Гюнар Столесен
Докато смъртта ни раздели (3)

3

Задминахме огромния търговски център, наречен не без сарказъм „пазарен площад“. Отзад, на голия хълм се виждаха две училищни сгради: голяма, червенееща се — гимназиална, и вкопчилата се в хребета като надута гъсеница — за начални класове. По-нататък, устремени към небето, стърчаха четири жилищни блока.

— Ние живеем ей там, в онзи — посочи Роар с израз, сякаш показваше някоя от звездите на Голямата мечка.

Целият квартал тънеше в сянката на планината Людехорн, стръмна, тъмна и мрачна. На върха й се издигаше кулата на телевизионен предавател, чиито антени пробождаха коремите на облаците и разкриваха вътрешностите на стоманеносинкавото небе.

Паркирах колата, излязохме.

— Ние живеем там. — Роар отново посочи нагоре. Проследих с поглед показалеца му:

— Къде?

— На деветия етаж. Виждаш ли онзи прозорец с перденце в зелено и бяло? Там е моята стая.

— Аха.

Прозорец с перденце в зелено и бяло някъде на деветия етаж… Имах чувството, че ми говори Робинзон Крузо.

— Да се качим горе и да се обадим на майка ти.

Момчето упорито завъртя глава:

— В никакъв случай без… велосипеда.

— Добре.

Нещо ме присви под лъжичката. Не е лесно, дори хич, да се справиш с банда от седемнайсет-осемнайсетгодишни младежи, особено когато те са безогледни, а ти месеци наред не си правил нищо друго, освен да надигаш шишето с акевит^[1].

— Къде се намира хижата?

Свихме покрай следващия блок. По-нагоре, вдясно между дърветата, имаше още няколко блока, по-ниски, сякаш хвърлени от голяма височина, та сега се опитваха да се надигнат, за да видят къде са попаднали. Зад първия от тях се издигаше склон, обрасъл с хвойна и бор, а малко по-нагоре се подаваше хижата на Джокер и неговата банда.

Роар поспря до ъгъла на последния от високите жилищни блокове, додето ми обясняваше къде точно да ида.

— Ти май нямаш желание да дойдеш с мен? — казах.

Момчето поклати засрамено глава.

Усмихнах се.

— Не ти се ще. Разбирам…

Подобна банда върлуваше и в квартала, където бях израснал. Но не беше май толкова страшна. Пък и тогава нямаше подобни блокове.

— Почакай ме тук. Ще трябва да мина по онази пътечка между дърветата, нали?

Той кимна два пъти. Гледаше ме с широко отворени очи. Страхуваше се не за себе си, а за мен. Това съвсем не ми подейства ободрително.

Тръгнах с подчертано моряшка походка. Това ми даде малко кураж, илюзорното чувство, че съм голям и силен мъжага, който отдавна се справя с всичко без чужда помощ.

Разминах се с някаква жена. Към края на трийсетте, с изпито, хлътнало лице. И сякаш за да подчертае това, тя бе пристегнала косата си в кок на тила, силно изпъната назад, почти залепнала за главата й. Това й придаваше вид на индианка, въпреки че беше руса. Бледа, тя теглеше пазарска чанта на колелца и ме изгледа уплашено, макар да нямаше никаква причина да се страхува. Но не се и опитах да й се усмихна.

Поех между дърветата.

Винаги съм обичал боровете — устремени към небето, жизнерадостни, силни и рошави като езически символи на радостта, ярко контрастиращи с богомолците ели, печални или по-точно лицемерно строги. Мирисът на боровата гора винаги ми навява мисли за лятото, за късното лято, и представата, че съм на път през някаква долина, през горска просека или някаква друга местност, че се изкачвам нагоре към обраслите с храсти обли склонове, към откритата шир и чистия свод на августовското небе, излъчващо тъмносин блясък, към слънцето, изпълнено със сила и укрило много витамини за зимата, която предстои.

Ала сега не беше късно лято, а февруари и аз нямах никакво основание да мисля за шир, за мирис на борова гора или за нещо подобно.

Хижата изникна пред мен изведнъж, само на двайсет метра нагоре по склона. Всъщност това трудно би могло да се нарече хижа: грубо сковани дъски, нацапани с тъмнозелена боя, покрив от накатранена хартия и зебло за изолация между дъските, вместо прозорец — дупка като амбразура, покрита с мрежа за курник. До стената беше подпрян син лъскав велосипед, а иззад мрежата на амбразурата забелязах да наднича нечия бледа физиономия. Приближих се, дочух гласове и внезапно всички те наизлизаха отвътре, блъскайки се едни в други. Застанаха пред велосипеда — като стена.

Гостът можеше да заповяда.