Гюнар Столесен
Докато смъртта ни раздели (8)

8

Обядвах в кафетерията на втория етаж. Хапнах някакво ястие с месо, което имаше вкус на забравена от боклукчиите смет. Но това пак си беше моя грешка. Знаех къде отивам да обядвам, а и преди бях ял тази безвкусица.

Вкъщи си сварих чаша билков чай, за да си прочистя бъбреците от акевита на почивните дни. Разположих се с бяла порцеланова чаша в едната ръка и биографията на Хъмфри Богарт^[1] в другата, въпреки че и преди това я бях чел. Фотографиите в книгата бяха сивкави, което показваше, че са правени преди много години, в далечната страна на авантюрите, отдавна стигнала до дъното на падението. Вече няма хора като Боги. А ако той можеше внезапно да се появи жив под светлината на луминесцентните лампи на пазарния площад, щяхме веднага да го измъкнем от шлифера му, да разкъсаме дрехата на късчета за спомен. Помня болката в очите му, втвърдени от непрекъснатите болки в стомаха (по-късно се оказа рак), хрипкавия глас, поувисналата му изкуствена челюст: в наши дни хора като Боги не биха си намерили място другаде освен в някой паноптикум.

В този момент иззвъня телефонът. Беше пет и половина и телефонът наистина звънна. Можеше и да е грешка. Вдигнах слушалката и казах:

— Имате грешка. На телефона е Веум.

— Веум! Идвай веднага! Моля те, веднага! Онези отвлякоха Роар.

Гласът й трепереше. Видях пред себе си сините очи и нежния бял тил.

Казах:

— Спокойно, не се вълнувай. Кой е взел Роар? Да не би…

— Да! Джокер… и бандата. — Тя изхлипа. — Върнах се вкъщи и не заварих никого, но в пощенската кутия намерих лист, на който пишеше: „Роар е при нас. Знаеш къде можеш да го намериш. Мисли му, ако предупредиш ченгето — ще го убием.“

— Звъня ли в полицията?

— Не, нали казах какво…

— И все пак би било най-доброто в случая. Надали може да се вярва на това, което са написали. Просто блъфират. Момчета са, и то с жълто около устата. Разбираш ли… те просто искат да те изплашат.

— И ме изплашиха, Веум. Не искам да се обадя в полицията. А нямам… нямам друг, към когото да се обърна за помощ, особено сега. Ти не би ли могъл… аз ще си платя, разбира се, ако това те спира!

— Не става дума за това.

Сметката ми в банката отдавна беше закрита. Ако вложех там нещо, сигурно щеше да се задави.

— Разбира се, че ще дойда, щом ти…

— Да, да. Благодаря ти! Но идвай, идвай колкото можеш по-бързо.

— Вече излизам. Успокой се, докато дойда. Всичко ще се уреди, гарантирам ти това. До скоро!

— Чакам!

Оставих слушалката обратно, допих си бъбречния чай и оставих Боги да лежи спокойно в хартиения си гроб. Излязох.

Навън като че беше започнало да става по-светло. Ето там, зад пердетата на зелени квадратчета вечеряше семейство с две деца. Майката, русокоса и с пламнали от напрежение бузи, сервираше димяща храна на масата, а бащата, със свъсено чело и светла брада, седеше умислен и наблюдаваше съсредоточено децата си, сякаш гледаше собствения си образ в пукнато от горе до долу огледало. През отворения прозорец, на един от другите етажи долиташе дрезгав глас, който пееше, че е прекарал целия си живот в къща до селския път, но единственото общо нещо между него и гласа на Едвард Першон^[2] беше пърленото изговаряне на буквата „р“. С други думи, вечер като вечер, в която Веум излизаше навън. Услужливият Веум. Готов да се отзове на всяко повикване. Особено ако не е в работно време.

Миниморисът изхърка от удивление, че прекъсват късноследобедната му дрямка, и загасна два пъти в центъра на града. Казах му, че ще го захвърля и ще си купя фолксваген. Тогава заработи като по ноти и ме закара без повече проблеми до високия блок извън града, жужейки като сит бръмбар.

Паркирах колата и влязох в блока. Асансьорът сякаш ме чакаше. Кабината беше празна и стигнах без премеждия до деветия етаж. Отидох до вратата на Венке Андресен и позвъних.

Тя отвори. Лицето й беше почервеняло, а очите подпухнали. Дръпна ме в антрето и затвори вратата. После се отпусна на гърдите ми и се разтресе в дълги, сподавени в ризата ми ридания. Отдавна никой не ми бе плакал така. Всъщност много, много отдавна. Обгърнах раменете й с ръце и я погалих с пръсти по гърба. Движех бавно дланите си и не говорех нищо. Най-добре е жената да се остави да си поплаче, колкото иска.

Тя се поуспокои. Спря да плаче и изведнъж замръзна в ръцете ми. Усетих, че иска да се освободи от прегръдката, и разхлабих обръча на ръцете си. Тя гледаше копчетата на ризата ми, а аз й подадох носната си кърпа, за да си изтрие очите и носа. После вдигна поглед от копчетата към лицето ми:

— Извинявай, но не исках да…

Устата й беше подпухнала от плач, надута като след ужилване от оса. Проговорих, а гласът ми съскаше като грамофонна плоча на седемдесет и осем оборота (ако това наистина беше моят глас):

— Къде е онази бележка?

Венке извади от скрина една нагъната хартия. Подаде ми я и докато аз я поемах, избягнах да докосна ръката й.

Прочетох написаното с кръгъл, почти детски почерк!

„Роар е при нас. Знаеш къде можеш да го намериш. Мисли му, ако предупредиш ченгето — ще го убием.“

Подпис нямаше.

Попитах я:

— Кога се върна от работа?

— В четири и половина.

— Но ти ми се обади не преди пет и половина. Кога получи бележката?

— Когато се върнах вкъщи, Роар го нямаше. Излязох да го търся навън и говорих с някои от приятелчетата му. Но те не го бяха виждали. Търсих го още малко и в пет часа се върнах обратно. Тогава видях тази бележка в пощенската кутия. Изплаших се до смърт. Не си спомням какво точно направих, качих се горе, легнах, плаках. Просто не знаех къде да ида, кого да моля за… помощ. Тогава се сетих за теб. Помислих си, че може би ти… Но не смятай, просто аз ще… — Тя ме погледна в очите. — Аз ще ти платя хонорара, който се полага.

Отговорих й:

— За това ще говорим по-късно. Първо трябва да намерим Роар. Това е най-важното. И ти все още си сигурна, че не желаеш да се обаждаме в полицията?

Тя завъртя отрицателно глава.

— Добре. Остани тук, в случай че момчето се върне. А аз ще видя къде бих могъл да го открия.

— Къде… ти къде отиваш?

Казах:

— Най-логично е да започна от онази хижа там горе.

Тя отвори широко очи. Големи, сини — просто ме болеше да ги гледам. Венке отрони:

— Но това е опасно. Може да стане…

— От време на време и аз ставам доста опасен.

Казах това и се опитах да изглеждам такъв, за какъвто й се представих. После излязох.