Гюнар Столесен
Докато смъртта ни раздели (25)

25

— Значи такава била работата… — проточи Йон Андершен.

Хамре ми хвърли непроницаемия си поглед.

— Наистина стопроцентово алиби — повтори той замислено и почти нажалено.

Почука се и влезе жена полицай. Кимна на колегите си. Беше на около трийсет години, с обикновена външност, но спретната, русокоса, с малки очи и устни, отвикнали от козметични мазила. Каза:

— Навън чака едно момченце, с него е Хансен. То твърди, че живее тук…

— Роар, Роар! — избухна Венке в силен плач. — Какво ще стане с него, с нас? Какво ще стане?

Хамре кимна на жената полицай да отиде при Венке Андресен. След това нареди на Йон Андершен:

— Излез навън и им кажи да почакат. Не можем да пуснем момчето тук. Не бива да…

Той не каза какво не биваше да прави Роар, но не беше и нужно. Никое осемгодишно момче не може да мине покрай окървавения труп на баща си, без да го погледне. Дори бащата да ги бе напуснал — него и майка му, заради друга жена.

Седяхме мълчаливо и чакахме Венке Андресен да се поуспокои. Служителката от полицията я беше прегърнала през рамо и се опитваше да я утеши.

В тила си усещах тъпа тежест. Разбирах, че положението съвсем не е добро нито за нея, нито за Роар. А поради причини, които все още не осъзнавах напълно, аз също се чувствах непосредствено въвлечен в случилото се. Седях, обзет от тъга. Тези хора не ми бяха безразлични, те ми станаха близки. Само допреди седмица не бях и подозирал за съществуването им. А сега ги чувствах като свои.

Роар — той сам беше дошъл в кантората ми, напомняйки ми за едно друго момче. Беше говорил с мен, оказа ми доверие, а само след час аз бях вече негов герой. И може би все още бях.

Венке Андресен — нещастница, неуспяла в живота, внезапно останала сама — млада жена, копнееща за грижи и нежност и… тя ме беше целунала. Или обратното. Аз я бях целунал. А споменът за целувката й все още докосваше устните ми като полъх от бриз.

Юнас Андресен — беше ми станал симпатичен. Разказа ми целия си живот, там, край масата с покривка на червени и бели квадратчета, напомняща пътна карта. Беше ми показал страничните пътища и тайните пътеки в него и ми се беше доверил откъде иска да тръгне. Ала посоката се оказа фатална — изведе го направо в най-стръмната пропаст.

Имаше и други — Джокер, който ме бе изплашил и после разярил, но когото също разбирах или поне си мислех, че разбирам. Майка му, с която ми беше приятно да разговарям въпреки облака водка, помрачил главата й. Гюнар Воге, разговорът с когото не ми беше доставил и грам удоволствие, но който ми беше казал някои неща, които може би ще трябва да имам предвид.

И Сулвай Мангер — все още загадъчната Сулвай Мангер, за която имах чувството, че вече я познавам, от кратката ми, безмълвна среща с нея и от разказа на Юхан Андресен, разказ за нея и за една любов, която аз така добре, така добре разбирах.

Огледах се. По-ясно отпреди видях всички тези малки бродерии по стената, за които той ми каза, че се е чувствал като вплетен в тях. Бе имал право. Бяха много. Или по-точно казано, прекалено много.

Венке Андресен се беше поуспокоила отново, а Якоб Е. Хамре пак й задаваше въпроси с неумолимия си, но както винаги вежлив глас:

— Имате ли роднини в града, госпожо Андресен?

Тя завъртя отрицателно глава.

— Някои приятели например, които… за известно време биха могли да се погрижат за Роар.

Знаех, че този момент ще дойде. Очаквах го. Но тя все още не разбираше сърцевината на въпросите му. И каза:

— Но аз няма ли да…

Сега Хамре, и само той, се осмели да я погледне в очите, после каза:

— Страхувам се, че ще трябва да ви вземем за няколко дни в полицията, госпожо. Засега само като свидетел, но… Съжалявам, че трябва да ви го кажа, но против вас има много силни улики и не можем да рискуваме да ви оставим на свобода, докато следствието не е приключило. Това засяга издирването на доказателства и прочее. По-подробно обяснение ще получите, преди да ви изправят пред членовете на комисията за разпити, утре предобед. И разбира се, ще можете да разговаряте с адвокат. Имате ли си адвокат?

Тя завъртя отрицателно глава. .

— Не. Но… това означава ли, че… аз съм… арестувана? Вие нали не вярвате, че аз…

— Ние не мислим нищо. Нямаме право да вярваме, или не. Но нямаме право и да разсъждаваме прекалено. А както изглежда работата тук, всичко е доста ясно. Но ясно е и това, че ще направим голямо разследване. За това бъдете съвсем спокойна.

Погледът й търсеше моя. Вече й бях помогнал един път, но сега не можех, все още не можех.

Хамре рече:

— А Роар…

Тя го прекъсна:

— Варг! Той така те харесваше. След като ти беше тук… първия път… почти не говореше за нищо друго, освен за теб. Ти… не би ли могъл да го откараш при Сисел, при сестра ми в Йойстесе?

Хамре ме погледна не без съмнение.

Кимнах:

— Ще го направя, ако получа разрешение. Той би могъл да спи при мен тази нощ, а утре аз ще го закарам там. Но нека полицията ги уведоми какво се е случило.

Погледнах към Хамре и той кимна.

— Ще свършим тази работа. Значи така, проблемът отпада? Ако, разбира се, момчето не ще има нищо против. — Той погледна към Венке Андресен: — Искате ли да говорите с него?

Тя каза бързо:

— Не, о, не! Не бих могла сега, не бих могла! Пак ще се разплача. Не! — Тя се обърна към мен. — Излез при него, моля те. Не би ли могъл да го вземеш веднага, преди още да съм тръгнала?

Кимнах сериозно.

— Разбира се.

— И…

— Какво?

— Само… само го поздрави от мен. Кажи му, че… всичко ще се оправи, че… ще отсъствам само за известно време и ще му обясня всичко веднага щом се върна.

Сълзите отново закапаха от очите й и ги обвиха в полупрозрачен, блещукащ воал.

Хамре добави:

— Обади се и на нас, Веум. Ще имаме нужда от обясненията ти още веднъж, вече направени в съответна форма.

— Разбира се — отговорих. — Ще се свържа с вас веднага щом се върна.

Надигнах се и за миг останах неподвижен. Искаше ми се да отида при Венке Андресен, да я прегърна, да я притисна към себе си и да й кажа:

— Не се тревожи, приятелко мила. Всичко ще се оправи.

Но не можех да сторя това. Протегнах й ръка и тя я пое внимателно и леко. Казах й:

— Ще говорим по-късно… ще ти съобщя как се чувства Роар.

Тя ми кимна мълчаливо и аз я оставих там, където седеше — с изживяно минало и несигурно бъдеще. Със спомена за една целувка и една ръка. Всичко, което й бях дал, единствената утеха, която успях да й предложа.

Вън, в антрето, вече разстилаха бял чаршаф и от опит знаех, че единственото, което чакаха, е сигнал от Якоб Е. Хамре. Тогава щяха да положат Юнас на носилката, да го увият здраво и да го откарат.

Излязох от жилището да посрещна Роар.