Даниел Стийл
Знакът на съдбата (15)

Глава четвърта

Бил Куин пристигна в Сайгон три дни по-късно. Обади се на Пакстън, преди да тръгне от базата, а когато пристигна, изглеждаше много красив и спретнат в изгладената си парадна униформа. Пакстън го чакаше във фоайето. Беше й казал, че това е официална среща и тя се усмихна, когато го видя да влиза във фоайето — висок, млад и много красив.

— Уха! — възкликна той, когато я зърна. Косата й падаше свободно по раменете й. Облечена бе в розова копринена рокля, която си бе донесла от дома. Роклята беше доста къса и подчертаваше стройните й, елегантни крака, а Пакстън се опитваше да не си спомня за Питър, който много бе харесвал тази рокля.

Бил бе резервирал маса в един ресторант близо до посолството и Пакстън се почувства много важна и пораснала, когато ги въведоха в залата и ги придружиха до масата им в ъгъла. Заведението бе типично френско, с романтично осветление и букетчета уханни цветя по масите. Най-накрая бяха успели да избягат от миризмата на бензин и изгорели газове. А на масите около тях имаше почти само американци.

Тя му разказа за пътуването си с Ралф. Бяха посетили един район близо до Лонг Бинх. Бил се намръщи докато я слушаше.

— Звучи ми опасно. — Изглеждаше сериозно разтревожен и се чудеше дали да не вземе да си поговори с Ралф.

— Тук е така. Не ставай глупав, Бил. Аз съм в по-голяма безопасност, отколкото ти в Ку Чи.

— Как ли пък не — промърмори той. Изпитваше необикновена загриженост и страх. Самият той бе учуден от себе си. Никога не се безпокоеше за Деби. Но Деби живееше в Сан Франциско, а Пакстън беше с десет години по-млада, обикаляше из Сайгон и си търсеше белята.

— Прогонването на виетконговците от подземните им тунели едва ли би могло да се нарече безопасно занимание.

Всъщност през цялата седмица се бе опитвала да не мисли за това. А когато отидоха до Лонг Бинх, Ралф й изнесе една строга лекция, която се свеждаше до следното: „Не се сближавай с военните“. В началото думите му й се сториха забавни, но когато осъзна, че той говори напълно сериозно, Пакстън го погледна с изумление.

— Как можеш да кажеш подобно нещо? — Намекваше за Франс и той знаеше това, но думите й не можеха да го разубедят.

— При мен е по-различно, Пакс. Аз съм мъж. А Бил Куин е женен!

— И какво от това? Какво значение има? Жена му е на другия край на света. Ами ако всички ние умрем през следващата седмица? Какво значение ще има тогава? — Само за няколко седмици бе започнала да мисли като всеки друг в Сайгон.

— А когато той се върне при нея? — тихо попита Ралф. — Как ще се чувстваш тогава? Вече си преживяла една трагедия. Не ти ли е достатъчно?

— Просто не мога да го избегна. — Тя погледна настрана. Нямаше никакво желание да разкрива чувствата си пред Ралф Джонсън. Той беше неин приятел, но нямаше никакво право да й казва с кого може и с кого не може да излиза.

— Все още не е късно да сложиш край на тази връзка. Виетнам е странно място. Понякога всичко става твърде бързо. А друг път нещата просто не вървят, защото през една част от времето си сме уплашени до смърт, че може да не доживеем до следващия следобед, а през останалото време се сблъскваме с толкова много смърт, че преставаме да се интересуваме от каквото и когото и да било. Не се забърквай с военен, Пакстън… нито дори с кореспондент. Ще бъдеш наранена. Всички ние сме малко луди.

Опитваше се да я предупреди. Убеден бе във всяка дума, която й казваше.

— А защо съм днес тук? Заедно с теб? Аз също съм кореспондент — защити се тя и той се усмихна. Но тя все още бе твърде млада, недокосната от ужасите, които другите приемаха за неизбежни.

— Ти все още си нова, Пакс. За теб не е прекалено късно. Казвам ти… не се забърквай с Бил. Той е страхотен мъж и аз много го харесвам. Но каквото и да се случи, ти ще бъдеш наранената. Защо държиш да преживееш всичко това?

— Ами Франс? — попита тя, опитвайки се да се хване за нещо, но изразът на лицето му й подсказа, че е засегнала забранена тема.

— Тя няма нищо общо с това — изръмжа той и излетя с един медицински хеликоптер.

Нямаше го три часа. Когато се върна, никой от двамата не повдигна въпроса отново.

А тази вечер Пакстън предпочете да не споменава нищо пред Бил. За тях двамата, така или иначе, беше вече твърде късно. Седяха и си говореха, а той държеше ръката й. Имаха да си кажат толкова много неща. Всичко бе ново за тях, а истинската любов едва започваше.

Почти бяха привършили с шоколадовия мус, който си бяха поръчали за десерт, когато в ресторанта влезе едно красиво виетнамско момиче, облечено в ao dai и остави на пода голям букет цветя. Пакстън я наблюдаваше и си мислеше колко е красива. В този момент Бил се обърна и я видя. Погледна я за част от секундата, забеляза я, че си тръгва и без да се колебае нито за миг, сграбчи Пакстън, смъкна я от стола й и я напъха под масата. Притисна тялото си върху нейното и в същия този миг се чу страховита експлозия. Всички прозорци на ресторанта се изпочупиха, навсякъде около тях се разхвърчаха тела. За момент настъпи пълна тишина, после прокънтяха силни писъци, а Пакстън видя огъня, който избухна вдясно от тях. Бил я сграбчи за ръката и я помъкна по пода към мястото откъдето проникваше малко светлина. Успя да я измъкне на безопасно място на улицата точно когато сирените започнаха да вият. Навсякъде около тях бе пълно с хора, които крещяха неистово. Бил понечи да я остави на улицата и се втурна обратно, за да помага, но тя го настигна веднага. Ръката й, порязана от парче стъкло, кървеше, но освен тая драскотина, тя бе останала напълно невредима. Краката й бяха охлузени, тялото й — натъртено, но тя се върна вътре и помогна да изнесат една жена, която пищеше непрекъснато и не можеше да вижда. Лицето и ръцете й бяха покрити с кръв и Пакстън се опита да я успокои, докато чакаха за линейка. Видя Бил, който помагаше да изнесат двама мъже, но те и двамата бяха вече мъртви. Най-сетне пристигнаха полицаите и лекарските екипи.

Гледката беше кошмарна. Всичко беше покрито с кръв и изпотрошени стъкла. Пакстън неудържимо се разтрепери, когато се запътиха към колата му и Бил се спря да я привлече в прегръдките си. И двамата бяха оплескани с кръв. Той я целуна, а тя се разплака като малко дете.

Ужасно начало на една любов. Ужасно място и ужасна война, която ги бе събрала заедно.

— Какво изобщо правим тук? — попита той с несигурен глас. И то не толкова заради онова, което беше видял, а защото си даваше сметка, че в този момент тя можеше вече да е мъртва. Внезапно осъзна, че повече от всичко на света иска тя да живее. Не можеше да понесе мисълта, че би могъл да я загуби. — Защо не сме на някое обикновено място? Например в Ню Йорк, в Мериленд или Тексас?

— Защото — тя се усмихна през сълзи — ако си бяхме у дома, ти вероятно нямаше да знаеш дори че съществувам и щеше да си стоиш вкъщи при жена си. — Разсмя се и избърса очите си, опитвайки се да забрави онова, което бяха видели и преживели. Той също се усмихна.

— Наистина знаеш как да си служиш с думите, госпожице Пакстън Андрюз.

— Винаги казвам истината. Това е един от най-големите ми недостатъци.

— И добродетели. Не мисля, че щях да те обичам толкова много, ако беше по-различна. Една от характерните особености на това място е, че хората развиват абсолютна непоносимост към празните приказки и лицемерието. Чувствам се ужасно, когато се прибирам в Щатите между отделните мандати — сподели той, докато се качваха в колата. — Не мога повече да слушам лъжи, не мога да понасям обясненията, в които никой не вярва, но всички повтарят. В определен смисъл тук ми е по-лесно. — След това се замисли за онова, което се бе случило преди малко. — Или поне така си мислех.

— Подобни неща се срещат често тук, нали? — попита тя. Имаше предвид бомбата и той кимна. Тя се усмихна тъжно. — Защо става така, че винаги, когато съм с теб, изглеждам така, сякаш са ме влачили из калта?

— Защото си достатъчно луда, за да бъдеш тук. — После я целуна жадно и това бе неговият начин да й каже, че се радва, че и двамата са живи и нищо сериозно не се бе случило.

Заведе я до хотела й и без да си кажат и дума, се качиха в стаята й. Той се отби само до бара, за да купи бутилка уиски. Тя отключи стаята, той остави бутилката на масата и се обърна да я погледне с тъжните си очи, които й казваха колко много я обича.

— Пакс, искаш ли да си вървя? — Беше си запазил стая в „Рекс“, но му се искаше да остане при нея колкото се може по-дълго. Но само при условие че и тя желаеше това. — Ако искаш, ще си тръгна веднага.

Тя поклати глава и се усмихна, а после бавно се приближи до него. Не беше сигурна как да постъпи. Питър беше мъртъв от четири месеца, а тя доскоро бе смятала, че ще бъде свързана с него завинаги. Обаче сега, изведнъж, той се бе превърнал в част от друг живот, от друг свят, от нещо, което нямаше да се повтори никога вече, а Бил Куин бе единственият, който имаше значение за нея в този момент.

— Не искам да си ходиш — тихо промълви тя. Той се наведе напред и я взе в прегръдките си, а тя се притисна към него със страст, родена от мъка и страх, докосна се до мъжа, който всеки ден рискуваше живота си на фронтовата линия. Тази вечер едва не бяха загинали и двамата, а на следващия ден може би вече нямаше да са между живите, но сега, в този момент, и двамата все още бяха живи и си принадлежаха напълно.

Той легна на леглото до нея и нежно съблече дрехите й. Роклята й висеше на парцали, по униформата му имаше кръв, а те искаха за момент да се избавят от миналото, от болката и самотата, които ги бяха събрали заедно. Той почувства гладката й, мека като атлаз кожа и тихо простена.

— О, боже, Пакс, толкова си красива…

Не можеше да спре да я докосва, да я гали, да я целува… Тя протегна ръце и го привлече към себе си, а когато проникна в нея, в очите му се появиха сълзи. Не заради миналото, което бяха изгубили, а заради щастието, което бяха открили заедно.