Гюнар Столесен
Докато смъртта ни раздели (36)

36

Сега изглеждаше така, сякаш го бях заварил да бърка в чужда каца със зеле. Гледах го как стои на едно място и с всяка изминала секунда се убеждавах, че имам право. Той е присъствал някога в живота на Венке Андресен, все още се мъдреше във фотоалбума й, а сега се намираше тук, само на няколкостотин метра от мястото, където така брутално бе убит нейният мъж, или бившият й съпруг. Без това да имаше някакво значение или тези неща да бяха взаимосвързани, все пак беше донякъде подозрително, че той самият не бе споменал нищо за това.

Воге се обади:

— И какво от това? — Само че сега гласът му беше съвсем тънък, тънък и без сарказъм. — Какво значение има кого съм познавал преди много години?

Казах:

— Всичко има значение, когато умират хора. Особено по този начин. Ти си я обичал, а? Ти си ходел след нея, преследвал си я навсякъде? Там, където се е премествала, си се премествал и ти? Чувал съм за любовници, които са се лишавали от всичко и са се премествали на много по-лоши места само за да бъдат близо до тази, която обичат.

Той каза свирепо:

— Да те вземат дяволите, Веум! Аз така те презирам, че… че…

Той направи няколко заплашителни крачки към мен.

— … че би могъл да си помислиш да ми забиеш сгъваем нож в корема? Така ли постъпваш с тези, които не обичаш, Воге?

Лицето му почервеня, втвърди се.

— Радвай се, че няма свидетели на това, което каза, Веум, защото иначе щеше да си хапеш задника в някоя съдебна зала. Не те обичам, защото винаги правиш прибързани заключения, защото винаги натрапваш на хората мисли, които те никога не са имали…

— Опяваш ми като един познат, когото току-що срещнах — казах.

— Само че не е така, както си въобразяваш, Веум. Да, аз познавах Венке отпреди време. Бяхме заедно няколко летни месеца, август, септември, и нищо повече. Аз… — Той вдигна рамена. — Аз може би си мислех, че от връзката ни ще излезе нещо. Тя, тя беше много по-различна от повечето други жени, с които съм имал работа. Не толкова интелектуална може би. Но по-открита. Готова да приеме нови импулси. Топла и добра… и… да, жена, в която човек може да се влюби повече, отколкото в други жени. Ала… за нея аз не представлявах нещо особено, така поне мисля. Разделихме се, и край. Всеки си тръгна по пътя, а когато случайно се срещнахме тук, разбрах, че сме съседи…

— Кога бяха тези летни месеци?

Той ме погледна съвършено равнодушно, сякаш беше стара засъхнала гъба пред черната дъска в заключена класна стая, към края на дългата и знойна лятна ваканция.

— Ами трябва да са били през 1966-а, не, през 1967-а. Преди единайсет години. Цяла вечност от тогава, нали, Веум?

Единайсет години. Той беше прав — цяла вечност. През август — септември 1967 година ходех в „Сошиалскулен“ в Ставангер. Току-що бях срещнал Беате и правехме с нея безкрайни разходки по Сулстранден, убедени, че можем така да вървим безкрай, хванати ръка за ръка, срещу студения вятър, духащ откъм морето, и с палещото гърбовете ни кърваво слънце.

Казах:

— Значи ти никога не си я забравял? Тя е била по-различна, казваш. Така е с нас, мъжете. Винаги се намира някоя, която сме обичали и която сънуваме през целия си живот, макар да правим всичко възможно, за да не я срещнем отново — вече с посивели коси, отпуснати гърди и коремче. Във всички случаи тя е станала по-стара, а няма вечни сънища, защото всички те са в основата си илюзорни. Само че за някои от нас е много трудно да възприемат достоверността на обстоятелствата, които други вече са разбрали.

— Добре, съгласен съм, Веум. По-точно казано, аз нямах такива сънища, не за дълго. Когато отново срещнах Венке Андресен тук, не изпитах нищо особено. Все едно, че срещах стара приятелка от училище, която някога ми е била приятна. Така че говорих с Венке Андресен, както се говори със стара позната. И това бе всичко.

Често ли я срещаше?

— Аз не се срещах с нея, Веум! Просто я срещнах веднъж, и то случайно!

— А мъжът й?

— Никога не съм го виждал. Даже нямам представа как е изглеждал.

— Ясно ти е, че мога да попитам за това самата Венке?

— Питай я! Питай, докато дробовете ти се пръснат, Веум! Тя не може да каже нищо друго, освен истината.

Да се употребява думата истина, е опасно. Човек не знае кога ще излезе на бял свят и ще извади всичко наяве. А Гюнар Воге имаше вид, като че знае точно това, защото лицето му доби мрачно изражение, сякаш опитваше нещо, което не му беше вкусно.

Казах:

— А къде беше ти във вторник вечерта, Воге?

— Мислех, че ще поискаш от полицията да ме пита за това, Веум. Не е твоя работа.

Казах:

— Не е, може би. Ще го чуеш от тях, Воге. Желая ти щастие.

Обърнах се и тръгнах към вратата.

Бях сигурен, че ще ме спре, преди да съм стигнал до нея. Разбрах това по израза на лицето му, знаех, че той е от този тип хора, които ще си кажат всичко, щом веднъж са започнали. Той извика след мен:

— Но ако това ти е толкова нужно, знай, че си бях у дома, Веум. Съвсем сам, на дванайсетия етаж. Но не и в същия блок, а в съседния. Всъщност алибито ми не е задраскано, но бих имал желанието да попадна на това лице, което може да каже, че ме е видяло навън в онзи следобед.

— Къде? — казах.

— Как къде?

— Къде искаш да попаднеш? — казах. — Между очите му? Или в далака му?

Мисля, че си го заслужаваше, защото беше казал, че не ме обича. А аз съм човек, който обича да бъде обичан. И който моли всеки срещнат да го обича.

Оставих го на прага на канцеларийката му, където щеше да подготвя вечерната среща в клуба. А аз бързо се отправях по коридора навън към сивата светлина. Не беше имало атомна война. Автомобилите си стояха по местата, а хората бързаха покрай тях. Горе в блоковете вече палеха лампите, последователно и все нагоре, като издигащи се стъпалца на стълба към небе, което никога няма да достигнем.

Погледнах към Людехорн, както правех винаги. Старият дявол си лежеше там, подслушвайки. Винаги на пост, винаги готов. Може би трябваше да направя така, както ми беше препоръчал Люсне? Да изтичам догоре и да разтърся планината, за да видя дали ще извика „ау“.

Толкова неща могат да се направят, стига да има време. Толкова много върхове можеш да изкачиш и от толкова много — да се спуснеш надолу. Животът ме беше дарил с една мъдрост: човек никога не остава най-горе. Той винаги слиза обратно надолу. Трябва да слезе надолу. Господ знае защо, както знае и какво се надяваме да намерим там, където планината опира в небето. Защото никога няма да го намерим.