речта й и разбра. Не знаеше коя е, но осъзна, че е американка и че той вече е в безопасност. Тя насила го вкара в една от сградите.

— Главен сержант Тони Кампобело, база „Ку Чи“, Виетнам — рецитираше той, докато тя буквално го влачеше към хеликоптерите. Не можеха да чакат повече.

Мисията й бе завършена. Не желаеше да остане тук нито минута повече. Трябваше да го измъкне преди някой да ги спре.

На едната му ръка имаше зловеща рана, а той изведнъж я погледна странно и по бузите му се затъркаляха сълзи. Пакстън продължи да го влачи към хеликоптерите.

— Хайде — изкрещя тя, опитвайки се да надвика шума, а някой се опита да натика едно бебе в ръцете й. Но тя не можеше да вземе никой, освен него. Твърде дълго и мъчително се бе борила за това. Търсила го бе в продължение на пет години. А също и синът му, който ги очакваше у дома.

— Тони, хайде!

Той се свлече в ръцете й, преди да са стигнали до хеликоптера, а трябваше още да се изкачат по една тясна стълба… Пакстън не бе сигурна дали той ще успее да се пребори с това изпитание. Тя не бе в състояние да го занесе до горе, а наоколо нямаше никой, който би могъл да й помогне.

— По дяволите… вдигни си крака… хайде, качвай се…

Тя му крещеше с пълно гърло и плачеше заедно с него. Но той плачеше от облекчение. Бяха му необходими два месеца, за да се придвижи от скривалището си в тунелите, които бе открил и използвал. И бе успял да пристигне в Сайгон в последния момент. А тя беше тук и той не можеше да разбере как и защо я бе намерил. Но това вече нямаше значение. Тя бе тук. Бяха заедно. Сега вече можеха дори да умрат.

— Този човек е американски военнопленник — изкрещя Пакстън на някой, който не й обърна никакво внимание, но в този момент две силни ръце го измъкнаха от тълпата и го качиха в хеликоптера. Пакстън с все сила изблъска стоящите около нея и се качи след него. Изведнъж се озоваха в безопасност. Насочиха се към открито море, а Пакстън внезапно си припомни за хеликоптерите „Дъстоф“, които спасяваха ранените мъже.

Но те вече бяха свободни, а Виетнам бавно се смаляваше под тях. Хората, останали долу, продължаваха да крещят, да плачат, да се молят. Не искаха да умрат, не искаха да бъдат убити.

Но Пакстън не можеше да им помогне повече. Беше писала за тях. Беше им посветила седем години от живота си. Направила бе всичко за тях. Но войната бе продължила твърде дълго. А тя бе платила много висока цена. Твърде много хора бяха умрели. Но Тони поне беше жив.

Тя го погледна с недоумение и почуда. Той лежеше в ръцете й изтощен, наранен, покрит с белези, почти неузнаваем. Но все пак беше той. А когато започнаха да се спускат към палубата на самолетоносача, Тони я погледна и се усмихна.

— Къде беше, по дяволите? — Покритото му с мръсотия лице грейна от щастие. През последните две години бе живял в тунелите, които бе открил и използвал, и бе оцелял, преживявайки ужаси, които тя не би могла дори да си представи. А сега, по някакво чудо, по някаква сляпа случайност, или може би, благодарение на Божията намеса, той бе успял да я намери.

— Търсех те — тихо му рече тя и нежно избърса мръсотията от лицето му. На път за града се бе скрил в една каруца, пълна с пръст и оборски тор. — Търся те от много, много дълго време, мистър…

А също и Джоуи.

— Добре дошли у дома — каза им някой, докато им помагаха да слязат от хеликоптера.

— Добре дошли у дома! — повториха и други, а Тони стоеше на палубата и плачеше, Пакстън го притискаше в прегръдките си, американското знаме се вееше високо над главите им. И в цялата тая врява, Тони се притисна към нея и прошепна:

— Обичам те, Делта Делта…

В единадесет часа на следващия ден, 30 април 1975 година, Сайгон падна и Южен Виетнам се предаде на Севера. Битката, която американците бяха водили заради тях, и заедно с тях, най-накрая завърши.

А Пакстън и Тони пътуваха за вкъщи с американския „Блу Ридж“.

Пътуваха към сина си, към света, който бяха изгубили за толкова дълго време. Един свят, който бяха почти забравили. Но Виетнам вече бе останал зад тях. Далечен спомен… кошмар… мечта.

За тях, а и за всички други, войната най-сетне бе свършила.