Даниел Стийл
Знакът на съдбата (2)

Глава втора

Последните пликове пристигнаха през втората седмица на април. От „Суийт Брайър“ я уведомиха, че е приета още през март. А през първите няколко дни на април разбра, че е приета и във „Васар“, „Уесли“ и „Смит“. Пакстън обаче не проявяваше интерес към нито един от тези колежи. Тя прилежно подреди пликовете върху бюрото си и продължи да чака писмото, което единствено имаше значение за нея. От „Редклиф“. А двете училища в Калифорния бяха просто резерва. Тя се молеше да я приемат в „Харвард“ и в действителност, възможностите да я изхвърлят изглеждаха малко вероятни. Баща й бе посещавал „Харвард“, в края на краищата! А и тя имаше високи оценки. Не беше пълна отличничка, но успехът й бе повече от добър. Единственото нещо, което я притесняваше, бе, че не се изявява в никакъв спорт и че никога не е проявявала особен интерес към някакви странични занимания. Обичаше да пише стихове и кратки разкази, с удоволствие посещаваше часовете по фотография, като дете бе играла балет, а през първата си година в гимназията участваше в драмсъстава, но после се отказа, защото сметна, че тези странични ангажименти пречат на учението й. А тя бе чувала неведнъж, че в „Харвард“ предпочитат кандидатите, които могат да правят всичко и имат разнообразни извънучилищни интереси.

И въпреки това, Пакстън бе почти сигурна, че ще я приемат.

Майка й бе изключително доволна, че писмото от „Суийт Брайър“ пристигна толкова рано. Що се отнасяше до нея, Пакстън вече бе приета в единственото училище, което имаше значение. Щеше да бъде доволна, ако можеше да се похвали, че Пакси е била приета и в другите колежи от „Айви Лигата“^[1], но и тя като Пакстън не бе особено очарована от тях. А за училищата в Калифорния не можеше да става и дума. За Беатрис Андрюз те сякаш бяха на друга планета. Тя настойчиво посъветва Пакстън да направи най-разумния избор и да се запише в „Суийт Брайър“ без дори да изчака другите отговори.

— Не мога да го направя, майко — тихо рече Пакстън и прикова големите си зелени очи върху лицето на жената, която винаги бе възприемала като непозната. — Преди много време дадох обет пред себе си. — Но ставаше дума за нещо далеч по-важно. Бе убедена, че трябва да замине на Север. Чувстваше, че го дължи на баща си.

— Никога няма да бъдеш щастлива в Бостън, Пакстън. Времето там е ужасно. А и колежът е огромен. Ще се чувстваш много по-добре близо до дома, в позната обстановка. А и винаги можеш да продължиш в „Харвард“ след като завършиш колежа.

— Защо просто не изчакаме да видим дали ще ме приемат. Така ще е много по-разумно.

Но това, което бе разумно за нея, за майка й бе напълно безсмислено. Дразнеше я упоритостта на Пакстън, твърдоглавото й желание да се запише в училище на Север, при положение че има възможност да се запише в „Суийт Брайър“ и да си остане близо до дома. Един съботен следобед се появи и Джордж, който също държеше да й натрапи възгледите си, а Пакстън само се усмихна на себе си, докато го слушаше. Разговорите с Джордж по нищо не се различаваха от разговорите с майка й. Те и двамата вярваха, че тя трябва да остане близо до тях и единодушно смятаха, че е глупаво от нейна страна да се опитва да разпери крила твърде широко и да разшири хоризонта си.

— Ами татко, Джордж? Той се справяше чудесно, въпреки че се беше осмелил да замине на Север и да ходи на училище заедно с янките.

Съзнателно го дразнеше и се забавляваше с това. Но не и той. Джордж притежаваше много добродетели, но не бе благословен с чувството за хумор на баща им.

— Не е същото, Пакс. Както знаеш, и аз не съм толкова болезнено привързан към Юга. Но съм убеден, че за една жена „Суийт Брайър“ е по-сполучлив избор. Майка е права. Няма причина да искаш да отидеш чак в Бостън.

— Ако всички разсъждаваха като теб, Америка може би още нямаше да е открита, Джордж. Представи си, че кралица Изабела бе казала на Колумб, че няма причина да пътува чак до Новия свят… — Тя му се присмиваше, а това изобщо не му изглеждаше забавно.

— Майка е права. Ти си още дете и е нелепо да правиш това, само за да защитиш някакво твое убеждение. Ти не си мъж и не виждам защо трябва да учиш в „Харвард“. Няма да градиш кариера в областта на медицината, или правото и е напълно безсмислено да заминаваш където и да било. Би трябвало да си останеш близо до дома. Ами ако мама се разболее? Тя вече не е толкова млада и има нужда от нас около себе си.

Пробваше всички възможни начини, за да я убеди да остане. Позволи си даже да се опита да я накара да се чувства виновна, но така само ядоса сестра си. Пакстън изобщо не можеше да проумее защо толкова държаха да подрежат крилете й. Те сякаш бяха убедени, че тя им принадлежи напълно.

— Тя е на петдесет и осем, а не на деветдесет и три години, Джордж! А и аз не възнамерявам да остана тук до края на живота си и да чакам деня, в който ще трябва да се погрижа за нея. И откъде, по дяволите, знаеш каква кариера смятам да градя? Как можеш да си сигурен, че не възнамерявам да стана неврохирург? Това достатъчно основание ли е да замина на Север или независимо от всичко, трябва да остана тук и да пека курабии, само защото съм жена?

— Никой не ти предлага подобно нещо. — Изглеждаше наскърбен от грубостта й.

— Зная. — Тя се опита да възвърне самообладанието си. — „Суийт Брайър“ е чудесно училище. Но аз през целия си живот съм мечтала за „Редклиф“.

— Ами ако не те приемат? — Той я изгледа изпитателно.

— Ще ме приемат. Трябва да ме приемат. — Бе дала обет пред паметта на баща си. Беше му го обещала още докато беше жив. Беше се заклела, че ще следва примера му и ще направи така, че той да се гордее с нея.

— И ако все пак не те приемат? — продължи да настоява брат й. — Тогава ще се съгласиш ли да останеш тук, на Юг?

— Може би… не зная… — Трите училища от „Айви лигата“ не я привличаха особено, а дори не бе обмислила сериозно възможността да се запише в „Станфорд“ или „Бъркли“ Не можеше да си представи дори, че би могла да отиде там. Та тя не познаваше никого в Калифорния! — Ще видя.

— Струва ми се, че трябва да го обмислиш сериозно, Пакстън. А още по-сериозно трябва да си помислиш за това, че упоритостта ти ужасно разстройва мама.

Защо трябваше да й причинява това? Не беше честно. Защо искаха да жертва живота си заради тях? Какво искаха от нея? Защо толкова държаха тя да остане в Савана? Животът тук беше напълно безсмислен. Трябваше да остане в града, за да ходи по обяди и събрания на Дъщерите на гражданската война заедно с майка си, да се присъедини към клуба за бридж, за да не бъде опозорена Беатрис, която тогава ще има пълното право да каже, че Пакстън е останала при корените си. Но тя не искаше този калъп. Стремеше се към нещо повече. Искаше да се запише в класа по журналистика, в „Редклиф“.

Често бе споделяла мечтите си с Куини и Куини бе единствената, която я окуражаваше и която я обичаше достатъчно, за да я освободи доброволно от затвора й. Тя разбираше от какво се нуждае Пакстън. Искаше да я види освободена от майка й и брат й, които очакваха от нея твърде много, макар че винаги й бяха давали толкова малко. Тя имаше право на много повече в този живот. Беше толкова умна и пълна с нови идеи и заслужаваше по-добър живот от този, който я очакваше в Савана. А ако след колежа пожелаеше да се върне у дома, Куини щеше да я посрещне с разтворени обятия. Но тя в никой случай нямаше да започне да я умолява да остане, или да й мърмори постоянно като останалите.

Писмото пристигна във вторник следобед. Пакстън се прибра от училище и го намери в пощенската кутия, заедно с отговора от „Станфорд“. Тя сякаш спря да диша за миг в момента, в който ги видя. Беше топъл пролетен следобед и тя се бе прибрала у дома, разхождайки се бавно под слънцето, замислена за момчето, което същия ден я бе поканило на пролетния бал. Той беше мургав, висок и красив и тя му се възхищаваше през цялата изминала година, но той излизаше с други. А сега изведнъж бе узнала, че той отново е свободен и главата й се изпълни с мечти и копнежи. Тъкмо смяташе да разкаже за него на Куини, когато намери писмото, което очакваше от толкова време. Цялото й бъдеще зависеше от този лист бяла хартия, сгънат и запечатан в плик от „Харвард“. „Скъпа госпожице Андрюз, с удоволствие Ви съобщаваме, че сте приета в… Скъпа госпожице Андрюз, със съжаление Ви информираме, че…“ Кой ли от двата отговора ще бъде?

Извади пликовете с разтреперани ръце, опитвайки се да реши кой да отвори първо. Седна на стъпалата пред солидната тухлена къща и реши да отвори първо писмото от „Редклиф“, защото в действителност то бе единственото, което имаше значение за нея и тя просто не можеше повече да понесе неизвестността. Преметна дългата си руса коса през рамо, затвори очи, облегна се на перилата от изящно ковано желязо, като се молеше за бащината си благословия… моля те… моля те… О, моля те, нека ме приемат… Отвори очи и възможно най-бързо разкъса плика.

Първият ред обаче бе съвършено различен от онова, което бе очаквала. Той не даваше отговор на въпроса й, а с твърде много думи обясняваше колко престижно учебно заведение е Харвард и колко надежден и способен кандидат била самата тя. Едва във втория параграф Пакстън намери онова, което търсеше и сърцето й сякаш спря, докато го четеше.

„Макар да притежавате всички качества, които ви превръщат в изключително подходящ кандидат за Редклиф, ние смятаме, че… в настоящия момент… може би някое друго учебно заведение… ние съжаляваме… сигурни сме, че ще се справите добре в колежа, който си изберете… желаем ви успех…“

Очите й се напълниха със сълзи, буквите затанцуваха пред погледа й, сърцето й се сви от мъка. Не бе успяла да изпълни обета пред баща си. Бяха я отхвърлили. Всичките й мечти и надежди се разбиха само в един-единствен миг. В „Редклиф“ не я искаха. И какво щеше да прави сега? Къде щеше да отиде? Наистина ли щеше да й се наложи да остане на Юг, да се примири с ограниченото мислене, с познатите до втръсване теми, с близостта на майка си и брат си? Това ли й оставаше? До тук ли се стигна най-накрая? А може би трябваше да отиде във „Васар“. „Смит“! „Уесли“! Кой знае защо тези колежи й се струваха твърде скучни.

Тя колебливо отвори и втория плик. Чувстваше се нервна и несигурна. Може би беше време да помисли сериозно за „Станфорд“! Но не за дълго.

Този път отговорът беше още в първия параграф и почти напълно съвпадаше с този на „Редклиф“. Желаеха й успех, но смятаха, че е по-подходяща за друго учебно заведение. Което я изправяше пред… нищо. Положителните отговори, които вече бе получила, и все още неизвестния отговор от „Бъркли“.

Потисната и разстроена, тя се изправи, изкачи стълбите и влезе в къщата. Ужасяваше се от предстоящия разговор с майка си.

Най-напред каза на Куини, разбира се, а старата жена първо се натъжи заради нея, а после се опита да разсъждава философски.

— Щом не са те приели, значи така е било писано. Ще дойде ден, в който ще го осъзнаеш.

Но междувременно перспективите, които се разкриваха пред нея, бяха твърде потискащи. Пакстън не искаше да остане на Юг, не искаше да учи в девическо училище и не можеше дори да си представи, че би могла да се запише в „Бъркли“. И какво сега? Но Куини разсъждаваше много по-трезво от Пакстън.

— Ами Калифорния? Наистина е много далеч, но може и да ти хареса. — Една от дъщерите й се бе преместила в Оукланд преди няколко години и макар че Куини никога не бе ходила там, чувала бе неведнъж, че Сан Франциско е много красив град. — Чувам, че там е хубаво. И няма да ти е студено, както на Север. — Усмихна се ласкаво на детето, което обичаше и утешаваше още от първия ден на раждането му. Беше й мъчно за нея като виждаше горчивото й разочарование. — Майка ти ще ме убие, ако можеше да чуе какво ти говоря, но аз смятам, че трябва да помислиш сериозно за Калифорния.

Пакстън се захили. Майка й щеше да ги убие и двете, ако чуеше само половината от разговорите им.

— Изглежда ми толкова далечна… толкова… не зная… толкова непозната…

— Калифорния? — Куини се засмя. — Не ставай глупава! Само на няколко часа със самолет! Или поне така ми казва моята Роузи. Така че помисли за това. И се помоли тази вечер. Може би училището в „Бъркли“ ще бъде разрешението на проблемите ти.

Но по-късно, на вечеря, майка й и Джордж продължиха да настояват, че разрешението на проблема се намираше много по-близо до дома, и що се отнася до тях, отговорът от „Редклиф“ решаваше въпроса. Дори не бяха разочаровани, а тъкмо напротив — изпитваха облекчение. И точно като Куини казаха, че така й е било писано. Но за разлика от възрастната чернокожа жена, която се тревожеше за нея, те изглеждаха едва ли не доволни, че писмото слагаше край на мечтите й. А през цялото време Пакстън не можеше да се отърве от усещането, че по някакъв начин бе разочаровала баща си, бе го предала, защото бе отхвърлена от неговата Алма Матер.

Искаше да сподели това с някого, да признае колко ужасно се чувства, но за пръв път в живота си смяташе, че Куини няма да я разбере, а повече от очевидно бе, че майка й и брат й също не разбираха. А приятелите й бяха изцяло потопени в собствените си радости и проблеми. Всички бяха напълно погълнати от писмата, които получаваха от колежите, в които бяха кандидатствали, всички живееха в притесненията на това дали ще бъдат приети или отхвърлени.

Момчето, което я бе поканило на пролетния бал, дойде да я вземе от къщи и тя се опита да сподели чувствата си с него, но той говореше единствено за шансовете си да бъде приет в „Чапъл хил“ и сякаш изобщо не я чуваше. Изглежда, че моментът бе подходящ само за радостно ликуване, или за мъчителни разочарования насаме. А вечерта, когато си легна, Пакстън се замисли върху онова, което й бе казала Куини. Чудеше се дали идеята е абсолютно налудничава, или заслужаваше да бъде сериозно обсъдена. А и, което бе по-важно, тя все още не знаеше дали ще я приемат в „Бъркли“.

Но до края на седмицата, майка й и Джордж все пак успяха да се наложат и тя се съгласи да се запише в „Суийт Брайър“, като мълчаливо си обеща през следващата година да кандидатства отново в „Редклиф“ и да не се отказва, докато не я приемат, без значение какво ще й коства да убеди близките си. Почувства се малко по-добре, след като стигна до това решение. Усещаше, че оставането й толкова близо до дома щеше да е по-поносимо, след като знаеше, че няма да е завинаги.

А в понеделник пристигна отговорът от „Бъркли“. От колежа й пишеха, че имат удоволствието да я информират, че е приета. И макар че не бе съвсем сигурна защо, Пакстън усети, че сърцето й сякаш спря за миг и тя внезапно се почувства странно развълнувана. Веднага се втурна към кухнята, за да покаже на Куини писмото, което бе получила. Старата жена се усмихна щастливо и я погледна така, сякаш нито за миг не се бе съмнявала, че това бе единственото разрешение на проблема.

— Знаеш ли какво? Това е твоят отговор.

— Защо си толкова убедена в това?

Какво да прави? Как можеше да е сигурна? Но останалите възможности изобщо не я привличаха.

— Как се чувстваш, като мислиш за „Бъркли“?

— Добре. Всъщност… чувствам се някак си възбудена и уплашена… но щастлива.

— А другите училища? Как се чувстваш, като мислиш за тях?

— Потисната… отегчена… чувствам се ужасно.

— В такъв случай те не са най-доброто разрешение. Бих казала, че в „Бъркли“ ще бъдеш по-щастлива. Но ти помисли сериозно, скъпа. Помоли се. Вслушай се в Бог, вслушай се в стомаха си. Винаги се вслушвай в стомаха си… в онова, което чувстваш. И ще разбереш правилния отговор. С всички е така. Усещаме нещата ей тук. — Тя сериозно посочи огромния си стомах. — Ако се чувстваш добре, значи постъпваш правилно, но ако ти се гади, ако се чувстваш зле, това означава, че си допуснала голяма грешка, или пък че скоро ще я направиш.

Пакстън се разсмя на тази простичка мъдрост, но знаеше, че, както обикновено, Куини и този път е права. Тя винаги бе права. Старата жена знаеше всички отговори. Беше много по-умна от майката на Пакстън, от Джордж, от самата Пакстън дори.

— Най-налудничавото нещо е, че смятам, че си права, Куини.

Седеше на един стол в кухнята, хрупаше морков и замислено се взираше пред себе си. Беше млада и красива, а лицето й излъчваше странно спокойствие. Беше човек, който е наясно със себе си, и то не от вчера. Мълчалива, силна, цялостна личност, а това бе необичайно за момиче на нейната възраст. Но след смъртта на баща си, преди почти седем години тя бе прекарала много часове в задълбочени размишления.

— И какво ще им кажа?

— Истината. Но само след като се убедиш коя е твоята истина. И не прави нищо само защото аз съм ти го казала. Ти си твърде умна, за да постъпваш така, както ти се нарежда, момиче. Направи онова, което ти искаш, онова, което смяташ за правилно. Но първо помисли. И сама да намериш верния отговор.

Куини отново посочи стомаха си, а Пакси се разсмя и се изправи. Беше висока, стройна и гъвкава, също като баща си, и притежаваше изумителна елегантност и финес. Беше по-висока от повечето си приятелки, но това изобщо не я притесняваше. За голяма изненада на Куини, тя сякаш не проявяваше особен интерес към външния си вид. Беше много красива, но сякаш изобщо не го съзнаваше. Тя се интересуваше от други неща — от трепетите на сърцето, ума и душата. Твърде много приличаше на баща си, че да се тревожи за външния си вид и майка й често се дразнеше от безразличието, което тя проявяваше.

Беатрис искаше дъщеря й да участва в модните ревюта, организирани от Младежката лига, да се включва в представленията на Дъщерите на гражданската война, но Пакстън не проявяваше никакъв интерес към тези неща. Тя беше мълчалива и срамежлива, забавляваше се от шума и суетата, с които бяха съпроводени всички тези събития, но не се интересуваше от тях. Пакстън обичаше да разговаря за сериозни неща с учителите си в училище, за развитието на конфликта във Виетнам, за последиците от смъртта на Кенеди, за позицията на Джонсън по въпросите на гражданските права, за Мартин Лутър Кинг, за протестните маршове и седящите стачки. Тя проявяваше жив интерес към важните събития по света, обичаше да открива връзките и закономерностите помежду им. Обичаше да пише по тези въпроси, да ги обсъжда с приятели, да се чувства въвлечена в тях.

По-късно през същата седмица тя потърси един от любимите си учители и го попита какво мисли за „Бъркли“.

— Смятам, че това е едно от най-добрите училища в страната. Защо?

Той я погледна изпитателно и тя се поколеба, но само за миг.

— Опитвам се да реша дали трябва да се запиша там.

— Отговорът от „Редклиф“ не е този, който очакваше? — Той знаеше колко силно желаеше тя да продължи обучението си там, колко бе разчитала, че ще я приемат, знаеше и защо така отчаяно се стремеше към този колеж и бе дълбоко съпричастен към разочарованието й.

— Отхвърлиха ме. А също и от „Станфорд“. Приета съм във всички останали колежи.

Тя му изреди всички останали възможности и той, без колебание, я посъветва да се запише в „Бъркли“. Той самият беше от Север и дълбоко вярваше в необходимостта от разностранен опит. Убеден бе, че децата от западните щати трябва да учат на Изток, а децата от Изтока трябва да заминат на запад за година-две. Децата пък, които живеят на Юг би трябвало да се отправят на Север, за да се сблъскат с нещо по-различно.

— На твое място изобщо не бих се колебал, Пакс. Възползвай се от тази възможност докато не е станало твърде късно и престани да мислиш за „Редклиф“. Винаги можеш да отидеш там след колежа. А сега го прати по дяволите и замини на Запад. — Той й се усмихна. — Там ще ти хареса.

Пакстън го слушаше и усещаше как цялото й тяло пламва от вълнение. Може би Куини щеше да се окаже права, в края на краищата. Може би това беше отговорът на въпросите й.

През следващите няколко дни не каза нищо на майка си, а в края на седмицата изпрати документите си. В петък вечер, по време на обичайната вечеря с Джордж, им каза какво е направила.

— Днес изпратих документите си — тихо обяви тя в очакване на бурята, която неминуемо щеше да се разрази.

— Добро момиче! — побърза да я похвали брат й. В края на краищата, бе постъпила така, както те искаха. Май не беше чак толкова непокорна, както твърдеше майка им. — Гордееш ли се със себе си, Пакс? Имаш всички основания за това.

Тя се усмихна на щедрата похвала, защото знаеше какво ще последва.

— Всъщност, наистина съм горда със себе си. Много мислих напоследък и смятам, че взех правилното решение. Сигурна съм в това.

Майка й я изгледа предпазливо. Боеше се да не каже нещо излишно.

— Радвам се, че нещата се подредиха по този начин, Пакстън — промълви тя, пестейки похвалите си.

— Аз също — отговори Пакстън.

— В „Суийт Брайър“ ще се запознаеш с много добри момичета. Училището е чудесно — щастливо заяви брат й, а Пакстън мълчаливо ги изгледа.

— Да, така е — съгласи се тя. — Но аз няма да уча там. — За миг настана абсолютна тишина. Никой не бе очаквал това. — Заминавам в университета на Калифорния, в „Бъркли“.

В този момент и двамата бяха твърде изненадани, за да кажат нещо. Брат й се облегна назад и хвърли салфетката си на масата.

— И кое те накара да извършиш тази глупост?

Куини с усмивка излезе от стаята, за да донесе още печено.

— Говорих с наставника си в училище, а и с още няколко учители. Те смятат, че училището е чудесно и много подходящо за мен.

— Но това е чак в Калифорния — отчаяно изрече майка й. — Защо, за бога, искаш да отидеш там? Защо държиш да заминеш толкова далеч?

Но те знаеха защо, макар да не искаха да си го признаят. Пакстън желаеше да се махне от тях. Беше много нещастна след смъртта на баща си, а те не бяха направили почти нищо, за да я накарат да се чувства по-добре. Майка й и брат й бяха прекалено заети със собствения си живот. От време на време я подтикваха да се присъедини към тях, без да се замислят дали това й харесва. От нея се очакваше да се вмести в техния начин на живот, без значение дали той й подхожда. За тях нейните предпочитания просто нямаха значение. И сега тя искаше да заживее собствен живот, искаше да следва собствената си съдба. А в този момент тя я отвеждаше към Калифорния.

— Това е нещо, което чувствам, че трябва да направя — тихо рече тя, а проницателните й зелени очи се взряха в очите на майка й. Не възнамеряваше да спори с тях и бе абсолютно непреклонна в решението си да замине. А и баща й, й бе осигурил тази възможност. Оставил бе малка сума пари на нейно име, с която да плати обучението си, а това означаваше, че майка й не можеше да я заплаши, че няма да плати таксата, ако Пакстън не се запишеше в избрания от нея колеж. Пакстън разполагаше с пълна свобода на избор и се бе възползвала от нея, предпочитайки „Бъркли“.

— Баща ти щеше да е много разочарован от теб — студено заяви майка й. Но това бе непозволен удар и Пакстън бе силно наранена от грубостта й.

— Опитах се да вляза в „Харвард“, майко — отвърна тя най-спокойно. — Но не успях. Мисля, че той може би ще разбере това. — Спомни си, че той й бе разказвал за опитите си да постъпи в „Принстън“ и „Йейл“, които го бяха отхвърлили, и затова, че е трябвало да се примири с „Харвард“. Е, тя пък се примири с „Бъркли“.

— Исках да кажа, че той ще бъде разочарован от заминаването ти толкова далеч от нас.

— Ще се върна — тихо рече тя, но още докато произнасяше думите, се зачуди дали е напълно искрена. Щеше ли да се върне? Щеше ли да страда по родния град, или щеше да се влюби в Калифорния и да пожелае да остане там завинаги? От една страна, тя отчаяно копнееше да замине, но от друга — изпитваше дълбоко съжаление. Беше й мъчно, че трябва да се раздели с приятелите си, но в същото време изпитваше огромно облекчение при мисълта, че ще се махне от къщи. Винаги бе чувствала, че мястото й не е в този дом. Всъщност, Пакстън никога не правеше онова, което майка й искаше от нея. Но тя просто не можеше да живее като тях. Те искаха от нея твърде много. Пакстън не можеше да остане на Юг, не можеше да остане при тях, не можеше да продължава да се преструва, че има нещо общо с тях, когато всъщност бе съвършено различна. Не можеше повече да се преструва, че е една от тях. Внезапно бе стигнала до онзи етап от живота си, в който бе готова да признае колко е различна от тях и да започне свой собствен живот в „Бъркли“.

— И колко често ще можеш да си идваш у дома? — В гласа на майка й се долавяха обвинителни нотки и Куини я погледна през рамо.

— Предполагам, че ще си дойда за Коледа. И през лятото, разбира се. — Това бе всичко, което можеше да им предложи, всичко, което можеше да им даде. А всичко, което искаше от тях, бе свободата си. — Ще си идвам винаги, когато имам възможност. — Тя им се усмихна несигурно. Искаше й се да са щастливи заради нея, но те не бяха. — А и вие можете да дойдете да ме посетите в Калифорния.

— Баща ти и аз веднъж ходихме в Лос Анжелис. — На лицето на майка й се четеше сурово неодобрение. — Ужасен град. Не желая никога повече да се връщам там.

— „Бъркли“ е точно до Сан Франциско. Изражението на майка й бе такова, сякаш тя току-що й бе казала, че колежът й се намира точно до ада. Никой не изрече нито дума повече и те довършиха вечерята си в мълчание.