Гюнар Столесен
Докато смъртта ни раздели (42)

42

Града захлупи сив бетонен покрив и настана неестествен мрак. Скоро щеше да завали.

Поех бързо по кея към сградата, където кантората ми се намираше дори и когато ме нямаше там. На минаване покрай кафенето на втория етаж усетих аромата на силно кафе. Но не се оставих да ме възпре. Продължих нагоре.

Затворих се в кантората си, която ме посрещна с мириса на изсушен от радиаторите въздух и наслоен прахоляк. Миришеше на застояло като в саркофаг.

Хвърлих якето си настрана и седнах зад бюрото. На стената срещу мен висеше календар, обърнат на листа на февруари, но аз имах чувството, че не съм в състояние да стана и да го откъсна, за да се види този на месец март. Пък и картинката, илюстрираща февруари, ми допадаше повече: море, покрити със сняг покриви и планински върхове, небе, каквото рисуват шестгодишните деца — чисто и синьо.

Завъртях се на стола и погледнах през прозореца. Навън бе станало тъмно като в рог. Автомобилите се движеха със запалени фарове, сякаш минаваха през тунел. Долу на пазара продавачи разпъваха сгъваемите покриви на сергиите си, а хората бързаха да се подслонят, разперили чадърите пред себе си като щитове.

Дъждът рукна.

Сякаш морето се издигна като стена през града. Дъждовните капки бяха големи, тежки и оловносиви. Те като че се взривяваха, падайки по тротоарите и улиците, огънаха платнените покриви на сергиите и напълниха канавките с кафява вода, понесла се със скоростта на ураган.

Само за минути улиците се обезлюдиха. Хората се прислоняваха, където намереха, изпълваха магазините, но без да купуват, кафенетата, входовете. Имах чувството, че наблюдавам страхотен спектакъл. Мълниите падаха като огнени клинове. Гръмотевичните удари разцепваха простора. Потопът изми града, направи го като нов за новата седмица, заличи пресните следи от отминалите почивни дни.

Валя около половин час. Мълниите започнаха да светят подобно на далечни SOS-сигнали от джобно фенерче. Гърмеше все по-слабо и по-слабо, докато най-сетне отгласите на бурята не достигнаха до мен като къркорене на нечий стомах в края на коридора. Дъждът утихна, загърнал с блестяща коприна покривите на къщите, дърветата, планинския склон и крайбрежния булевард. Блестяха и чадърите на хората, които започнаха да се измъкват от укритията си, бледолики, но с очи, грейнали като слънца. Животът можеше да продължи.

Прелистих набързо указателя и намерих номера на Рикард Люсне. Той се обади и аз казах:

— Люсне? Тук е Веум.

— Аха? Добър ден. Благодаря ти за компанията в петък.

Слушах гласа му и си го представях пред мен: вълк. С посивяла коса като козина, дебнещ зад бюрото си, със стоманеносилни крайници.

— Току-що разговарях с Венке — подех. — Тя не желае да ти предам поздрави от нея.

— Какво? Какво искаш да кажеш?

— Не беше особено въодушевена, че ти си ми разказал всичко.

— Ама ти каза ли й…

— Излъга ме, нали, Люсне? Не си спал с нея миналия вторник, а? Не си успял да стигнеш чак до там? Още един път е трябвало да си пасуваш.

Вслушвах се в тишината. Небето вече просветляваше. Беше спряло да вали.

— Какво ще кажеш, Люсне?

— Добре де. Може и да не съм спал с нея — проточи той бавно и след дълга пауза.

— Но защо ме излъга?

С удоволствие бих го гледал този момент, но нямах време да пропътувам разстоянието дотам само за да видя глупавия израз на лицето му, когато мънка:

— Нали знаеш как е, Веум… Ние мъжете…

— Тъй ли? Добре, я ми разкажи как е, да го чуя от човек, обиколил света и опознал жените.

— Чуй, Веум, не се опитвай да ме подиграваш. Знам кога съм извършил глупост. Понякога човек трябва да си слага катинар на устата.

— Не само понякога, а винаги. Но ти все още не си ми отговорил на въпроса.

— Добре, добре. Не съм спал с нея. Така беше. Но езикът често ни прави шеги, нали? И бездруго споделих с тебе прекалено много. За всичките си жени. И за това колко пленен бях от нея, от Венке. Как тогава да ти призная своето първо голямо поражение? Просто това ми бе невъзможно, Веум. Не можех… аз съм мъж и не мога да се тюхкам, че някоя ми се е опънала с „не“.

— Значи тя те отхвърли?

— Да, каза „не“. Просто и направо: „не“. Попитах я дали мога да вляза и да остана с нея. А тя: „Не. И дума да не става, Рикард. Не!“ Отидох си вкъщи и легнах да спя сам.

— И ти беше много трудно да ми признаеш това?

— Да, трудно ми беше, Веум.

— Както и за другото, което не ми разказа?

— Другото?

— За сина си. За единствения ти син — Юхан. Да го наречем Юхан Педершен, по прякор Джокер. Синът ти от една жена на име Хилдур Педершен, синът, комуто си помагал през всичките години от раждането му досега, ала от разстояние, винаги от разстояние. Защо не ми поразказа за него, Люсне?

— Аз… аз… Не разбирам какво общо има това с всичко останало. Аз… един мъж може да запази някои свои тайни за себе си, нали? Нима няма това право?

— Дотогава, докато не започне да прикрива един убиец, да.

— Един убиец? Но това е смешно, Веум. Да не би да смяташ, че Юхан може да е… че той има нещо общо с…

— Не, Люсне. Не го мисля. Знам, че Юхан няма нищо общо с убийството. Но то трябва да се разследва и укритото пречи за намирането на истината. Ако въобще има такава…

— Веум! — Гласът му беше станал сипкав. — Аз имам… пари, Веум. Мога да платя. Стига само, стига само да не намесваш името ми, да не даваш гласност, та хората да разберат за Юхан. Аз мога…

— Но какво толкова лошо има в едно извънбрачно дете, Люсне? Особено в наше време.

— Не става дума за това. Но мнозина ще твърдят, ще разпространяват, че аз съм го измамил. Че аз съм го докарал до положението да е тъй изпаднал.

— Хората ще говорят. И може би с основание.

— Но чуй ме, не знам кой ти плаща, ала не вярвам, че Венке ти е дала пари. Готов съм да ти платя, да ти дам моя дял от хонорара ти, Веум. За да й помогнеш. Стига да…

Погледнах нагоре към тавана. Още никой не се беше досетил да пробие там дупка, та жълтиците да ми падат направо на главата. Досега кой ли не ми обеща пари, а по някаква причина те все не стигаха до мен. Дали не ги бавят нещо по пощата?

— Вече ми е платено, Люсне — казах. — Нямаш ли още някоя тайна, която да ми довериш, преди да прекратим разговора?

— Аз… не. Не, но…

— Всичко хубаво засега. Ще се видим на някое състезание за ветерани. Тренирай днес, но не кръстосвай пътищата си с моите, Люсне!

— Аз…

Не го изслушах. Сложих слушалката. Едва след това се сетих, че той сигурно би могъл да ми набави няколко бутилки акевит на безмитна цена. Но пък веднага реших, че не бих ги пил с наслада. Нито за миг.

Трябваше да проведа още един разговор по телефона. Много важен разговор.

Белите петна по небето ставаха все по-големи. Може би, преди да падне мрак, щяхме да имаме възможността да се полюбуваме на къс синя безбрежност.

Позвъних в рекламното бюро „Палас“ и помолих да ме свържат със Сулвай Мангер.

— Един момент — прозвуча уморено-рутинен глас.

Чаках. Погледнах часовника си. Под счупеното стъкло на циферблата стрелките отмерваха хода на времето. Току-що минаваше два часът. Слънцето се беше приближило с две деления по-близо до хоризонта, там горе зад сиво-белия облачен килим, и пълзеше по него като призрак на далечно лято, плах и виновен, загдето не смее да се покаже поне веднъж.

Гласът й прозвуча с лека уплаха, явно не беше разглезена от добри новини.

— Ало? На телефона Сулвай Мангер.

— Добър ден. Казвам се Веум. Варг Веум. Частен детектив съм и аз…

Тя ме прекъсна:

— Ако това е шега, то…

— Не, не, госпожо Мангер. Не е шега. Съжалявам наистина, ако звучи така, но…

— Извинете, но в момента съм поизнервена. Пък и никога досега не съм говорила с частен детектив.

— Не сте никакво изключение. Но по същество: ще бъде може би преувеличено да твърдя, че познавах Юнас, но ние станахме с него фактически доста близки вечерта, преди… И той… той ми разказа за вас по начин, който… Е, помислих си, че вие ще пожелаете да чуете какво ми каза той. А може би в замяна пък вие ще ми разкажете нещичко за него. Опитвам се да разбера онова, което се е случило. Което наистина се е случило.

— Така ли? Но аз мислех, че полицията… О, моля за момент.

Прекъснаха я. Чух гласа й да казва, но не в слушалката, а някому в стаята: „Не, не сега. Само за минута. Можеш ли да ми дадеш пет минути? Окей. Затвори вратата, бъди така добър.“

После отново се обади:

— Ало? Докъде бяхме стигнали? Вие искахте да говорите с мен, нали?

— С голямо удоволствие. Стига да не ви безпокоя. Аз, аз високо ценях Юнас, въпреки че не го познавах особено добре. Аз…

Тя пак ме прекъсна:

— Нека се изясним, Веум. Така се казвахте, нали?

— Да.

— Мъжът ми, разбира се, узна всичко за Юнас и за мен. Полицията е била така любезна да го осведоми. Е, това сигурно е било необходимо. Или с други думи, ако си въобразявате, че можете да цедите от мен пари, вие се заблуждавате. Не искам да ви обидя, но…

Сега беше мой ред да я прекъсна. Казах с възможно най-мек тон:

— Хората имат превратни представи за частните детективи, госпожо. Те гледат прекалено много американски криминални филми и ни мислят или за яки и широкоплещести самци с бутилка уиски в единия вътрешен джоб и блондинка в другия, или за дребни мръсни типове, които решат оредялата си коса на алаброс, носят вратовръзки с петна от яйчен жълтък и цицат пари от съгрешили съпруги. А всъщност… — Огледах кантората си. — Всъщност ние сме скромни посивели човечета в тесни, но уютни канцеларийки с куп неплатени сметки, които вече дори не ни правят гузни, и с календар, от който не ни дава сърце да откъснем страницата на февруари, макар месец март да е вече дошъл. Приличаме на инкасатори — заключих с въздишка и попитах: — Кога можем да се срещнем?

Тя отвърна замислено:

— Кажете ми, така ли говорите винаги?

— Само когато съм трезвен.

— Не знам впрочем дали ние имаме кой знае колко да…

— Не се плашете от начина ми на говорене, госпожо. Понякога не се владея. Какво да правя. Когато седя очи срещу очи с жена под шейсетте, аз съм като тринайсетгодишно момче, което е решило да се жени: безопасен като безкрака бълха.

— Горе на Йоврегате, зад църквата, има една малка сладкарница.

— Да, знам я. Знам точно къде е.

— Можем да се срещнем там в три и половина, ако ви устройва.

— Добре. Ще дойда.

— Но аз трябва да си бъда вкъщи не по-късно от четири и половина. Мъжът ми…

Не каза нищо повече, но разбрах, че ще й е трудно да поставя на изпитание толерантността на съпруга си.

— Всичко е наред. Довиждане.

Сложих слушалката и въздъхнах облекчено. Все пак беше нещо. Станах и решително се насочих към календара, заобикаляйки бюрото. Вдигнах ръка, но се разколебах. „Не, още не — казах си. — Още не.“

Заключих и слязох през два етажа надолу до погребалното бюро за вкусни обеди. Бавно и с всички подробности погълнах една порция тъй, както това би сторил осъден на смърт.