Даниел Стийл
Знакът на съдбата (20)

Глава девета

Пакстън остана будна два часа, разопакова багажа си, изкъпа се, слезе да хапне, а после се върна в леглото и спа до сутринта. Ралф й бе оставил една бележка на рецепцията, с която й съобщаваше, че ще мине да я вземе в седем на следващата сутрин.

В шест часа Пакстън стана и с усмивка се загледа в изгряващото слънце. Беше много красиво и дяволски горещо. Тя облече униформата си и тениска в цвят каки и закопча ботушите си. Същите онези ботуши, които Ралф й бе подарил при пристигането й в Сайгон преди година. Този път Пакстън вече не се боеше. Сега всичко й бе познато. Докато слизаше надолу по стълбите, тя изпитваше абсолютна увереност, че знае какво прави.

Както обикновено, Ралф пристигна навреме. Заедно с него бе Гърти, един възрастен английски фотограф — страхотен тип, когото много уважаваше. Той им заразказва мръсни вицове, докато излизаха от града, а Пакстън с усмивка погледна към Ралф и си сипа чаша кафе. Слънцето вече бе високо в небето, тежки изпарения се издигаха над улиците, а въздухът бе пропит с познатата й, натрапчива миризма на гориво, цветя и плодове. Градът все така бе обвит в дим, хълмовете извън града бяха все така зелени, а червената почва сякаш ги подканваше да загребат с шепа и да я оставят да се изтече между пръстите им… Същите просяци, същите сираци, същите ранени и осакатени нещастници. Страната си беше същата, а Пакстън бе започнала да я обича толкова силно, че вече не можеше да я напусне. Ралф я бе уведомил в бележката си предишната вечер, че посещението им в Да Нанг се отменя и че ще пътуват по същото време, но към друг обект.

— Даваш ли си сметка, че аз дори не зная къде отиваме? — каза Пакстън. — И ми говориш за доверие. И така, какво ще правим днес? — Тя се обърна към Ралф, докато фотографът си бърбореше нещо с шофьора.

Ралф доста се бе колебал, преди да я вземе. Късно предишната вечер бе решил да отложи пътуването, но вече бе станало твърде късно, за да й звъни. Смяташе да я остави сама да направи избора си преди още да тръгнат, но в суматохата и вълнението, че отново ще работи с нея, бе забравил.

— Отиваме в Ку Чи. — Нервно погледна часовника си. — Но слушай… не е смешно. Ако искаш, ще се върнем обратно. Не е необходимо да идваш. Най-глупавото е, че и аз самият не съм ходил там от шест месеца. И изведнъж вчера ми се обадиха, че имат горещи новини. — Последното им посещение в базата бе всичко друго, но не и лесно и приятно. Ами ако онзи лунатик е все още наоколо… — Чувствам се неудобно, Пакс — заобяснява Ралф. — Трябваше да те изключа от групата веднага щом се разбра, че няма да пътуваме за Да Нанг, а за Ку Чи.

— Не, не е трябвало. Може би е време да се върна там.

— Искаш ли да те върнем в града, Пакс? — тихо попита той.

Тя мълчаливо поклати глава и се загледа през прозореца. Бил беше мъртъв от шест месеца. Питър — от петнадесет. Смъртта тук бе ежедневие. А тя не можеше да стои далеч от местата, които са посещавали, или от онези, в които са били убити хора. Твърде много болезнени спомени. Питър бе убит в Да Нанг. Бил — в Ку Чи. Тя не можеше вечно да се крие и да заобикаля тези места. Трябваше да продължи напред, трябваше да продължи да живее.

— Всичко ще бъде наред — промълви тя. Ясно си спомняше последния път, в който бяха посетили базата, за да вземат писмата, които му бе написала. На следващия ден тялото му бе изпратено на Деби в Сан Франциско. А това й напомни за срещата й с Тони Кампобело на терасата. Тя дълбоко пое въздух, отпи от кафето си и отново погледна Ралф. — Никога няма да познаеш кого видях на терасата миналата вечер, след като си тръгна.

— Хо Ши Мин — безгрижно рече той. Беше толкова щастлив, че Пакстън е отново в Сайгон и пак ще работят заедно. Независимо че бе настоявал да се махне от Виетнам, заради нея самата, Ралф беше много доволен от решението й да се върне. Виждаше, че времето, прекарано в Щатите, й се бе отразило добре и тя бе готова отново да върши работата си, която те и двамата обичаха толкова силно, че не можеха да се откажат от нея преди края на войната във Виетнам.

— Видях Тони Кампобело — уведоми го тя. — Нали го знаеш, сержанта на Бил.

Отново бе в състояние да говори за Бил. В продължение на пет месеца в Щатите не бе споменавала името му нито веднъж, защото никой не го познаваше.

— Онзи лунатик? И какво ти направи? Да не е плиснал питието си в лицето ти? — И той си спомняше последната им среща в Ку Чи с най-големи подробности, спомняше си крясъците му срещу сломената от скръб Пакстън, която само стоеше и стискаше в ръка малкото пакетче с писмата.

— Всъщност, няма да повярваш — по нейното лице също се четеше недоверие, — но той се държа почти приятно. Беше малко скован и изнервен, но… — тя се поколеба, замислена за последната им среща преди шест месеца — … ми се извини за държанието си тогава.

Ралф я погледна изпитателно.

— Е, това вече е промяна. Тогава си мислех, че този кучи син ще се опита да те убие. Щях да му сритам задника, ако само се бе опитал да ти посегне, но в оня ден за момент си помислих, че копелето е напълно превъртяло.

Тя се загледа през стъклото, замислена върху думите му.

— Мисля, че всички бяхме малко превъртели.

Но не и тя. Тя беше просто сломена от смъртта на Бил. Кампобело бе този, който бе изперкал. Но според Ралф всички тунелни плъхове бяха такива. Те живееха непрекъснато на ръба, под твърде силно напрежение и постоянни опасности. И в края на краищата, всички малко превъртаха. Но кой би могъл да ги вини за това?

Пристигнаха в базата, минаха през главния портал и Ралф им каза, че иска да се види с новия командир на Двадесет и пета пехотна дивизия. Пакстън го последва. Беше приятен мъж, който ги информира, че съвсем наскоро са открили цяла нова мрежа от тунели. Използвали са ги като склад за бомби, а също така и за живеене и за офиси. Оказа се, че хората в Ку Чи, без дори да го знаят, са живели върху цяло едно подземно селище. Командирът им показа снимки и диаграми, а после повика един войник, който да ги разведе наоколо, като ги покани да се върнат отново при него, ако имат някакви въпроси. Докато говореше, не сваляше поглед от Пакстън. Не знаеше коя е тя, но виждаше, че е дяволски красиво момиче, въпреки бойното си облекло и си мислеше, че Ралф е страхотен късметлия.

Насочиха се към задния край на базата и сърцето на Пакстън се сви от болка, когато разпозна мястото, в което Бил бе живял и работил. Завръщането й тук май щеше да се окаже прекалено болезнено. Докато обикаляха местата, които бяха проучвали заедно с Бил, Ралф забеляза изписаната на лицето й мъка и изведнъж съжали, че я бе взел със себе си.

— Съжалявам, Пакс. Не трябваше да ти причинявам това. Длъжен бях да се сетя как ще се почувстваш.

— Всичко е наред. — Тя го потупа по ръката и намести раницата си. В нея носеше няколко бележника, и някои дребни неща — манерка, прибори за хранене и комплект за оказване на първа помощ. Подобно на войниците, Пакстън продължаваше да носи лосиона против изгаряне и инсектицидния репелент в каската си. — Добре съм — увери го, когато слязоха от джипа. Но не беше. Изпитваше тъга и си мислеше за Бил.

Изведнъж се блъсна в някой, който едва не я събори на земята, но успя да я задържи в последния момент.

— По дяволите… — изръмжа той, а тя политна напред. После някой я хвана. Пакстън се обърна и видя Тони Кампобело.

— Здрасти — срамежливо рече тя, опитвайки се да възвърне самообладанието си. Ралф вече разговаряше с хората наоколо, а фотографът зареждаше фотоапарата си.

— Не исках да те блъсна така… извинявай… — После леко се усмихна, а черните му очи заблестяха като въглени. — Напоследък май непрекъснато ти се извинявам за нещо. Как се прибра оная вечер? Изглеждаше толкова уморена, че си помислих, че няма да успееш да стигнеш до стаята си. — Нюйоркският му акцент вече й звучеше познато и тя все повече разбираше защо Бил го харесваше толкова. Беше нервен и избухлив, но едновременно с това бе много буден и схватлив, изключително бърз и постоянно загрижен за хората около себе си и за онова, което им се случваше.

— След като се разделих с теб спах почти двадесет и четири часа — обясни тя. — Дори не си направих труда да се съблека.

— Още тогава си помислих, че сигурно ще си легнеш с дрехите.

Той се усмихна, забелязал болката, стаена в очите й. Това посещение бе твърде мъчително за нея и той го съзнаваше. И на него не му беше лесно. Където и да идеше, каквото и да направеше, всичко му напомняше за човека, когото бе обичал и изгубил. Навсякъде го преследваха духове, но това важеше за всички, които оставаха във Виетнам прекалено дълго. Имаше и добри спомени, разбира се, но тъжните бяха много повече.

— Как са зеленчуците по тия места? — Тя се усмихна и лицето й за миг се проясни. Спогледаха се, сякаш искаха да си кажат, че Бил им липсва ужасно и в един кратък, налудничав миг на Пакстън й се прииска да протегне ръка и да го докосне.

— Изключително свежи. — Той се разсмя, изненадан, че тя бе запомнила подробностите от разговора им. След това отново стана сериозен. — Снайперистите също. Ще трябва да проверим района на изток оттук. През последните часове там се наблюдава прекалено оживено движение. Едно от момчетата ми бе ранено в ръката. Нищо сериозно, за щастие. Голям късмет. Оттогава се придвижваме пълзешком. Бъдете много предпазливи, когато отидете да разглеждате тунелите. — Беше разбрал защо са тук, а командирът му бе наредил да им оказва всякакво съдействие.

— Ще внимаваме. Благодаря за предупреждението. — В този момент Ралф се обърна към нея и я изгледа с раздразнение. Топлината започваше да го изнервя, а и никак не му харесваше новината, че виетконговците са толкова близо до тях. Не бе възнамерявал веднага да я въвлече в толкова опасна мисия. Просто искаше да й даде възможност да започне, да я снабди с нова и интересна информация.

— С мен ли идваш, Делта Делта, или смяташ да разговаряш цял ден?

— Сложи си жилетката, аз идвам.

— А ти не си вири задника нагоре. Чарли е ей там.

— И аз така чух. — Пакстън погледна към Тони и тръгна към Ралф. Запознаха я с лейтенанта, който бе заел мястото на Бил, и тя отново почувства болка, но се опита да се концентрира върху онова, което вършеха. Ралф им обясни какви снимки трябва да направят, обсъди с Пакстън гледната си точка, поговориха за ъгъла, от който искаха да разкажат тази история. Навсякъде около тях имаше войници, едни идваха, други си заминаваха, а някои навлизаха в храсталаците, за да се справят с виетконговците, които се криеха там.

— Исусе, човек би си помислил, че са приключили с тия тунели, когато целият Железен триъгълник оттатък реката бе превърнат в паркинг — промърмори Ралф и погледна един от мъжете, но той само сви рамене. Отдавна вече бе разбрал, че няма начин да ги спрат.

— Няма как да се отървем от тия копелета. Можем да ги изгорим, можем да ги измъкнем от дупките им, можем да ги убием, но тия дребни човечета ще продължават да никнат като гъби. Имат толкова много хора, които да изпращат тук при нас.

— Да. — Ралф кимна, а Пакстън приклекна и нагази заедно с Бърти във високата трева край сечището. Той искаше да направи някои снимки на района, в който се намираше снайперистът, преди да отидат да погледнат тунелите. Пакстън реши да го последва, почувствала, че тук ще напише страхотен материал. Ралф се занимаваше с нещо друго в този момент. Около тях имаше половин дузина войници, а един от тях се опитваше да види нещо в далечината. Пакстън клекна в храсталака и радистът веднага се приближи до нея.

— Госпожо, добре ли сте?

— Разбира се.

— Сигурна ли сте, че ви е позволено да дойдете чак до тук?

— Не знаех, че имате специално запазени места за пресата. — Още не бе довършила изречението си, когато край тях изсвири куршум. Без да кажат нито дума повече, тя и радистът се хвърлиха по очи на земята. Каските им се докоснаха, той се опита да я прикрие с ръце, докато и двамата лежаха, заровили лица в прахоляка. — Но като стана дума за това — прошепна тя, докато чакаха, — може би наистина трябва да има такива места. Този път се разминахме на косъм.

Припомни си деня, в който Бил я бе спасил от гранатата на почти същото място. Врагът обаче бе много по-близо до тях, отколкото предполагаха. Когато отново се изправиха на колене, радистът видя Бърти, който лежеше близо до тях, застрелян право в сърцето.

— О, майната му… — Опипа ръката му за пулс, но напразно. В този момент отново откриха огън срещу тях, а няколко войници притичаха наблизо, стиснали своите М-16, като стреляха срещу храсталаците, в които, според тях, се криеха двама снайперисти. — Разкарай се веднага оттук — кресна радистът и изгледа Пакстън. — Връщай се обратно. — Но в момента, в който тя се размърда, отново започнаха да ги обстрелват, този път от друг ъгъл, а той се хвърли отгоре й и отчаяно започна да крещи по станцията за помощ. Отсреща очевидно имаше повече от двама снайперисти. — Майко гъска… Майко гъска… тук е Питър Пан… обади се… ние сме край сечището… обстрелват ни… единият ми посетител е мъртъв… освен това някаква Делта Делта е тук при мен… отвлечете вниманието им, за да мога да я измъкна…

— Разбрахме Питър Пан… тук е Майка гъска… — Това беше радистът на базата. Щяха да изпратят войници да отвлекат вниманието на снайперистите, но това едва ли щеше да стане толкова лесно.

— Имаме две възможности — обясни радистът, който почти бе задушил Пакстън в прегръдките си. — Можем да се втурнем назад по пътя, по който дойдохме, или да продължим напред към дърветата, които ми се струват по-близо.

Но точно в тази посока се намираха и снайперистите и там щеше да бъде много по-опасно за тях. Момчето изобщо не знаеше как да постъпи с Пакстън. Беше горе-долу на нейната възраст, от Мейн, и последното нещо, което искаше в този момент, бе да позволи да я убият, а след това да поеме цялата отговорност за смъртта й. Не искаше да го обвинят, че е действал неразумно в критичен момент.

— Аз съм за дърветата — спокойно рече тя, а няколко куршума се забиха в пръстта, близо до коленете й. — Всъщност — тя се измъкна изпод него и се претърколи настрана, — мисля, че трябва да побързаме.

С тези думи Пакстън хукна напред и той я последва. В следващия момент една вражеска граната улучи мястото, на което бяха лежали. Виетконговците съвсем определено не се шегуваха. Пакстън не мислеше за нищо, докато бягаше. Приближиха дърветата, тя се втурна между тях и се просна на земята, останала без дъх. Радистът се хвърли до нея и точно в този момент една М-60 откри огън и пред тях избухна силна експлозия.

— Ето ги, там са — рече радистът и отново се свърза с базата.

— Тук е Майка гъска — отговориха му веднага. — Питър Пан, къде, по дяволите, е твоята Делта Делта?

— Тук е при мен. — Той се усмихна на Пакстън, а тя едва се сдържа да не се разсмее. Това беше истинска лудост. Виетконговците се опитваха да я убият, а нейните собствени хора продължаваха да я наричат Doughnut Dollie.

— Ранена ли е? — Гласът от другия край изглеждаше загрижен.

— Добре е. Нищо й няма. — Радистът я огледа внимателно и потвърди, че е напълно невредима. — Можете ли да ни измъкнете оттук?

— Опитваме се. Повече са, отколкото си мислехме. — Винаги бяха повече, а в Ку Чи сякаш никнеха от земята. Познаваха системата от стари тунели прекалено добре, а скорошното разкриване на новата мрежа само потвърди убеждението им, че винаги има нови и нови подземни плъхове. Каквото и да правеха, Чарли сякаш винаги успяваше да ги изпревари с една крачка и да ги победи. — Мисля, че ще можем да ви измъкнем след няколко минути, Питър Пан. Само лежете мирно. — Последва нов, по-силен обстрел и Майка гъска им съобщи, че единият снайперист е бил ранен и заловен. Радистът нареди на Пакстън да остане на мястото си, а той реши да пропълзи напред и да види дали не би могъл да помогне с нещо.

— Веднага се връщам. — Но щом той тръгна, край нея засвистяха куршуми. Тя просто не знаеше накъде да тръгне. Единствената й възможност бе да последва радиста и преди да осъзнае какво точно става, Пакстън отново се оказа под прицела на куршумите. Озърна се и видя, че наблизо лежи едно момче. Целият му гръб бе надупчен, а главата му силно отметната назад. Пакстън се вгледа и разпозна момчето от Мейн. Радиостанцията лежеше до него. Пакстън се приближи, сигурна, че е мъртъв, но когато легна до него, забеляза, че още диша. Беше в безсъзнание, а също и двете момчета, които лежаха край него. След това огънят се измести встрани. Пакстън чуваше избухването на гранатите, разпознаваше грозното тракане на М-16 и М-60. Без да се замисля, тя грабна радиостанцията и направи онова, което бе видяла радиста да прави преди малко, за да се свърже с базата.

— Обади се, Майко гъска — предпазливо заговори тя в микрофона.

— Чувам ви… тук е Майка гъска… кой се обажда? Тя се поколеба само за част от секундата.

— Тук е Делта Делта. Радистът е лошо ранен. Освен него имам още двама ранени.

— Къде сте? — Майка гъска изглеждаше паникьосана.

— Не съм сигурна. Ние сме в храсталаците, а боят се води недалеч от нас. Струва ми се, че тук има не само снайперисти. Можете ли да ни измъкнете? — Гласът й звучеше уверено, но ръцете й, които стискаха микрофона, силно трепереха. Едно от момчетата се размърда и простена, а тя продължи мълчаливо да си повтаря, че не трябва да се паникьосва.

— Опитваме се, Делта Делта… имаш ли сигнална ракета?

Тя понечи да отвърне отрицателно, но се сети, че има една в раницата си.

— Имам.

— Искам да зная къде точно се намираш, Делта Делта. Изчакай само една минута. Не прави нищо, докато не ти се обадя. — Той се отдръпна от микрофона и викна с все сила. — Веднага повикайте лейтенанта. Там отпред има жена и три ранени момчета, а ние изобщо не знаем къде на майната си се намират. Някъде напред са, в храсталака.

Лейтенантът дотича след секунди, а няколко минути по-късно доведоха и Ралф. Той влезе в базата и нервно застана зад радиста, редом с останалите. Все още се опитваха да отклонят огъня на виетконговците от храсталака, но веднага след това им съобщиха, че са забелязани още вражески войници, и за всички стана ясно, че си имат работа с части от редовната Северновиетнамска армия.

— Страхотно — изпъшка лейтенантът. — Точно това ми трябваше. Редовна армия от Ханой и жена журналистка от Сан Франциско.

Той притвори очи за момент. Изглеждаше като човек, който се моли.

— Можеш ли да я измъкнеш от там, Мак? — Ралф изглеждаше ужасен.

— За бога, Ралф, опитвам се. Изобщо не зная какво, по дяволите, става там, нито пък мога да си обясня как тя се е озовала в центъра на сражението. Но от това, което чувам, започвам да си мисля, че цялата им шибана Северновиетнамска армия е там.

— В покрайнините на базата? Просто ей така?

Не беше за вярване, но въпреки това се бе случило. Подобни неща ставаха постоянно. Навсякъде. Виетнамците се промъкваха нощем сред спящите войници. Прерязваха гърлата им, крадяха пушките им. Днес обаче не се криеха и от мястото, на което лежеше, Пакстън можеше да следи развоя на битката. Двете страни се засипваха с гранати, а картечницата М-60 не спираше да стреля.

— Тук е Майка гъска — заговори радистът на базата. — Делта Делта, чуваш ли ме?

— Чувам те чудесно, Майко гъска. Можете ли да ни изпратите едно такси, моля?

Ралф само поклати глава. Искаше му се никога да не я бе молил да го придружава в Ку Чи.

— Ще ти изпратим след малко. — Още докато произнасяше думите, огънят се измести от тях, сражението се развихри навътре в храстите, доста по-далеч от базата. Най-накрая бяха успели. — Как са ранените?

Тя вече ги бе проверила. Единият беше в съзнание, а другите двама все още дишаха.

— Държат се — докладва тя, — но едва-едва. Може ли да побързате?

— Дай ми още две минути и ще изпратим хеликоптер към вас. В теб ли е ракетата?

— Да.

— Ние ще ти кажем кога да я изстреляш, Делта Делта.

През следващите пет минути боят се отдалечи още по-нататък и почти в същия миг тя долови бръмченето на хеликоптер и видя един „Дъстоф“ в далечината.

— Виждаш ли таксито, Делта Делта? — Гласът беше спокоен, а тя усети сълзите, които опариха очите й, когато видя хеликоптера. Всичко стана много бързо, но беше ужасно страшно. А това й припомни, че отново е във Виетнам, а не в Савана или в Сан Франциско. Хората тук умираха, прибираха се вкъщи без крака и ръце, слепи или глухи, или пък останали с половин лице. За момент си бе помислила, че ще я убият. Но сега нямаше време да размишлява върху това. Тревожеше се единствено за ранените момчета, които трябваше да бъдат качени на хеликоптера.

— Виждам го, Майко гъска — потвърди тя.

— Покажи ни ракетата си, Делта Делта.

Ралф стоеше в контролната зала и слушаше разговора с обляно в пот лице. Мили боже, не позволявай на ония копелета да я убият…

Между разговорите с нея радистът на базата поддържаше връзка и с момчетата, които се биеха в храстите, както и с медицинския екип.

— Виждам те, Делта Делта. Слизат да те вземат.

Мъжете в контролната зала се изправиха и зачакаха с напрегнати лица, а Пакстън остана да лежи на мястото си. Хеликоптерът се приземи почти на мястото, на което бяха застреляли Бърти. Тя ги видя да прибират тялото му вътре, а след това двама мъже с носилка се затичаха към дърветата, между които лежаха Пакстън и тримата ранени мъже.

— Добре ли си? — Погледнаха към нея и тя кимна.

Бързо сложиха единия от ранените на носилката, а после се върнаха и за другите двама и най-сетне й махнаха и на нея.

— Хайде побързай…

Тя се затича през огромния облак прах, предизвикан от перките на хеликоптера. Без да кажат дума, те я издърпаха вътре, хеликоптерът се вдигна във въздуха и прелетя краткото разстояние до Сто петдесет и девета медицинска база, където ги очакваше лекарски екип.

— Тук е Майка гъска… обади се на Две Едно Алфа Браво. Взехте ли я?

— Прибрахме я — спокойно отвърна пилотът. — Изглежда добре. Как се справят момчетата долу?

— За сега добре. Това бяха всичките им ранени.

— Край, Майко гъска. Кацаме след малко. Пакстън все още стискаше радиостанцията, когато се приземиха, а цялото й тяло започна да трепери неудържимо. По станцията все още имаше следи от кръвта на радиста, но той изглежда започваше да идва в съзнание в ръцете на лекарите. Пакстън изчака първо да свалят ранените, отново благодари на пилота и несигурно се измъкна от хеликоптера. Веднага щом краката й докоснаха земята, някой я сграбчи и я завъртя толкова силно, че каската й падна на земята, а златистата й коса се разпиля по раменете й.

— Какво, по дяволите, търсеше там? — В първия момент тя дори не разбра кой й крещи. Той я разтърси с все сила и за момент Пакстън помисли, че ще я удари. — Не разбираш ли, че можеше да бъдеш убита? Какво, по дяволите, правеше там? Целият този шибан район е забранен за външни лица!

— Аз… — И тогава го видя, забеляза яростните му черни очи, в които се четеше ужас и страх.

Беше Тони Кампобело.

— Никога ли не изпълняваш разпорежданията? Или си мислиш, че си твърде важна, за да се съобразяваш с тях. Можеха да те убият. Теб, и всички останали!

Пакстън внезапно осъзна, че не може да понесе повече крясъци. Във всеки случай, не и от него. Веднъж вече бе преживяла това и нямаше никакво намерение да му позволи да я накара да се чувства отново виновна. Този път грешката не бе нейна, тя нямаше вина за случилото се, така, както може би нямаше вина и за смъртта на Бил.

— Не се опитвай да ми пробутваш тия лайна! — кресна и тя в отговор, а зелените й очи мятаха мълнии, подобно на автоматичните пушки М-16. — Не съм направила нищо! И никой не е ранен заради мен! Цялата шибана Северновиетнамска армия е тук, мистър! И ако момчетата ти не са достатъчно добри, за да ги държат далеч от проклетата ви база, не си го изкарвай на мен! Единствената ми простъпка е, че се отдалечих на десетина фута от определеното място и веднага започнаха да ме обстрелват!

— А ти какво, по дяволите, си очаквала? Покана за чай? Това тук е военна зона!

Двамата стояха един срещу друг и си крещяха. Ранените вече бяха изнесени, хеликоптерът бе отлетял, а те продължаваха да се карат. Хората около тях решиха, че става дума за нещо лично и никой не пожела да се намеси. И не грешаха. Конфликтът между тези двамата бе започнал твърде отдавна и нещата трябваше да бъдат изяснени.

Пакстън яростно крещеше насреща му, но изведнъж очите й се напълниха със сълзи. Сълзи на яд и безсилие.

— Не ми викай! — озъби му се тя. — Не е моя вината, че тия момчета бяха ранени.

— Не е, но можеше да бъде — не й остана длъжен той.

В този момент Ралф и лейтенантът пристигнаха с един джип. Видяха ги да крещят и да размахват юмруци един срещу друг и Ралф изпъшка с раздразнение.

Тони отстъпи, когато забеляза лейтенанта, а Ралф го изгледа, без дори да се опита да прикрие гнева си.

— Ти пак ли започна? — яростно попита той.

Но Тони не се плашеше лесно.

— Тя можеше да пукне като едното нищо! — Това бе единственото му обяснение.

— Слава богу, че не се случи — въздъхна лейтенантът. Беше по-възрастен от Бил и изглеждаше разстроен от преживените тревоги. — Може би малко избързах с поканата си към пресата да дойде да разгледа този тунел.

Фотографът беше мъртъв, Пакстън също можеше да бъде убита, а Ралф бе целият посивял от страх.

Ралф я изгледа многозначително, преди да отговори.

— Може би и ние трябваше да сме малко по-внимателни. Какво, за бога, те накара да отидеш там?

— Не зная. Бърти каза, че иска да направи няколко бързи снимки и аз реших да видя какво прави. Предполагам, че просто съм тръгнала след него, а в следващия момент някой вече стреляше по мен.

— Ако не бяхте взели радиостанцията, млада госпожице, сигурно все още щяхте да сте там. — Лейтенантът я погледна с уважение. — Успяхте да запазите самообладание и вероятно спасихте живота на ония момчета.

Пакстън погледна към Тони, който все още кипеше от гняв.

— Сержантът обаче смята, че съм се опитала да ги убия.

Лейтенантът се усмихна. Кампобело бе един от най-добрите му хора, макар че беше доста избухлив.

— Не съм казвал подобно нещо — изръмжа той. — Казах само, че едва не те убиха.

… А също така я бе обвинил за смъртта на Бил… но онова беше друг случай.

— Това вече е по-близо до истината — заяви Ралф, а Тони и Пакстън се качиха в джипа, като продължаваха да се гледат злобно. Ралф поговори с лейтенанта за връщането на тялото на Бърти в Сайгон. Всички обичаха да работят с него и смъртта му щеше да ги разстрои дълбоко. Още един човек си бе отишъл. Още една смърт. Трудно беше да се живее по този начин.

— Бих искала да благодаря на радиста в базата — тихо помоли Пакстън, преди да си тръгнат.

Лейтенантът ги запозна. Очите й внезапно се напълниха със сълзи, когато застана пред него.

— Исках само да ви благодаря… — Не знаеше какво друго да му каже. Неговото хладнокръвие бе спасило живота й.

— На твоите услуги, Делта Делта — провлачено отвърна той. Беше южняк, но Пакстън не го попита откъде е. — Съжалявам, че те пуснахме в най-горещото място.

— Вие ме измъкнахте оттам. А това е по-важното. — Вече бе разбрала, че другите момчета са добре. С изключение на приятеля им Бърти.

Ралф бе много разстроен от смъртта му и почти не продума по пътя до Сайгон.

Не се видяха с Тони, преди да си тръгнат, но Ралф все още беше бесен и изля целия си яд върху Пакстън. Бяха преживели ужасен ден. Кошмарен ден от една кошмарна война. Така и не можаха да получат историята, заради която бяха дошли. Ралф каза, че ще се върнат някой друг ден. Най-напред трябваше да се върнат в Сайгон и да докладват в бюрото на „АП“.

— Какво ви става на вас двамата? Всеки път, когато ви видя заедно, вие си крещите един на друг като побъркани. — Беше й много ядосан, или поне така изглеждаше. Истината, обаче, бе, че се бе уплашил до смърт, а след това, когато видя, че тя е добре, изпита такова огромно облекчение, че чак й се ядоса.

— Той ме обвини, че с непредпазливостта си съм се опитала да убия ония момчета.

— Но ти беше непредпазлива по отношение на самата себе си, а това е още по-лошо. Ти си тук, за да пишеш за тая война, а не да търсиш смъртта си, опитвайки се да докажеш нещо. Що се отнася до него, не зная какъв му е проблемът, но все си мисля, че той е луд.

— Така е — кимна тя.

Отново беше ужасно мръсна и наплескана с кръвта на радиста. Това й напомни за една друга мисия, припомни й защо бе дошла в Сайгон. Не защото тази война й харесваше, а защото знаеше, че е длъжна да бъде тук. Но пред кого всъщност бе длъжна? Пред себе си? Пред страната си? Пред вестника си? Или пред Ралф? Пред Питър? Или пък пред Бил? Интересен въпрос.

Останалият път до Сайгон изминаха в пълно мълчание. Денят се бе оказал отвратителен. Дори и за Тони, който бе излязъл да се поразходи, вбесен заради поредното си избухване и неспособен да реши какво точно изпитваше към Пакстън.