Даниел Стийл
Знакът на съдбата (6)

Глава шеста

Месеците до края на учебната година се изнизаха неусетно и само от време на време се случваше по някое наистина важно събитие. Точно на Коледа виетконгски терористи бомбардираха хотел „Бринкс“ в Сайгон, в който бяха настанени американски офицери. Офицерите се бяха събрали от всички краища на Сайгон, за да посрещнат заедно празника, който се бе превърнал в истински кошмар. Двама бяха убити, а петдесет и осем ранени. Линдън Джонсън отново отказа да отвърне на предизвикателството с бомбардировки. Последва нова атака на виетнамците. Най-накрая на седми февруари президентът заповяда да се извършат две големи въздушни нападения над Северен Виетнам.

Две седмици по-късно започна операция „Гръмовен тътен“ — първата масирана бомбардировка над Виетнам. Две седмици по-късно в страната пристигнаха и първите американски сухопътни сили.

На осми март военноморските части дебаркираха в Да Нанг и сложиха края на многогодишните, безплодни усилия на съветниците.

Две седмици след това бе нападнато американското посолство в Сайгон и американците започнаха да разбират, че страната е изправена пред сериозен проблем.

По същото време в Съединените щати, националната гвардия трябваше да охранява мирния марш от Селма до Монтгомъри, а в Университета на Мичиган избухна първата антивоенна студентска стачка.

Но стачката не можеше да спре войната, така, както бомбите не можеха да спрат виетконговците. Оръжието достигаше до южните части на Виетнам по неуловимите канали на Хо Ши Мин. Из цяла Америка бяха организирани протести срещу войната в Деня на Въоръжените сили през май. Питър и Пакстън също участваха в демонстрацията в „Бъркли“.

Краят на учебната година беше близо. Пакстън започваше да се изнервя при мисълта, че трябва да се раздели с Питър и да се върне в Савана. Мисълта, че няма да е с него всеки ден, почти я плашеше. Не можеше да си представи, че би могла да преживее и един-единствен ден без него.

Той се бе включил като доброволец в проекта, за който й бе говорил, и планираше да прекара по-голямата част от лятото в Мисисипи. Но й бе обещал, че ще я навестява при всяка възможност. А тя щеше да работи в редакцията на вестника в Савана.

Габи отново заминаваше за Европа с родителите си и с пренебрежение бе отхвърлила предложението на баща си да си намери някаква работа през лятото. Беше му обещала, че ще го направи през следващата ваканция, а сега искала просто да се позабавлява само този, последен път с приятели на Ривиерата, а после да придружи майка си до Париж. Ед Уилсън се бе скарал на жена си, че угажда на всичките й капризи, но и тя като Габи смяташе, че няма да е зле да си поживее още една година.

И тримата си тръгнаха от „Бъркли“ на първи юни. Питър и Пакстън прекараха един спокоен уикенд във взето под наем бунгало на езерото Тахо, и си легнаха заедно за последен път, преди да се разделят за лятото.

— Ще полудея без теб — прошепна той, заровил лице в златистата коса. — Ще бъда толкова самотен в Мисисипи.

— В Савана ще е още по-лошо — мрачно рече тя, но скоро забрави всичко, когато той я притисна в обятията си.

Прекараха един дълъг и неизказано щастлив уикенд. Родителите му подозираха, че между тях двамата се бе случило нещо, но нито Питър, нито Пакстън бяха готови да си признаят каквото и да било. Бяха заедно през цялото време. Оценките им бяха отлични и никой нямаше повод да се оплаче от тях.

Питър, Пакстън и Габи вече се бяха разбрали да си потърсят къща през есента, за да могат тримата да живеят заедно извън студентския град. Пакстън осъзнаваше, че Габи щеше веднага да разбере докъде бяха стигнали взаимоотношенията им, но смяташе, че до есента те самите щяха да бъдат готови да й признаят всичко. Удоволствието да живеят заедно извън колежа си струваше това малко признание.

Габи първа напусна Сан Франциско с Марджъри. Отлетяха за Лондон, за да се видят с приятели в хотел „Кларидж“, а от там заминаваха за Париж. След тях си тръгна Пакстън — тъжна и сломена от раздялата с Питър. А той замина същия следобед за Джаксън, Мисисипи, за да се включи в един протестен митинг в защита правото на гласуване, който завърши с хиляда арестувани демонстранти. Питър беше сред тях и макар че веднага бе освободен под гаранция, имаше чувството, че е преживял първото си истинско кръщение.

Запознанството на Пакстън с работата й мина много по-безболезнено, но тя изпита горчиво разочарование, когато разбра, че е прикрепена към редактора, който отразява светските новини. Работата й се състоеше да пише съобщения кой къде се е забавлявал, кой как е бил облечен и да следи мероприятията на Младежката лига и на Дъщерите на гражданската война. Тя най-сетне се занимаваше с нещо, което майка й разбираше и уважаваше дори, но самата Пакстън се чувстваше абсолютно безполезна. Седеше в редакцията на вестника и отчаяно се взираше в телетайпите, по които подскачаха съобщения за седящи стачки в Алабама, за удвояването на сухопътните сили на САЩ във Виетнам, броят на които вече достигаше само до 181 000 души, макар че цифрата не бе съвсем точна. А през лятото Джонсън удвои броя на мъжете, които получаваха повиквателни за армията. Пакстън знаеше, че някои от момчетата във Виетнам са нейни съученици. Знаеше и два случая, в които бяха заминали и по-малките им братя. Единият от тях вече бе убит и тя едва понесе вестта за смъртта му.

Внезапно я обхвана смъртен ужас. Ами ако по някакъв начин успееха да мобилизират и Питър?

Тя му се обаждаше почти всеки ден. Той също звънеше при всяка възможност. Най-накрая, в края на юли, Питър успя да се измъкне от Мисисипи за един уикенд. Беше планирал да я посети много по-рано, но вече два пъти бе попадал в затвора, а работата, която вършеше, бе много по-трудна, отколкото бе очаквал. Но Пакстън се чувстваше невероятно щастлива, когато взе едно такси и отиде да го посрещне на летището. Той я грабна в прегръдките си веднага щом я видя. Беше загорял и красив, а златистите им коси се смесиха, когато се наведе да я целуне.

— О, боже, колко се радвам да те видя! — Той се засмя. — Толкова съм уморен да се мъча да измъквам разни хора от затвора, че вече едва гледам.

— Не може да си по-уморен от мен. Писнало ми е от златни сватби и следобедни концерти! Исусе, мислех си, че ще върша нещо важно и смислено, а единственото, с което се занимавам цяло лято, е да пиша за приятелките на майка ми.

Той се захили и я целуна отново. Искаше му се да можеха да се скрият някъде и да си легнат, преди да стигнат в града.

— Как е майка ти, между другото?

— Както винаги. Изгаря от нетърпение да се запознае с теб.

— Охо! Това звучи страшничко…

Отново я целуна. Не можеше да спре да я целува. Не я беше виждал почти два месеца. Но тя също копнееше по него. Беше му запазила стая в един малък хотел извън града, където бе малко вероятно да попаднат на някоя от приятелките на майка й, и докато пътуваха към Савана в наетата от него кола, му го каза.

— Мога ли да направя едно предложение? — Той се засмя и се наведе да я целуне отново.

— Всичко, което пожелаеш! — щастливо му се усмихна тя.

— Защо да не се настаня в хотела, преди да отидем у вас? — Намигна й закачливо и тя се разсмя.

— Струва ми се, че идеята ти е чудесна. — Беше изцяло негова. Беше си взела два свободни дни, въпреки бляскавата сватба, която трябваше да отразява.

Малко след това пристигнаха в скромния хотел и Питър, облечен в костюм и с вратовръзка, с много сериозен вид ги регистрира като господин и госпожа Уилсън и отнесе единствената им чанта в чиста, спретната стаичка, която през следващите няколко часа се превърна в техния палат за първия им меден месец.

Беше започнало да се смрачава, когато той най-сетне погледна часовника си и тя зяпна от изненада.

— Свети боже, майка ми ни очаква за коктейл.

— Не съм сигурен дали все още мога да стоя прав, камо ли пък да пия — подразни я той и отново я дръпна в леглото при себе си, но само за миг. После двамата се изкъпаха и се облякоха. За момент им се стори, че наистина са женени. — Тя знае ли, че през есента смятаме да си наемем къща заедно? — Не му се искаше да каже нещо необмислено и добре, че попита, защото Пакстън изписка само при мисълта за това.

— Да не си луд? Тя смята, че ще живея с Габи и още едно момиче и не е никак очарована от тази идея. — Но най-накрая бе отстъпила.

— Страхотно! Това, предполагам, означава, че изобщо не бива да се докосвам до телефона.

Но тази мисъл изглежда го забавляваше и той нямаше нищо против. Единственото, което искаше, бе да живее с Пакстън, дори и ако това означаваше да се примирява с присъствието на сестра си. Майка му му се бе обадила по телефона в Джаксън и го бе осведомила, че Габи преследва всеки мъж под трийсетте на Ривиерата.

— Мисля, че тя вече започва да се отчайва — рече Питър, докато пътуваха с Пакстън към града. — Глупачка! Още е твърде млада, за да се омъжва. — Пакстън се усмихна на думите му, а той се наведе и я целуна. — Това е различно. Тя е още бебе, а ти не си. Но мисля, че и ти си твърде млада. Ще ти дам още три годинки. А после… пази се!

И двамата се разсмяха. Тя познаваше разумния му нрав и знаеше, че никога не би й оказал какъвто и да било натиск. Той държеше тя да прави онова, което смята за нужно — като например летния й стаж в Савана през ваканцията, но Пакстън трябваше да си признае, че се чувства нещастна без него.

Джордж и майка й ги очакваха и Беатрис погледна към Пакстън с явно неодобрение.

— Мислех, че трябваше да пристигнете преди няколко часа. — Алисън беше там и майка й смяташе, че Пакстън трябва да се преоблече заради гостенката, но Пакси я пренебрегна напълно.

— Показах на Питър забележителностите на града. Питър. — Тя го погледна официално. — Това са майка ми, Беатрис Андрюз, брат ми, Джордж и неговата… приятелка, Алисън Лий. — Майка й никога не пропускаше да спомене пред гостите си, че Алисън бе роднина на славния генерал^[1]. А Пакстън през цялото лято бе очаквала Джордж да се сгоди за нея, но той, кой знае защо, не бързаше. Беше на тридесет и три години и не желаеше да постъпва прибързано. В никакъв случай. Макар че Алисън, която бе вече тридесет и една годишна, определено започваше да проявява нетърпение. — Това е Питър Уилсън — продължи Пакс, сякаш близките й никога не бяха чували за него. — Сестра му, Габи, ми е съквартирантка.

Всички измърмориха по едно учтиво приятно ми е и се здрависаха. Джордж предложи на Питър питие, който пожела джин с тоник. Беше убийствено горещо, а вентилаторът над главите им раздвижваше въздуха едва-едва. Всички обаче се преструваха, че не забелязват жегата. Куини бе приготвила най-вкусните си ордьоври, а Алисън ги донесе, по-сдържана и по-скована от всякога. Пакстън с право бе решила, че изобщо не може да я понася.

Питър обаче се държеше изключително дружелюбно. Учтивостта на майка й стигаше до крайности, Джордж изглеждаше отегчен до смърт, а Алисън се държеше, сякаш не знаеше, че в стаята има и други хора. Тя почти не разговаряше с Пакстън, а няколко пъти бе споменала пред Джордж, че изобщо не я разбира. Дълбоко в себе си бе убедена, че Пакстън е груба и твърде самоуверена и твърдоглава. През цялата вечер Алисън разговаря само с Джордж и то все за новите пердета, които бе поръчала за спалнята си. Питър се опита да обясни какво върши в Мисисипи, но никой от присъстващите не прояви интерес, а майка й многозначително побърза да смени темата. Беше му необходимо известно време, за да осъзнае, че тъй като не одобрява работата му, Беатрис се опитва да го предпази от един спор, който може да се окаже смущаващ за него. Питър остана искрено шокиран, когато тази мисъл най-после проблесна в съзнанието му. Те бяха по-лоши, отколкото си ги представяше. Студени, резервирани, надменни. Сякаш живееха в средните векове.

Той бързо заговори за пътуването на родителите си из Европа, което му се стори по-безопасна тема. Майката на Пакстън изглеждаше впечатлена от новината, че те са в Южна Франция и с възможно най-учтив тон го попита с какво се занимава баща му. Питър остана изненадан, когато разбра, че Пакстън не й е разказала нищо за семейството му.

— Той… ами… работи за един вестник в Сан Франциско… — Стори му се, че е твърде нескромно, ако им каже, че баща му притежава този вестник.

— Колко интересно — възкликна Беатрис Андрюз, а на лицето й се изписа очевидно неодобрение. — А вие ще ставате адвокат? — Той кимна, изумен от ледените нотки, които се прокрадваха в гласа й. Тя беше точно такава, каквато му я бе описала Пакстън… и дори още по-лоша. По-студена бе и от лед. — Бащата на Пакстън бе адвокат. А брат й — погледът й отскочи към Джордж — е лекар. — Беше повече от очевидно, че това бе единствената професия, която според нея носеше уважение и престиж.

— Това е чудесно! — възкликна Питър. Чудеше се какво повече би могъл да си каже с тях и недоумяваше как издържа Пакстън всеки ден. Нищо чудно, че беше толкова нещастна, когато трябваше да се прибере у дома. Тя беше толкова различна от тях. — А вие, Алисън, с какво се занимавате?

— Аз… защо… ами… — Беше толкова стъписана от въпроса му, че просто не знаеше как да му отговори. През последните тринадесет години, още от деня, в който бе завършила училище, единственото й занимание бе да си търси съпруг. — Ами… аз… аз много обичам градината си.

— И върши чудесна работа в Младежката лига, нали, скъпа? — Госпожа Андрюз й се усмихна окуражително. А после се обърна към Питър. — Генерал Лий е неин прапрачичо. Славният генерал Лий. Сигурна съм, че знаете кой е той.

— Разбира се.

На Питър му идеше да се разпищи и да избяга от стаята на бегом. Това бе най-дългата вечеря в живота му. Мълчанието се проточваше безкрайно дълго, неловки паузи късаха безсмисления им разговор и само някое весело намигване от страна на Куини, или съчувствен поглед на Пакстън, му помагаха да издържи. Стори му се, че мина цяла вечност, преди най-накрая да се върнат в хотела му. Той смъкна вратовръзката си и се строполи на леглото. От гърлото му се изтръгна стон, който не изразяваше и една малка част от онова, което мислеше за мъчителната вечеря. После седна в леглото и погледна към Пакстън. Двамата се бяха престорили, че отиват да потанцуват малко.

— О, боже, скъпа, как ги понасяш? Те са най-трудните, най-сдържаните и надменни хора, които съм срещал през живота си. Зная, че не би трябвало да говоря така за семейството ти, но по едно време помислих, че няма да мога да преживея тази вечеря.

Тя се усмихна широко.

— Зная. Наистина са ужасни. Никога не съм знаела как да разговарям с тях. И винаги съм се чувствала като натрапница и пришълка отнякъде другаде.

— Така е. По нищо не личи, че си им роднина. Брат ти е най-скучният човек, когото познавам, а приятелката му — най-превзетата, най-високомерната, най-глупавата досадница, която съм срещал. А майка ти… О, боже, та тя е като айсберг.

На лицето на Пакстън грейна щастлива усмивка. В този момент го обичаше повече от всякога. Внезапно се почувства възнаградена за страданията, разбра, че Куини не е единствената, която я обича на този свят.

— Такава си е моята майка.

Питър все още не можеше да повярва, че съществуват подобни хора по света. Те бяха съвършено различни от собствените му родители, абсолютно различни от Пакси.

— Иска ми се да познавах баща ти.

— На мен също. Той щеше да те хареса.

— Сигурен съм, че и аз щях да го харесам. Но от всичко, което си ми разказвала за него, Пакстън, просто не мога да си обясня, как е могъл да живее с майка ти.

— Не мисля, че е бил много щастлив с нея. Бях само на единадесет години, когато той умря и не познавам брака им. Нямам представа за истинската същност на взаимоотношенията им.

— Може би така е по-добре. Слава богу, че си заминала за „Бъркли“…

Не смееше да си помисли какво би станало с нея, ако бе останала в Савана при тях. Това щеше да я унищожи, щеше да я пречупи завинаги. Той самият бе изпил три джина, за да може по-леко да понесе вечерта, а те сигурно бяха решили, че е алкохолик.

Пакстън постоя при него известно време, а после той я закара до дома й с взетата под наем кола и я изчака да влезе в къщата. За нейна изненада майка й я чакаше — нещо, което не бе правила никога до този момент. Пакстън реши, че това е лош знак.

— Какво точно означава това момче за теб? — започна тя в мига, в който Пакстън влезе през вратата.

— Той е мой приятел. Харесвам го.

— Ти си влюбена в него. — Майка й изстреля думите с невероятна злоба. Изглеждаше така, сякаш очакваше от Пакстън да падне на колене и да се помоли за прошка.

— Може би. — Не й се искаше да я лъже, но не желаеше неприятности и скандали. Майка й, облякла вече нощницата си, седеше на канапето, а до нея имаше малка чашка с шери. — Харесвам семейството му. Сестра му ми е приятелка, а родителите му са много мили с мен.

— Защо? — Въпросът беше повече от нелеп и Пакстън не знаеше как да отговори.

— Какво имаш предвид с това защо? Може би, защото ме харесват.

— А може би, защото смятат, че чрез теб синът им ще се придвижи едно стъпало по-нагоре. Това минавало ли ти е изобщо през ума?

Пакстън едва не се разсмя, но не искаше да бъде груба с майка си.

— Мисля, че това е малко вероятно.

— И защо?

— Майко… — Пакстън не бе съвсем сигурна как да й каже. Реши, че истината в този момент е единственото решение. — Те притежават втория по големина вестник в Сан Франциско. „Морнинг сън“. Нямат нужда от мен, за да се издигат в обществото. Те просто ме харесват…

— На мен ми се струва, че са прости и обикновени хора — грубо отсече майка й. Според нея всички западняци бяха простаци, включително и — а може би, най-вече — Питър Уилсън.

— Не са прости. — Пакстън внезапно се почувства наранена от презрителното отношение на майка й към момчето, което тя обичаше — отношение, което нямаше нищо общо със сърдечната топлина, с която я бяха посрещнали семейство Уилсън. — Те са чудесни хора, майко. Наистина.

— Не искам да се връщаш повече в „Бъркли“. — Думите излизаха с яростно свистене от устата й, а Пакстън тежко се отпусна на един стол. Никак не й се искаше да обсъждат това.

— Там ми харесва. Училището е чудесно. Справям се добре. Майко, аз няма да остана тук.

— Ще останеш, ако ти заповядам. Ти си само на деветнадесет години и не позволявай на парите, които ти остави баща ти, да ти замайват главата. На твоята възраст все още не си независима.

— Съжалявам, че разсъждаваш по този начин. — Пакстън се опитваше да запази спокойствие. Беше много зряла и мъдра за годините си. — Но аз няма да остана в Савана.

— И мога ли да попитам защо?

— Защото не съм щастлива тук. Имам нужда от по-широки хоризонти. А след като завърша училище, ще замина за известно време в чужбина.

Дори и Питър разбираше това.

— Ти спиш с него, нали? — Това беше непозволен удар. Пакстън изобщо не бе очаквала подобен въпрос.

— Не, разбира се.

— Напротив! Спиш с него! Изписано е на лицето ти. Приличаш на някаква евтина курва. Замина за Калифорния и се превърна в уличница. Дори брат ти и Алисън забелязаха разликата в държанието ти. — Грозни и тежки обвинения, а единодушното им съгласие я нарани жестоко.

— Жалко, че трябваше да чуя това. — Тя се изправи, решена да не й позволи да я обижда повече. — Лягам си, майко.

— Искам да помислиш върху онова, което ти казах.

— За това, че съм курва? — студено се осведоми Пакстън, но майка й изобщо не се смути.

— За това, че искам да останеш тук. Настоявам да помислиш сериозно, преди да се върнеш в Калифорния.

— Не мисля, че е необходимо — тъжно въздъхна Пакстън и пое нагоре по стълбите към стаята си.

 

 

На следващия ден се срещна с Питър в хотела му и само му намекна за случилото се. Но той разбра всичко. Видя го изписано на лицето й.

— Тя ти е казала нещо, нали? Беше ли много ядосана?

— Ядосана? — Пакстън се разсмя, и за пръв път смехът й прозвуча горчиво. — Не, моята майка никога не се ядосва. Тя е само разочарована. Настоява да се прехвърля в някой местен колеж. — Питър изглеждаше ужасен, но тя бързо го целуна, за да го успокои. — Каза, че в Калифорния съм се превърнала в уличница и дори Алисън и брат ми са го забелязали. А за тях това е много тежък удар.

— Копелета… те… — Питър бе толкова ядосан, че започна да заеква, но тя отново го целуна и го накара да замълчи. Беше твърде мъдра за възрастта си и прекалено наскърбена от случилото се.

— Това няма значение. След четири седмици се връщам в „Бъркли“. И не зная дали някога отново ще дойда тук. Не съм сигурна, че ще мога да го направя. Обстановката е прекалено потискаща. А и те винаги са искали да ме наранят.

— Тя може ли да ти спре издръжката? — с безпокойство попита Питър, макар че бе повече от готов веднага да оправи нещата, като се ожени за нея.

Пакстън поклати отрицателно глава. Все още изглеждаше тъжна, но се чувстваше по-голяма и по-независима.

— Не, не може. Татко ми остави достатъчно пари, за да се издържам, докато уча. А след това, така или иначе, ще трябва да започна работа. Тъй че заплахите й нямат никаква стойност. Предполагам, че тя би ме издържала, ако се прибера у дома и прекарам остатъка от живота си в Младежката лига, но аз няма да го направя и затова не губя нищо. Всъщност, случилото се е наистина без значение. Аз просто не мога да се върна тук. Не и за да живея за постоянно.

Изглеждаше абсолютно убедена и непреклонна.

— Ами Куини? — Той знаеше колко много означаваше за Пакстън възрастната жена.

— Ще си идвам да я виждам. Ще трябва. — Пакстън се усмихна. Но оттук нататък животът й бе в Калифорния, при него. А което бе още по-важно — животът й си беше неин, и тя го знаеше. А също и майка й. И точно това я плашеше, защото съзнаваше, че вече няма почти никаква власт над Пакстън.

Питър си тръгна на следващия ден. Пакстън не искаше да се разделят, а и на него никак не му се нравеше мисълта да я остави сред тези хора, които не я обичаха. Обеща й да й се обажда поне веднъж на ден, а ако е възможно — и по-често. В случай че не е в затвора, разбира се. Целуна я силно и продължително на летището, каза й да мисли за него и затова колко много я обича и да не позволява на близките си да я разстройват.

Но това нямаше как да се избегне. След заминаването на Питър, майка й не промени враждебното си отношение към нея, а Джордж при всяка възможност й повтаряше, че не бива да се връща в Калифорния, че трябва да си остане у дома, че го дължи на майка си.

— Искам да постигна нещо в живота си, Джордж. Това пък дължа на себе си — безцеремонно му заяви тя. Вече не се боеше от него, не го и уважаваше, макар да беше толкова по-голям от нея. Той беше толкова патетично трогателен и смешен! Обикновен доктор в един малък градец, който все още се държи за полата на майка си и се бои от една сериозна връзка с умна и проницателна жена. Пакстън бе сигурна, че нейното отношение към Питър, бе много по-зряло и пълноценно, далеч по-искрено от чувствата, които Джордж би могъл някога да прояви.

— И тук би могла да постигнеш нещо в живота си — настоя Джордж една вечер, няколко дни преди заминаването й. Майка им не си беше у дома. Играеше бридж с приятели.

— Глупости! — избухна Пакстън. — Виж себе си. Виж хората, които познаваме. Погледни Алисън… погледни момичетата, с които ходех на училище…

— Внимавай какво говориш, Пакстън! — Беше вбесен от презрението, с което тя се отнасяше с всички тях. Но и Пакстън бе бясна. Търпяла ги бе прекалено дълго и не издържаше повече. — Главата ти е пълна с налудничави идеи и вулгарни думи, Пакстън! А те никак не ти подхождат.

— Нито пък животът в този град. Той не е за мен. Никога не съм могла да живея по този начин. Аз не съм като вас. Татко също бе различен. Той вероятно се е присмивал над всичко това, защото беше свестен човек и защото е смятал, че е длъжен да се съобразява с вас.

— Ти не знаеш нищо за него. Беше още дете, когато той умря.

— Зная, че беше добър човек, с голямо сърце и аз го обичах.

— Но не знаеш какво причини на мама… — Последните думи произнесе така, сякаш криеше от нея някаква ужасна истина, а Пакстън осъзна, че й е трудно да повярва на думите му.

— Какво толкова е могъл да й причини? — Не можеше да си представи за какво става дума, но Джордж не можа да устои на изкушението да я нарани. Това беше последното му отмъщение заради независимостта, която тя си бе позволила. Независимост, каквато той никога не бе имал и нямаше да има и занапред, защото, за разлика от Пакстън, твърде много приличаше на майка им и бе съвършено различен от баща им.

— Бил е с друга жена, когато самолетът му се разби.

— Така ли? — Пакстън се стъписа в началото, а после се замисли. Това обясняваше много неща. И отношението на майка й. Само че на нея не й бе трудно да разбере защо той бе пожелал друга жена. Пакстън проумя, че изобщо не е изненадана. И по някакъв странен начин се радваше заради него. И той заслужаваше щастие, заслужаваше жена, която да обича и която да го обича. Но не заслужаваше да умре заради това. И не заради това бе умрял. Лош късмет. Името му е било написано в някакъв списък. Там горе, на Небето. — Всъщност, аз не съм особено изненадана — тихо рече тя. Джордж изглеждаше разочарован. — Мама винаги се държеше толкова студено с него. Той вероятно се е нуждаел от повече, отколкото тя му е давала.

— Как би могла да знаеш това? Ти беше толкова малка тогава.

— Зная какво означава да съм нейна дъщеря — откровено рече тя и той погледна шокиран. — И твоя сестра. Ние сме толкова различни.

— Наистина сме различни — гордо заяви той, вбесен до крайност. — Наистина! А ти по-добре помисли какво ще стане с теб в Калифорния. Там е пълно с наркотици, с хипита и всякакви демонстранти, с глупаци, които се обличат в бели, подобни на чаршафи парцали, носят цветя в косите си и демонстрират в подкрепа на чернокожите, макар никога през живота си да не са виждали негър.

— А може би те са по-умни от теб, Джордж. Може би са по-сърдечни и искрени. А това може би е нещо важно.

— Ти си глупачка.

— Не. — Тя поклати глава и го погледна. — Не. Но ще съм пълна глупачка, ако остана тук. Довиждане, Джордж.

Подаде му ръка, но той не я пое. Само я изгледа, а няколко минути по-късно си тръгна и тя не го видя повече до деня на заминаването си.

Сбогуването й с Куини този път бе по-болезнено, защото Пакстън вече бе решила, че тази година няма да си дойде за Коледа, макар да не го бе споделила с Куини. Но тя сякаш чувстваше, че момиченцето й заминава за дълго. Притисна я силно към себе си и тъжно се вгледа в очите й.

— Обичам те, момиче. Грижи се за себе си.

— Ти също. И иди на лекар, ако отново започнеш да кашляш. — Куини изведнъж й се стори много стара и натежала, с уморени и забавени движения. — Обичам те — прошепна Пакстън, целуна топлите, черни бузи и излезе от кухнята.

Този път майка й не я закара до летището. Нито пък Джордж. Майка й се сбогува с нея във входното антре, като даде ясно да се разбере, че заминаването на Пакстън за Калифорния е огромно разочарование не защото щеше да им липсва, а защото, по някакъв начин, се бе компрометирала като човешко същество, като жител на Джорджия, като дъщеря на майка си и сестра на Джордж. Отношението на майка й просто я влудяваше.

— Само си губиш времето там.

— Съжалявам, че мислиш така, майко. Правя всичко възможно, за да не пропилявам напразно нито миг от живота си.

— От вестника казаха, че си свършила много добра работа през лятото. — Това бе единственият комплимент, който майка й бе произнасяла някога по неин адрес. — Един ден можеш да започнеш работа като сътрудник на редактора на светската хроника.

Пакстън й каза, че по-скоро би умряла, но не би се съгласила да прекара остатъка от живота си като хроникьор на сватбите на приятелките си.

— Чудесно. Грижи се за себе си — тихо рече Пакстън. Съжаляваше, че ги напуска, но изпитваше и облекчение и повече от всякога тъгуваше за близостта, която никога не постигнаха помежду си.

— И внимавай с онова момче. Не е добър човек.

— Питър? — Как можеше да каже подобно нещо за него! Той беше толкова сърдечен, толкова честен и почтен, че думите на майка й й подействаха като истински шок. Нима бе пропуснала нещо, което майка й бе забелязала?

— Изписано е на лицето му. Ако му позволиш, той ще те използва и ще те захвърли като непотребна вещ. Всички го правят.

Това последното го каза по-скоро на себе си и Пакстън изпита състрадание към нея. Сигурно е преживяла много болезнено разкритието, че съпругът й е бил в самолета с друга жена. А и той изобщо не бе дошъл в съзнание, за да й даде някакви обяснения. Джордж не й каза коя е била жената, нито пък дали бе останала жива след катастрофата, но може би това не бе чак толкова важно. А и Пакстън не искаше да узнае нищо повече за онова, което вече знаеше.

— Ще ти се обадя щом се установя някъде. — Те все още не си бяха намерили къща или апартамент под наем в „Бъркли“.

Майка й кимна и се загледа след нея. Изобщо не протегна ръка към нея, нито пък се опита да я целуне. През целия път до летището Пакстън можеше да мисли единствено за това, че се връща в „Бъркли“, при Питър.

А щом се качи на самолета, тя напълно забрави за Савана.