Гюнар Столесен
Докато смъртта ни раздели (27)

27

Събудих се рано и повече не можах да мигна. У мен пъплеха премного чудовища, премного призраци, които се прокрадваха иззад високи, черни и голи стволове, за да не ми дават покой.

Оставих Роар да спи колкото си иска и тихо се прокраднах в кухнята. Наруших един от здравите си принципи и пих кафе на гладен стомах. Направих го много силно, после седнах и дълго гледах надолу в тъмната течност като в бездънен кладенец. Но в кладенеца нямаше какво да съзра, а в чашата не бе останала никаква утайка от кафето. Утайката се беше наслоила у мен, зад очните ябълки, по езика и душата ми, ако наистина имах такава.

Опитах се да анализирам ситуацията. Юнас Андресен беше мъртъв. Последният ден от живота му бе отминал и сега за пръв път от трийсет и няколко години слънцето се издигаше над земята, по която той вече не ще стъпва. За нас, останалите живи, това не означаваше особена промяна. За него обаче означаваше всичко. Той беше преминал загадъчно в царството на непостижимото, в роените долини и обгърнатите в синкави воали гори, беше поел нагоре в планинското царство, очакващо всички ни тогава, когато броеницата на дните ни се скъса.

Умрял бе бързо и брутално. Бях го видял как отива да срещне смъртта, ала не и самия гибелен миг. Видях Венке Андресен да бяга в паника, след като всичко бе свършено, малко по-късно видях Сулфрид Бреде да излиза от асансьора. И пак бях видял Юнас Андресен съвсем късно, само няколко минути и същевременно цяла вечност по-късно.

Той беше надупчен с нож, какъвто би могъл да използва и Джокер, ала Джокер не го бе използвал, защото ние двамата с него разговаряхме в момента, в който друг бе използвал оръжието.

Но кой ли?

Видях отново смаленото лице на Венке Андресен, свита на дивана, стиснала с побелели пръсти носната кърпичка, която й бях дал, видях очите и устата й. Видях също и Якоб Е. Хамре. Уверен, знаещ, с упорито стиснати устни, но ведър.

Кой? Сулвай Мангер? Мъжът й? Или някой непознат, чужд човек, който досега не се беше появявал?

Работата на полицията беше да го открие. Аз имах много по-лесна задача — да откарам Роар до Йойстесе и да се върна оттам. Да се отправя в неизвестността на едно бъдеще и да се завърна в несретата на едно минало.

Навън с колебание просветваше нов ден. Нов ден в началото на март — все още едноцифрен, увенчан с неспокойни облаци, които преминаваха по небето, но изпод тях надничаха късчета от синевата му. Все още ниско, слънцето прокара през белия си покров няколко плахи, утринно-златни лъчи, но не след дълго побърза пак да изчезне. Пролетта разузнаваше с предпазливи светлини обстановката в града, за да се оттегли в по-топли кътчета и да изчака по-благоприятни времена.

Роар внезапно изникна на прага на кухнята, бос и по гащета.

— Ти вече си станал, Варг?

Пътят от Берген до Хардангер е толкова познат на болшинството от бергенци, че те биха могли да се носят с колите си по него с вързани очи и тампони в ушите, поне до Квамскуген, популярна област сред скиорите, но през тази зима имаше малко сняг и аз за пръв път се отправях нататък. Бях си намерил по-добро занимание от това да пренасям ските си с автомобила първо нагоре към Квамскуген, а после надолу към Берген. Предпочитах за отмора риболова — в мътна вода или в шише акевит.

По протежение на Скугестранд вече има широк и хубав път, напомнящ аутобан, и голяма част от напрежението при шофирането спадаше. По-рано човек просто не знаеше с каква кола би се сблъскал на следващия завой, а сега напред има видимост на не по-малко от двеста метра.

Както всички момчета, и Роар обичаше да пътува в автомобил и виждах как по лицето му се редуват интересът към пейзажа и желанието да си бъбрим.

— Ти… ти си много добър шофьор, Варг.

— Така ли мислиш?

— Участвал ли си… участвал ли си в преследването на много престъпници?

— Не ми се е случвало често.

Само всеки петък… с редовния криминален филм по телевизията.

— Разкажи де!

— Няма много за разказване. Всичко става толкова бързо, че след това едва ли е възможно да си спомниш нещо. Просто се радваш, че си се отървал, че си запазил живота си.

— Ооо… но…

Малко преди Тюсе има крайпътно кафене, разположено точно на един остър завой, и пред него винаги са паркирани коли. От пътя то не изглежда толкова уютно, но влезеш ли вътре, попадаш в салон, който напомня някогашна зимна градина, с големи продълговати прозорци, насечени от безчет малки рамки като шахматни дъски, с чуден, успокояващ изглед надолу към морето. Лете този изглед се промъква между листака на дърветата пред прозорците. Сега нямаше листа и голотата им допълваше пастелните тонове на картината, без да те лишава от чувството, че си напуснал ежедневната действителност и си се озовал в приказен свят. Независимо от това какво консумираш, ти седиш, захласнат от гледката. Вратът ти леко се схваща, но излизаш навън с уталожени нерви и сетива, а сядайки отново на волана, усещаш, че това ти е вдъхнало благост, че ръцете ти са станали по-сигурни, а зрението — по-остро. И наистина шофираш по-добре.

Влязох с Роар в кафенето и всеки изяде по един сандвич със скариди, като се има предвид, че маслото бе повече от скаридите, поставени върху лист от зелена салата, който ми напомни одран хамелеон, и парче лимон, предварително изстискано. Ала гледката пред очите ни никой не можеше да ни отнеме, за нея дори не вземаха нищо отгоре.

Накрая си поръчах чаша кафе, а за Роар — лимонада, която той изпи със сламка. Сламката беше червена, а лимонадата — белезникава, почти безцветна. Покривката на масата бе зелена, а изгледът…

В съседство с нас седяха трима шофьори на товарни автомобили. Имаха гласове, дълбоки като минни шахти, и юмруци като екскаватори. Лицата им бяха широки и ъглести като колосите, които караха. Това непременно бе характерно за професията им, един вид деформация, която и законът за охрана на труда не би могъл да премахне. Не ги чувах какво си говорят, но какво значение имаше това. Гръмките им гласове боботеха и това бе достатъчно. Тук тези хора се чувстваха като у дома си, те се чувстваха като у дома си във всички крайпътни кафенета на света. Последните непоклатими каубои. Ако срещнеш един от тях в някоя тъмна вечер насред завой, кацнал високо в колата си, по-малка само от локомотив, и ако си се приближил доста вляво към осевата линия, с теб е свършено. Ще се превърнеш в смес от кръв и бензин, която ще се разлее по асфалта на мястото, дето само допреди минути си се намирал с твоя автомобил. Тогава не ще бъдеш нищо повече от онези няколко километра над осемдесет, с които си карал, за да спестиш време и да не закъснееш за срещата си със своята внезапна смърт, насред един завой, в ковчег от разкривен метал, окъпан с машинно масло.

Но тази прелестна гледка…

Роар смучеше лимонадата през червената пластмасова сламка. Гледах лицето му. На кого прилича? На майка си? На баща си? Опитах се да си ги представя: Венке Андресен със затворени очи и внезапно поднесени за целувка устни и Юнас Андресен, с очила и мустаци, омацани с бирена пяна, стиснал с пръсти чашата и на другия ден най-неочаквано — мъртъв.

Не, не приличаше на никого от двамата. Приличаше на себе си — малко момче с овехтяло шушляково яке и кадифени джинси с кръпки на коленете, което внезапно се беше появило в кантората ми, вече забравих преди колко дни. Пет или шест? И непрекъснато ми напомняше за едно друго момче, с няколко години по-малко, което отдавна не бе идвало при мен, отдавна.

— Не смяташ ли, че е красиво? — попитах го аз и кимнах в посока към прозореца.

Той ме погледна въпросително.

— Кое?

— Изгледът.

— Изгледът?

Не, още беше много малък. На осемгодишна възраст никой не се вълнува от изгледи. Това ще стане едва при първото влюбване.

Изпихме си кафето, лимонадата и потеглихме отново. Около Квамскуг нямаше сняг, но областта чернееше от дъжд. Снегът покриваше с тънка корица склоновете на планината и трябваше да се иде доста нависоко, за да се намерят удобни места за каране на ски.

Пътищата бяха добри. Мина времето на разбитите квамскугски коловози: туризмът бе допринесъл и за оправянето на пътищата, въпреки че доста се спореше по тези инвестиции. Бързо преминахме покрай плътните редици от хижи, които придаваха на пейзажа вид на хаотично застроено предградие, и се спуснахме надолу през Токайел, където тунелите под планините започнаха да ни поглъщат и изхвърлят отново като носена от течението риба.

Прекрасната природа се простираше чак до Хардангерфиорд и Нордхаймсунд, където изведнъж настъпи пролет. Това беше мигът, който се случва тук само веднъж на година. Сякаш небесна ръка внезапно отмества облаците настрана и хвърля шепа слънчеви лъчи връз земята. Слънцето се изтърколи надолу по склоновете на планината, събра в бляскавия си диск остатъците от миналогодишното зелено, смеси ги с кафявото, бялото и мръсно сивото на зимата, запокити ги в очите ми. Пролет!

Наистина пролет. Слънчевата светлина увиваше като мрежа пейзажа и придаваше сияние на задминатите от нас планински склонове, на пътя, който се виеше към фиорда, на синьо-бялата му ивица под нас и на сиво-сините хребети от другата му страна, разпростираха се над искрящите в алено и сребристо градини, над лъхтящия насреща ни червен автобус и стопли поспрялата до самия край на шосето стара жена в сива пола и тъмнокафява фланела, с черна кърпа на главата. Тя ни гледаше с лице, изтъркано от времето и обветрено от годините. Да, пролет, още смътна, съвсем ранна, но пролет.

Не говорех нищо, за да не изпортя настроението, да не разчупя на парчета картината пред нас на хиляди парчета и парченца. Но внезапно настъпилата тишина ми подсказа, че и Роар изпитва същото, че и той е забелязал внезапно изгрялото слънце над неочаквано изникналия нов пейзаж, че и той бе почувствал настъпилата в природата промяна, бе усетил, че слънцето е поставило своята тежест във везната на времето, че старата зима е на път да си иде, а новата пролет нахлуваше като прилив долу във фиорда — навътре в морето и нагоре в небето.

Късата отсечка на широкия път между Нордхаймсунд и Йойстесе минаваше покрай фиорда от синкаво сребро, който проблесна от едната ни страна, отразявайки слънчевите лъчи на каскади, не по-малко от нас освежен и зарадван от… пролетта.

Пристигнахме, изпълнени с такива чувства, в Йойстосе, все още носейки зимата в кръвта си, ала вече и пролетта като надежда, и лятото като страстен порив. Само след миг студът и смъртта отново ни смразиха, защото си спомнихме за какво пристигахме там.