Даниел Стийл
Знакът на съдбата (25)

Глава четиринадесета

Лейтенантът дойде лично в хотела, за да й съобщи новината. Но много преди той да дойде и да почука на вратата й, Пакстън знаеше, че се е случило нещо лошо. От два дни я измъчваха лоши предчувствия, не можеше нито да яде, нито да спи. Усещаше, че нещо не е наред, макар все още да не знаеше какво точно. Кой знае защо, бе почти сигурна, че не е убит… може би беше само ранен.

И тогава лейтенантът се появи на вратата й и тя отстъпи назад с изкривено от ужас лице.

— Не… — Пакстън вдигна ръка, сякаш искаше да го накара да си върви. Това не би могло да й се случи отново. Тя няма да позволи.

— Госпожице Андрюз… — В гласа му се долавяше неудобство, той неловко стоеше на вратата. — Исках да дойда и да ви видя лично.

— Къде е Тони?

Последва безкрайно дълга пауза, очите им се срещнаха и той тъжно поклати глава.

— Боя се, че е изчезнал по време на акция. Не мога да ви кажа нищо повече. В действителност, никой не го е забелязал да пада, никой не знае със сигурност дали е бил ранен… но там бе истински ад. Валеше, беше пълно с виетконговци, а ние попаднахме на засада. Получихме грешна информация за местонахождението им и бяхме нападнати. Загубихме много момчета и се боя, че от сержант Кампобело няма и следа. Претърсихме целия район, преди да се изтеглим и не намерихме тялото му, но това не означава, че не е мъртъв. В този момент мога да ви кажа единствено, че той се води за изчезнал по време на акция.

— Възможно ли е да е бил взет в плен?

Стомахът й се сви само при мисълта за това. Знаеше твърде много ужасяващи истории за начина, по който виетконговците се отнасят към пленниците. Преди няколко месеца бе разговаряла с един американски войник, успял да избяга от плен. Но това поне означаваше, че поне не е мъртъв. Съществуваше някаква надежда… може би.

— Възможно е. — Лейтенантът не желаеше да подхранва напразни надежди. — Но е малко вероятно. Не мисля, че целта им бе да вземат пленници. Те просто искаха да ни ударят възможно най-силно, да ни причинят сериозни загуби. И го направиха — мрачно рече той.

Пакстън не го покани да влезе в стаята и той продължаваше да стои до вратата. Беше като вестител на смъртта и тя не желаеше да го допусне в живота си.

— Къде стана това?

— Прекосихме Хобо Уудс до Транг Бенг, а после стигнахме до Тай Нинх, близо до границата с Камбоджа. И точно там го изгубихме.

Тя се отпусна на един стол и закри лице с ръцете си. Опитваше се да повярва, че е мъртъв, но не можеше. Не можеше отново да преживее агонията на още една смърт. Не и неговата. Беше преживяла мъчително смъртта на другите двама мъже, които бе обичала, но между нея и Тони съществуваше нещо, което не бе изпитвала към никой друг — дълбоко доверие и привързаност, истинско разбирателство и пълна всеотдайност. Всеки един от тях сякаш винаги знаеше какво мисли другият. А сега тя вярваше, че той не е мъртъв и кой знае защо не можеше да каже нищо на този човек, който стоеше до вратата.

Тя бавно го погледна и му благодари, че бе дошъл да й каже. Щеше да се почувства по-зле, ако го бе чула от някой друг. Но сега бе по-различно. Предишните пъти просто знаеше, че те са мъртви. Скърбеше за тях, оплакваше загубата им. И ако бе малко по-смела, сигурно щеше да надникне и в ковчезите им, за да ги види. Но нито за миг не се бе съмнявала в истинността на случилото се. А сега й казваха само, че Тони бил изчезнал по време на някаква дъждовна буря. Или нещо подобно. Това беше пълна лудост. Може би той щеше да се появи още на другия ден.

Лейтенантът си тръгна и тя си легна в леглото, което през изминалите десет месеца бе споделяла с Тони. Не можеше да се избави от чувството, че всеки момент ще дойде някой и ще й каже, че е станала грешка и той е добре. И този път вярваше, че това ще се случи.

Дни наред живееше в постоянно очакване. Не можеше дори да заплаче, защото отказваше да повярва, че той е мъртъв. Продължаваше да живее, заприличала на зомби. Пишеше статии, следеше новините, пристигащи по телетайпите, редовно ходеше в бюрото на „АП“, написа един материал за Сайгон и дори посети един брифинг. Когато беше в града, не пропускаше „Глупостите в пет часа“. Беше прекарала две години в Сайгон и всички я познаваха. Тя съвсем определено бе най-красивият кореспондент там. Беше и един от най-младите и очевидно един от най-добрите журналисти във Виетнам. За това свидетелстваше и наградата, която бе получила от щата Калифорния. Пакстън обаче не прояви никакъв интерес. Наградата изобщо не я вълнуваше, както и всичко останало, а тези, които я познаваха добре, разбираха защо реагира по този начин. Тони беше изчезнал, а тя сякаш беше умряла. През април.

Продължаваше да съществува, но душата й бе мъртва. Всички, които бе обичала някога, си бяха отишли. Бяха я напуснали, бяха умрели, бяха отнесли миналото й със себе си. А без Тони тя нямаше нито настояще, нито бъдеще.

На втори май й се обади брат й и й съобщи, че майка й е починала ненадейно. Джордж смяташе, че тя трябва да се прибере у дома, за да помогне на Алисън. Пакстън му каза, че ще му позвъни и вечерта замина за Ку Чи, за да се види с лейтенанта на Тони. Искаше да разбере дали са открили нещо ново. Нямаше обаче никакви новини. Не знаеха нищо повече от онова, което й бяха казали през април. Семейството на Тони бе получило официално съобщение. Главен сержант Антъни Едуард Кампобело бе изчезнал по време на акция.

— Какво, по дяволите, означава това? — разкрещя се Пакстън, напълно пренебрегнала чина му, забравила за добрите му намерения. — Тук ли трябва да го чакам? Или да тръгна да го търся сама? Да ви помогна? Или пък да се прибера вкъщи и да чакам? Какво, по дяволите, да правя сега! — извика тя и за пръв път, откакто бе получила съобщението за Тони, в очите й се появиха сълзи. Не можеше повече да скрива истината. Той вероятно нямаше да се върне никога и тя започваше да го разбира. А после, със съкрушен, задавен от сълзите глас, попита: — Ами ако все още е ранен, там, някъде?

— Не мисля, че е възможно — тихо рече лейтенантът. — Пакстън, мисля, че е убит. Сигурен съм, че просто не сме могли да го намерим. Съжалявам. — Пресегна се и докосна ръката й, а тя веднага се отдръпна. Съчувствието и добротата му само щяха да засилят болката й. — Знаеш ли какво си мисля? Смятам, че трябва да се върнеш у дома. Нашата издръжливост има пределни граници. И това важи за всички тук. По-умните си заминават веднага щом почувстват, че са достигнали предела на силите си, другите остават прекалено дълго. Ти си изкарала цели два мандата. Не мислиш ли, че е достатъчно? Тони мислеше да се прибере през юни. Смяташе, че и ти ще тръгнеш с него. Защо не зарежеш всичко и не се върнеш у дома? Кълна се, че ако разберем нещо, ще ти се обадим.

Тя кимна и го изгледа продължително. После бавно излезе от стаята. Съзнаваше, че е прав. Време бе за завръщане у дома. Без Тони.

Беше пораснала във Виетнам. Дошла бе като момиче, съкрушена от смъртта на момчето, което бе обичала, отчаяно опитваща се да намери отговор на въпросите, които я измъчваха. Само че отговори нямаше. Само нови въпроси. Беше на двадесет и четири години. Изгубила бе трима мъже в тази война, четири, ако се брои и Ралф. Разделила се бе с много приятели и колеги, а дори и с хора като Найджъл, когото никога не бе харесвала особено. Изгубила бе и частица от себе си, която нямаше да намери никога отново. Но въпреки всичко, бе открила нещо ново. Една истина, една умираща страна, едно красиво кътче, което бавно се унищожаваше. Тя поне бе успяла да го види, преди да изчезне напълно. И се бе влюбила в Тони, преди да го загуби. И където и да се намираше сега, жив или мъртъв, той нямаше да й липсва. Пакстън знаеше, че ще го обича винаги.

Също като Виетнам.