Гюнар Столесен
Докато смъртта ни раздели (45)

45

Подкарах колата през района, който някога се наричаше Лаксевог, и се насочих към онази част на града, която се намира оттатък Людехорн.

Беше се стъмнило съвсем и невъзможно да се каже дали е зима или есен. Но Лаксевог аз обикновено свързвах с пролетта. Като момчета бяхме карали велосипеди от тук, и то винаги напролет — по асфалт, който сега най-сетне се беше показал след дългите месеци на поледици, сняг и дъжд. Вдишвахме студен и чист въздух под слънце, което още не бе достигнало зенита си, но все пак обливаше със златна светлина голите детски вратлета и късо подстриганите кичури. Пръстите ни замръзваха.

Лицето все повече ме заболяваше с приближаването ми към мястото, за което бях тръгнал. Сякаш драскотините се наливаха отново с кръв, сякаш тялото ми се противеше на решителността ми, на новата среща с брутално насилие, младежки юмруци и островърхи ботуши.

Големият супермаркет си стоеше на мястото и чакаше по-добри времена. Аз завих към четирите блока и паркирах до втория. Останах в автомобила, за да огледам обстановката. Не видях нищо подозрително. Сенките бяха без лице, мракът без пръсти.

Излязох от колата. Въздухът беше чист и студен, та имах чувството, че през нощта ще падне мраз. Малките мръсни локвички щяха да се заледят и старите хора щяха да си трошат кокалите на следващата сутрин.

Несъзнателно погледнах нагоре към жилището на Венке Андресен. Там беше тъмно. Нощта обгръщаше всичко.

Но аз не се бях запътил към този блок, а влязох в онзи, където се намираше младежкият клуб, макар че не тръгнах в посоката, определена от стрелките към мазето. Отидох към пощенските кутии. Гюнар Воге живееше на дванайсетия етаж, както стана ясно.

Завих към асансьора. Той ме чакаше. Влязох вътре, затворих вратата след себе си и натиснах копчето на дванайсетия етаж.

Сякаш гигант от поднебесните висоти си пое дъх дълбоко и изтегли асансьора дванайсет етажа нагоре. Вратата се отвори и аз излязох.

Жилището на Гюнар Воге се намираше в северното крило, най-близо до асансьорната шахта. Никой не отвори, когато позвъних.

Задържах се за момент до перилата и погледнах нагоре. Бях на най-високото място на сградата, като изключим покрива. Следващото значително стъпало нагоре беше самият Людехорн. Хората долу пред блока бяха станали още по-малки. Погледнах към колата си. Тя изглеждаше учудващо дребна и нищожна, като захвърлена играчка. Наоколо нямаше никого. Никой, който да отвори капака на мотора и да скъса проводниците, никой, който да се спотаи сред сенките край нея.

Позвъних напразно още веднъж.

После взех асансьора надолу. Излязох от блока, минах покрай другия и влязох в този, в който живееше Джокер. Пак взех асансьора нагоре, този път заедно с един неприветлив мъж с рогови очила. Озовах се пред вратата на Хилдур Педершен, позвъних и Хилдур Педершен отвори след обичайния интервал. Тя май не беше особено очарована, че ме вижда отново.

— Нямаме какво повече да говорим — тросна се тя, още преди да съм си отворил устата. — Махай се. С теб имам само бели.

— Не съм дошъл при теб. А при Джо… Юхан.

— Защо? — попита подозрително тя.

— Нека да кажем, че имаме да разрешим въпроси, свързани с няколко остроноси ботуша.

Тя внимателно се вгледа в лицето ми и нещо като усмивка пробягна по нейното.

— Да не би някой да те е използвал вместо дансинг, Веум.

— Те дори не бяха ходили на кръжоци по танци — отговорих. — Пък и не ме поканиха. Досега винаги съм бил използван за украса, но сега измазаха с мен асфалта.

— С удоволствие бих те слушала, Веум, страшно си забавен, ала не и когато имам да нося на краката си сто и двайсет килограма. Не ми се стои на прага. А съвсем не съм настроена да те поканя вътре.

— Както казах, исках с Юхан…

— Той не е вкъщи.

— Не?

— Няма го. Един господ знае къде е.

— И ти наистина не знаеш къде може да е?

Тя тръсна плещи и площадката под мен потрепери.

— Не.

Вратата се затръшна под носа ми и аз тръгнах бавно надолу по стълбите.

Мислех си за разговора със Сулвай Мангер. Напрегнах се, за да чуя ехото на гласа й, което все още звучеше в мен. Виждах косата й, представях си как бих се чувствал, сведен над нея, опиянен от уханието й, от топлината на кожата й… Опитах се да си я представя с Юнас Андресен и ги виждах не в леглото, а хванати ръка за ръка, с радостни усмивки, в смълчан парк зиме, под дърветата, които приличат на черни, протегнати ръце, вкопчени в бледосивото небе, вещаещо сняг. Единственото, което виждах, бяха двама души, прегърнати, плътно долепени един до друг, на път, отникъде и за никъде, просто на път. И ето че него го няма, а тя върви сама.

И Венке Андресен… Опитвах се да мисля за Венке Андресен. Но не успявах. Виждах Роар. И внезапно ме прониза тревожна мисъл: какво ли ще стане с него?

Но Венке Андресен…

Може би Сулвай Мангер беше от онзи тип жени, които рядко се срещат и които за миг изтриват от паметта лицата на всички срещнати преди това жени, на всички познати и любими. Може би именно това се беше случило и с Юнас Андресен?

Дали?

Бях вече долу. Излязох от блока.

Усетих, че се доближавам до нещо, до някаква информация или достоверност. Сякаш разговорът със Сулвай Мангер стопи у мен нещо, сякаш едва сега разбрах същността на всичките действащи лица, които участваха в тази драма. Юнас и Сулвай, които са се срещнали с десет години закъснение. Венке, която просто е изчезнала някъде между тях. Роар, който не можеше да влияе върху събитията, с когото нещата само се случваха — дете и както всички деца — невинен. Другите, за които още не бях сигурен, че се движат в кръга на тримата възрастни и детето: Райдар Мангер, Рикард Люсне, Гюнар Воге, Сулфрид Бреде, Хилдур Педершен и Джокер.

Джокер, с когото имах да си разчиствам сметки. Джокер, с когото смятах, че трябва да говоря, преди да потърся някои други.

Върнах се до колата и си взех джобното фенерче. После минах покрай последния блок и поех нагоре към склона, където беше потулена колибката на Джокер и неговата банда. Може би те бяха горе, всички заедно. Може би седяха там и чакаха, радваха се на новия рунд с будалата Веум, любимата боксова круша за всички момчетии.

Ето че пак се промъквах напред в мрака. Дърветата леко шумоляха. Долу към блоковете някой запали мотоциклета си и изчезна. Измяука котка, готвеше се за нощния мраз.

Колибата се показа смълчана и по всичко личеше — изоставена между дърветата. И последния път беше такава. Но тогава вътре имаше някой: Роар. А когато излязохме оттам, гората беше пълна с живот.

Описах широк кръг около нея и направих няколко бързи прибежки между дърветата. Не съзирах никого. Запалих фенерчето си, пуснах лъч светлина между дърветата, стволовете и храстите. По земята около хижата имаше стъпки, ала инак не се виждаше жив човек.

Свих към пътечката, която водеше към хижата. Познах отново грапавата повърхност на използваните плоски греди. Остатъци от цимент и бетон лежаха като брадавици и израстъци покрай външните стени. На едно място от земята се подаваше арматурно желязо.

Поспрях се и прилепих ухо на вратата. Чувах единствено пулсирането на собствената си кръв — в слепоочията и в тъпанчетата на ушите си.

Внимателно протегнах лявата си ръка и бутнах резето на вратата настрана. Никакъв шум. Пълна тишина.

Отново се огледах. После насочих бавно лъча от фенерчето към отвора на вратата, осветих пода вътре, утъпканата земя с мръсните вестници.

Лъчът намери нещо. Чифт ботуши и друго нещо в тях. Бързо вдигнах фенерчето нагоре.

Джокер седеше и ме чакаше. Седеше, подпрял гръб на стената и изпънал крака върху пода. Очите му гледаха точно към отвора в стената на колибата, сякаш ме беше чакал дълго.

Той седеше и презрително ми се хилеше. Единственото чудно нещо бе, че ми се усмихва с две усти. Но долната му уста не беше всъщност уста, а широко отворена зееща рана в самия гръклян. Това бе най-леденото хилене, каквото бях виждал някога.