Гюнар Столесен
Докато смъртта ни раздели (18)

18

Механата на пивоварната е едно от малкото места в Берген, които са запазили своята уютна простота без фалш и имитации. Големите стенописи на Пер Шваб с морски мотиви, е изображения на старинни къщи и на кораби, каквито отдавна няма, будят у посетителя чувството, че се намира на място, неподвластно на времето. Публиката му се състои не от вресливи студентчета и полупияни юноши, типична за повечето евтини ресторанти, където те отиват да пият бира, без да са изкарали пукната стотинка със собствен труд, а от обикновени трудови хора, търговци, моряци, чиновници, главно мъже. Там не се ходи, за да се намери жена, а за да се изпие една хубава бира след работа или за да се хапне прилично, и то на прилични цени.

Влязох и седнах в едно от най-закътаните сепарета. Поръчах си бира и бифтек от китово месо и спокойно пристъпих към вечерята си.

Сепаретата бяха в три успоредни реда. Аз бях в най-вътрешното до едната стена. В това до мен седеше едър мъж в сив костюм и с шкембе, в което бе потънала катарамата на колана му. Той беше забил глава надолу, като че търсеше бъдещето в дъното на чашата си. Не знам дали не дремеше. Сепарето до срещуположната стена беше заето от двойка млади, вплели пръстите на ръцете си и даващи вид, че никога не ще се разделят. Макар това да бе неизбежно, и то само подир две-три години семеен живот или съжителство.

Навън оловно-стъклените прозорци спасяваха заведението от смога и шума на автомобилното движение, а бифтекът имаше вкус на истински бифтек.

Бях започнал втората бира, когато Юнас Андресен влезе в механата и се заоглежда за мен. Дадох му знак и той пристигна, кимайки с глава. Отиваше му да бъде и келнер.

Беше преметнал светло сако през рамото си, а в другата ръка носеше дипломатическо куфарче. Остави ги на скамейката до себе си. Когато келнерът дойде, той си поръча половин литър експортна бира, а щом я получи, веднага повтори поръчката.

— Така е, когато излизам от работа — обясни.

Пиехме мълчаливо, аз моето светло пиво, той — своето тежко експортно. Все едно, че бяхме двама стари приятели, които се срещат след работа и не им е нужно да си говорят, за да се чувстват добре.

Но нали трябваше да разговаряме, а Юнас вече бе започнал леко да фъфли.

— Не знам какво ти е разказвала Венке — поде той. — Не знам доколко си осведомен… — запъна се леко. — Нали минаваме на „ти“?

— Разбира се — казах и стиснах протегнатата му над масата ръка.

— Юнас — каза той.

— Варг — казах аз.

— Какво?

— Варг?

— Аха. — Той предпазливо се усмихна, сякаш му стана забавно. После продължи: — Изхождам от това, че тя… тя сигурно ме е обрисувала в доста мрачни краски. Бива я по силните… характеристики.

Последната дума му се опря, но той ненапразно работеше в областта на рекламата.

— Женен ли си? — попита и хвърли кос поглед върху дясната ми ръка.

— Не, но съм бил.

— Поздравления. Значи сме от една… компания.

— Така е.

— Когато бе семеен, жена ти изневеряваше ли ти? Затова ли?

— Не. Просто работата ми пречеше на нашия съвместен живот.

— Разбирам.

Държеше ме под око, а аз продължих:

— Има разни видове изневяра. На мъже, които изневеряват с други жени или с чашката; на такива, които изневеряват с работата си… Не ме питай кой вид е най-лошият, но в моята професия… Имам впечатлението, че за повечето жени най-лошото е да им се изневерява с други жени.

— Точно така. И никога не питат защо. Във всеки случай — рядко. И въобще не вземат под внимание редица обстоятелства. Един неверен мъж или една невярна жена са винаги виновни за разтрогването на брака, без някой да ги е питал кое ги е тласнало към прелюбодеяние.

— Именно. И аз никога не се съгласявам да се занимавам с такива случаи.

Той ме погледна изненадано:

— Какви случаи?

— Такива. Никога не следя тайно съпрузи, за да разбера къде се намират, ако не са там, където би трябвало да са, и с кого са. Защото, поврага, никой не може да знае защо са там, а не другаде.

— Не, не може да знае, точно така. Но слушай, Веум, не мисли, че съм седнал тук… че говоря… за да хвърлям вината върху Венке. В никакъв случай.

И наистина не правеше това. Просто си поръча още една бира. Бях се отказал да го следвам в пиенето и не помръдвах от третата си чаша.

По брадата му полепна бяла пяна и няколко балончета от нея се разлетяха встрани, когато продължи:

— За съжаление обаче тя не мълчи и все ме обвинява. Не желае да потърси и своите грешки. Но да оставим това. Да я оставим да се залъгва, ако така би й било по-добре. Но истината, истината е, че това не беше семеен живот и нямаше шанс да стане такъв. Ала ние сме все прекалено млади, за да го разберем, нали… е… е… Варг?

— Въпрос е дали някога въобще ще станем достатъчно стари.

— Не. Но още в началото ние бяхме съвсем различни. Не знам дали ти е разказвала за миналото си. Тя не е от Берген, въпреки че от диалекта й няма и помен. Родена е във вътрешността на Хардангер, в селце, притиснато като кръпка към планината, в селска къща, чиито стопани били дарени от съдбата с късче земя и две крави. Живяла в набожна и морално строга среда, но когато тръгнала на училище, заживяла у по-голямата си сестра в Йойстесе, където се чувствала по-добре. Приятни хора са и сестра й, и мъжът й. Но все пак детството е оказало силно влияние върху развитието й. Разпятие на стената и само една книга на етажерката… И годишен абонамент за списание „За бедни и богати“. Докато аз… Аз съм градско момче. За пръв път се напих още на четиринайсетгодишна възраст, а на петнайсет вече имах първото си преживяване с момиче… крадях коли и хойках с лифта до Фанафиел и Йелеста. Но ми провървя. Най-накрая. Започнах да следвам във висше търговско училище, където средата бе доста развращаваща. Заредиха се безкрайни пиячки с много бира, с дебели студентки от провинцията, които танцуваха полуголи по масите, щом се натряскаха. Започнах работа в рекламния бранш, динамична, разнообразна, с пътувания и приеми, с всякакви среди и хора… А тя предпочиташе да си седи у дома, сведена над ръкоделие, да чете или да слуша грамофонни плочи, да гледа телевизия. Обичаше да готви, да подрежда дрехи и съвсем не се интересуваше от живота извън стените на дома. Вкусваше алкохол само от учтивост. Научих я да пуши. А аз бях свикнал да излизам и да се черпя с приятели, да флиртувам, да се връщам късно вечер, и то с не съвсем сигурна походка. Но какво биха означавали подобни различия, ако между нас наистина имаше любов? — Той вдигна към мен тъжен поглед: — Да, може би наистина не сме били така силно влюбени… Или аз…

— Къде всъщност се срещнахте?

— Къде се срещат хората? Тя познаваше една, която познаваше друга, която… Старата позната история. Винаги се намира приятелка на приятелката, с която си делил таванската стая, нали? А една от тези приятелки, някоя от тях, сигурно е била от Хардангер, нали така?

— Да.

— Точно тъй. Срещнахме се у общи познати и тя… е, добре… тя постепенно започна да ме привлича. Беше много по-различна от другите, от всички тези други момичета. Сдържана, срамежлива, целомъдрена. Почти не говореше, а когато веднъж я попитах за нещо, наведе очи и сплете пръсти в скута си. Та така, привлече ме, запали ме… Исках да я имам, да я притежавам… И тя… — Той вдигна рамене и изпразни чашата до дъно. — … и тя ме хареса. Много скоро. — Поръча си още за пиене и продължи: — Започнах нов живот. След безкрайните флиртове и смяна на леглата в продължение на няколко години всичко стана мило, омайно и спокойно. Излети във Фльоен през меките като памук нощи, разходки около пустите кейове в неделните предобеди, ходене на кино, както по времето на първите юношески увлечения, притихване в салона, хванати за ръце в някой от най-тъмните му ъгли. Венке, Венке, Венке…

Той почти ме беше забравил, а след петата халба бира главата му се спусна още по-ниско към пъстрата покривка на масата.

Мъжът от съседното сепаре си бе отишъл, оставяйки на покривката след себе си едно мокро, кръгло петно. Влюбената двойка отсреща вече бе преминала към взаимно галене на лактите, но преди да се изядат лакомо един друг, трябваше да привършат с вкусната вечеря, сервирана пред тях.

Юнас Андресен каза:

— И така, тя стана моя. Нежна розова пъпка, пъстървичка, която, понесена от течението, се хваща на въдица… Забременя, оженихме се, появи се Роар, станахме трима. Квартирката ни на Нюгардсхьойде изведнъж отесня. Наехме друга. А аз вече от половин година бях отново влюбен и животът започна да показва истинската си страна. Искам да кажа, че самият факт, влюбването ми в друга само половин година след като бяхме сключили брак… потвърди… какво е действителното положение, къде се намира онази страна.

— Коя страна? — попитах с мътна глава след трите бири. Поръчах си още една, за да не пресъхна.

— Страната Никога вече. Аз бях Питър Пан и Венди^[1] принадлежеше на миналото. Тя остаря, Варг. Нямам предвид външността й, Венке и до днес прилича на почти шестнайсетгодишно момиче, във всеки случай поне така изглеждаше допреди няколко месеца. Но се оеснафи. Загуби интерес към всичко, освен към мен и детето. Пък и тези нейни безкрайни ръкоделия. Стените ни се покриха с бродерийки, възглавнички отрупаха диваните и креслата, а масите и шкафовете — очарователни покривчици. В тоалетната смени шнура на казанчето със саморъчно изплетен и… и…

Опитах се да си припомня жилището на Венке Андресен. Казах:

— Май попрекаляваш, а?

— Е добре де, но имах тъкмо такова чувство, че ми предстои да затъна до гуша в тези саморъчно избродирани дреболии.

В заведението влезе жена и седна на свободната маса до нас. Тя бе към края на петдесетте, с леко изкривена глава. Набръчканата й уста се бе разтеглила в усмивка, подобна на тази на вълка, който причаквал Червената шапчица. Само че Червената шапчица отдавна беше станала член на „Женски фронт“ и участваше дейно в обществения живот, та дори да му беше попаднала в лапите, вълкът нямаше да спечели кой знае колко, защото тя бе изкарала курсове по джудо и знаеше как да се справя с мъжете, дето имат космати ръце и крака. И така, жената си поръча бира и сандвич — „принцеса“, като се зае да изяжда залък по залък собствената си непреодолима самота, докато от нея не остане и трошица.

Юнас Андресен продължи да говори, без да забелязва нищо наоколо, а пяната по брадата му вече бе изсъхнала:

— Първите ми мръсни изневери бяха всъщност дребни лъжи, като онези, които хората обикновено си шепнат зад гърба ти, само че в моя случай не бяха сплетни, а истина. Случайна колежка или сервитьорка по време на командировка в Осло, жената на някой приятел или току-що разведена актриса, общо взето, мимолетни приключения, много рядко продължаващи повече от една вечер. Два пъти се влюбвах на сериозно, но само в единия случай правих любов с нея. Ако това въобще означава нещо. Като че това, да спиш с някоя жена, отрича или потвърждава нещо друго, освен факта, че си удовлетворил своето самолюбие… Да, да, така…

Погледът му стана занесен и аз побързах да му поръчам нова халба експортно. Сервитьорът беше започнал да бърчи недоволно нос, но донесе поръчката. Попитах:

— Искаш ли да хапнеш нещо, Юнас?

— Да ям? — Той ме погледна, сякаш никога не бе чувал тази дума.

Опитах се да го върна обратно към темата на разговора:

— И така… ти казваш…

— Аха. Така… Така срещнах Сулвай.

Нова пауза. Чертите на лицето му омекнаха, погледът му стана топъл и забелязах, че прави опит да се изправи, което не бе леко след пет и половина халби бира.

— И реших въпроса. Всичко се ре… ши.

Не продумах. Знаех, че ще е необходимо време. Може би още пет-шест халби бира, докато стигнем до края на историята, но очите и лицето му говореха, че иска да ми разкаже всичко. Нямаше да ми се разминат всички детайли от „Балада за Юнас и Сулвай“ и ми бе нужно да се въоръжа с повече търпение.

— Сулвай — повтори той.

Сега видението на съскащата змия изчезна; сякаш слънце се бе издигнало над нас и лъчите му пробиха помръкналите стенописи, достигнаха до червено-кафявото сепаре, осветиха дупките по покривката и полупразните бирени чаши, все едно, че огряваха свежозелена морава нейде между морето и планината. Море като вълнисто огледало и планина като лазурносиня мечта за бъдещето. Слънцето, което огрява и бедни, и богати, служители в рекламни фирми и частни детективи, Юнас и Варг. То ни изпълни, погълна ни, после ни изплю като дрипи от пушек и пепел, изригнали от бушуващия у всички хора вулкан на живота — вулкана на любовта.

— Тя започна работа при нас преди три-четири години и в началото не й обръщах особено внимание. Дойде направо от училището за приложни изкуства и започна като хоноруван сътрудник — любезно, приятно момиче, около което ти е хубаво да бъдеш, да ти е колежка. Докато една сутрин внезапно се ощипваш над лакътя и откриваш, че си влюбен до уши в нея, а на следващия ден разбираш, че любовта ти те е обзела така, както никога досега. Но не се решаваш да й се обясниш, защото си женен. И тя е омъжена. Ти имаш едно, а тя две деца. Разбираш тогава, че много рано си се качил на влака и си слязъл на погрешна гара, а сега вече е много, много късно. Не е ли така?

Разбира се, че е така. И мен понякога са ме обземали подобни чувства. Само че моят влак отдавна беше заминал, а аз не бях слязъл на никаква гара. Просто бях изхвърлен на един завой — с главата напред.

Юнас размахваше ръце, сякаш я търсеше във въздуха. А може би се опитваше да я нарисува, да я направи видима за очите ми.

— Ти би… Тя е от този тип жени, за които имаш чувството, че всички трябва да се влюбят в тях. Първото нещо, първото, което грабва погледа ти, е косата й. Не е кестенява, тоест кестенява е, да. Само че е повече от кестенява — рижа, без да е рижа, не знам дали разбираш.

Разбирах. Вече я бях видял.

— Тя, тя просто блести, като че блясъкът идва от…

— Отвътре?

— Точно така! Отвътре. И цялата й топлина идва от там. Защото другото, което веднага след това се забелязва, е, че е много приятна. Винаги. Винаги е в добро настроение, разположена, приятелски настроена, даже когато спорим над някой проект и имаме противоречия. Бях толкова щастлив, че работим заедно.

— Каква всъщност е твоята длъжност?

— Сега я наричат консултант. По времето, когато всеки беше някакъв малък началник, формулировката й беше „ръководител на въпросите на маркетинга“. Занимавам се с договори, споразумения и с юридическото уреждане на въпроси, свързани с провеждането на кампании и с финансови задължения. Докато тя работи в сферата на практическата реализация на рекламата и е от тези, които претворяват идеите ни върху хартия. Много е способна. Почеркът й е прост, но тя притежава удивителна способност за самоизява, за оползотворяване на шрифта, на илюстрацията, кара идеята да оживее, да се изпълни със смисъл. Насища всичко със задълбочено проникновение. Не знам дали ме разбираш.

Не го разбирах съвсем. Но можех да напрегна фантазията си. Та нали я бях видял.

— Дълго страдах, обзет от тайна страст, от любов, която ме завладя всецяло, месеци наред, докато внезапно един ден… Седяхме и работехме, а преди това бях обядвал с един клиент, с когото си бяхме поделили бутилка вино, така че главата ми бе леко замаяна, все едно, че плувах във въздуха, случвало ти се е подобно нещо, нали?

— Естествено.

— Внезапно усетих, че сме съвсем близо един до друг, там, наведени над чертожната й дъска, и аз й казах съвсем предпазливо: „Знаеш ли, Сулвай, мисля, че съм влюбен в теб. Да, вярно, май съм влюбен.“ И тя ме погледна изпитателно, както някои жени гледат, когато искат да прочетат в лицето ти дали ги лъжеш, или им казваш истината. После рече: „Влюбен ли?“ А гласът й беше тъй мек, тъй мек, че после, когато трябваше да си тръгна, ми се прииска просто да я прегърна, тя не се възпротиви, аз долепих устни до шията й, поех дъха на косата й и за част от секундата устните ни се докоснаха, но тя не извърна към мен лицето си. Излязох полупиян от стаята, дори и вратата не затворих. — Той наклони глава и погледна с учудване празната бирена чаша. — И така… Измина почти година, без да се случи нищо повече. Вярвай ми, наистина, Варг. Опитах се да я забравя. Мислех си: ти си влюбен в нея, но тя не изпитва същото към теб. Защо да изпитва? Има щастлив брак и две деца, а и ти си женен. Аз не знаех въобще, че тя… не можех и в най-смелите си блянове да допусна, че една жена като С… Сулвай може да изпитва нещо към мен, но тъй е било. За мен започна да става все по-ясно, че не ще мога да се освободя от тази любов. Не виждах нищо друго, освен нея, нея и само нея. Започнах да си върша работата по-лошо, сам забелязах това. Бях по-малко съсредоточен, не ме спасяваше рутината. Започнах да допускам грешки и един ден насмалко щяхме да изгубим някакъв клиент. Ала това не ме смущаваше, щом тя беше там, заедно с мен. Щом работехме заедно и се срещахме всеки ден. През всички тези месеци ние нито веднъж не споменахме това, което се бе случило, нито това, което й бях казал тогава, а ставахме все по-добри и по-добри приятели. Направо мисля, че не съм имал досега по-близък приятел от нея, било то мъж или жена.

Налях му малко бира от моята чаша и той ме погледна с благодарност, но някак отдалеч, сякаш от другия бряг на Атлантика.

— Ала един ден…

— Да?

— Един ден. Беше късно, работехме извънредно по един проект, който непременно трябваше да завършим. Бяхме останали двамата. Съвсем сами в цялата кантора. След като завършихме работата, останахме да си поприказваме. Тя бе седнала, а аз стоях прав от другата страна на чертожната дъска. Имахме и по чашка топло кафе. Въобще не си спомням за какво говорехме, просто си бъбрехме. Помня обаче, че непрекъснато си повтарях: „Сега, Юнас, сега трябва да й го кажеш. Сега е моментът.“ Но не можех. Не можех да формулирам чувствата си, не можех да им дам име, те напираха и бушуваха в мен само докато… докато я гледах как седи там. И така… Тя си запали цигара… После каза: „Рядко пуша. Това ме прави лекомислена.“ А аз казах: „Лекомислена…“ Протегнах ръка и я погалих по бузата. Погледът й стана топъл и премрежен, тя също протегна ръка и бързо ме погали с опакото й по бузата. Сякаш всичко у мен се отприщи, Веум. Всичко се разтопи. Наведох се над чертожната дъска и обхванах с две ръце лицето й, главата й. Усетих в дланите си нежната й кожа, прилепих лице до нейното, до косата й, тази прекрасна и мека коса, докоснах с устни ухото й, бузата, ъгълчето на устата и усетих, че трепери. Задъхвах се, Веум, задъхвах се като стар човек, така ме разтърсваха чувствата. „Сулвай, Сулвай, ти си добро момиче, Сулвай“ — мълвях глупаво, а тя ме погледна с големите си ясни очи: „Мислиш ли, Юнас?“ — „Само ако знаеше, че от години не съм изпитвал такова чувство към никого, както сега към теб, Сулвай.“ Целувах я много пъти, по ухото, бузите, устата, а тя извръщаше лицето си. Казах: „И ти малко ме харесваш, нали?“ — „Страшно те харесвам, Юнас“ — каза тя. Продължих да я целувам. Тя каза: „Хубаво ми е тук с теб, Юнас, но недей да искаш повече.“ Галех я с едната си ръка, отмахвах косата й от челото, от очите й, говорех й, че това, което изпитвам към нея, не е сексуално, а романтично, дотолкова, че се чувствам съвсем млад, на шестнайсет или седемнайсет години. „Искам да бъда добър с теб. Да те целувам — по устата.“ И гледах тази нейна уста, красивите й устни, тесни, но полуотворени… разбираш ли ме…

Разбирах го. Още малко, и щях да се разплача.

Той продължи:

— Тя се усмихна, мисля, засрамено и рече: „Аз също… говоря доста глупости… импулсивна съм, прекалено импулсивна, чувствена… и също… също имам необходимост да съм нежна с някого.“ Ръцете й, тя държеше с двете си ръце моите, Варг, и ме гледаше, а лицето й сякаш изпълни стаята, сякаш в цялата вселена нямаше нищо друго, освен това изящно лице, оградено от тази коса, лице с изящно носле, с тъмносини, почти черни очи, с обли бузи и твърда брадичка. О, Сулвай, Сулвай… И тогава вече знаех, да, знаех, както знам и сега, че я обичам, че винаги ще я обичам, каквото и да се случи, че никога не ще престана да я обичам…

Той се огледа наоколо, търсеше и други в заведението, които да обича, с които да сподели преливащите в него чувства и да си приказва с часове. Но не намери никого. Единственият, на когото бе попаднал, беше детектив, не от най-скъпите, но и не от най-евтините.

Юнас продължи:

— Тогава чухме, че някой върви по коридора. Бързо се разделихме, протегнахме слепешката ръце към чашите с кафето, вдигнахме ги към устните си и вече седяхме на необходимото разстояние един от друг, когато вратата се отвори и някой влезе…

Очаквах завършека. Попитах:

— И кой беше той?

— Мъжът й.