Гюнар Столесен
Докато смъртта ни раздели (34)

34

Погледнах часовника си. Скоро щеше да стане един и половина. Чудех се дали Рикард Люсне е в службата си. Измежду всички други в този миг най-много ми се искаше да си поговоря именно с него.

Можех да му позвъня и да разбера. Слязох надолу към телефонната будка пред един от блоковете и се обадих в службата му. След като почаках, ме свързаха с капитан трети ранг Рикард Люсне.

Казах:

— Добър ден, Люсне. Казвам се Веум, видяхме се преди известно време при…

— Да, ясно. Какво искате?

— Имам предвид случилото се с Венке. Ние и двамата знаем, че тя е невинна. — Тук спрях и притаих дъха си.

Той отвърна:

— Разбира се, че е невинна. Идиотщина е да се мисли нещо друго. Венке не може да убие дори бълха, а този тип… тя просто го обожаваше. Ако ченгетата са на друго мнение, значи в полицията съвсем са откачили.

— То си е така. Но аз работя за нейния адвокат и наистина сме сигурни, че тя е невинна. Нужно ми е да поговоря с вас, Люсне. Колкото може по-скоро.

— Слушай, Веум, когато се срещнахме, ти ми заприлича на човек, който бяга редовно, за да поддържа формата си. Тренираш ли?

— Да, по малко, веднъж седмично или нещо такова. А ако имам време, и по два пъти. Когато работех в „Социални грижи“, бягах за лекоатлетическия отбор на службата. Навремето бях добър бегач на дълги разстояния. Но оттогава минаха години…

— Слушай. Всеки петък аз свършвам работа в два часа, правя си хубав крос и след това ходя на сауна или плувам в басейна. Имаме прекрасна спортна база. Ако дойдеш да ми правиш компания, можем и да поговорим. Гарантирам ти, че ще бъде приятно и че няма да бягам по-бързо от теб и да те задмина.

— Но аз не нося…

— Ще наредя да получиш къси гащета и анцуг. Какъв номер обувки носиш?

— Четирийсет и две.

— Ще ти дам мои спортни обувки. Потърси ме в административната сграда. Ще се обадя на пропуска да те пуснат. Можеш ли да дойдеш в два?

— Да, ще дойда.

— Добре. Довиждане.

— Довиждане.

Затворих и проверих дали мускулите ми са отпочинали след вчерашния процес на пречистване. Предложението беше привлекателно и това бягане щеше да е най-ефикасният пречиствателен процес. Да тичаш, докато се отърсиш от всякакви глупости! А същевременно щях може би и да науча нещо.

Почти започнах да се радвам на срещата си с Рикард Люсне. Винаги съм обичал да бягам, но все сам. По природа съм си вълк единак и затова бегач на дълги разстояния.

Спринтът е нещо като прекъснат полов акт, съвсем кратък и незадоволяващ. Средните разстояния изискват много воля, а дават малко възможности за пълен обмен в организма. Един дълъг крос в гората или по коларски път, когато бягаш съвсем сам с тялото и мислите си, разхлабва и най-вътрешните мускули, окъпва благодатно в пот. После кратък душ, сауна и пак десет минути под душа. Ето това е терапия за подмладяване.

Метнах се в автомобила и го подкарах по кратката отсечка до Хоконсверн, изпълнен с напрегнато очакване. Оставих колата на входа на базата, обадих се на дежурния, разписах се в книгата му и получих указания откъде да мина.

Като най-голяма и най-важна военноморска база на страната, Хоконсверн естествено се намира достатъчно близо до морето, макар и в идилична местност, където водата е впила в сушата дълги тесни пръсти. Самата зона на базата впрочем представлява съчетание от казарми и спортни съоръжения. Между сградите се простират широки площи, запълнени с достатъчно дървета, зад които биха могли да намерят прикритие цял полк чужди шпиони, ако са достатъчно стройни и тънки, за да се проврат през защитната ограда. Повечето от дърветата са брези с високи бели стволове и добре подредени клони, които украсяват с ярка зеленина летните месеци край морето. Намерих пътя към корпуса на администрацията и тръгнах, придържайки се към инструкциите, нагоре към втория етаж. Вървях по дълъг коридор, по военному мрачен и чист, с кафяво-сив под, току-що намазан с паркетин, и сиво-бели стени. Спрях пред една врата, на която имаше табелка: „Рикард Люсне, капитан. Венке Андресен — референт“.

Почуках. Рикард Люсне ми отвори. Подаде ми ръка и рече:

— Ще бъдем на „ти“, нали?

— Съгласен — отговорих.

Получих от него дрехите за тренировка и той ми показа пътя към своята собствена канцелария. Минахме през стаичката на Венке Андресен — спартански обзаведена с малко писалище и стол, с шкафче и стенни етажерки, претъпкани с картонени папки. Неговата канцелария бе също тъй спартански обзаведена като нейната, но с по-голямо бюро и освен папки по етажерките бяха подредени и книги. На една от стените висеше карта на целия район на базата, на отсрещната — портрет на крал Улаф.

Рикард Люсне беше вече нахлузил черния си анцуг, а върху него — леко шушляково яке. На главата си имаше домашно плетена шапка с червена козирка, открояваща се върху сивата му като вълча козина коса. Докато ме чакаше, той се загряваше, подскачайки и подтичвайки на място.

Влязох в стаята му и оставих вратата полуотворена, докато се преобличах. Не исках после да ми лепнат обвинението, че докато съм бил там, са му изчезнали документи с военна тайна. Анцугът ми беше с един номер по-малък, а гащетата можеха да съберат цяла весела компания, но маратонките ми станаха и това бе всъщност най-важното.

— Е, как е? — попита Рикард Люсне, когато излязох облечен. — Хубаво е да си имаш дружинка при бягането. Няма да се пресилваме, за да можем да разговаряме. Нали за това си дошъл?

— Да, за това.

Тичешком излязохме от сградата и в тръс се отправихме към външната врата на базата.

— Имаме специална пътека за бягане ей там през гората — поясни Люсне. — Приспособена е точно за такива спокойни пробези като нашия днес. А виждаш ли ей там? — Той посочи към Людехорн. — Оня връх — догоре бягам, когато ми се ще да се изморя истински. Спокоен крос от тук през гората, а после запъхтяно изкачване към върха по протежение на хребета, последвано от спускане към Хьолелвик и обратно насам. Щом успееш да пробягаш цялото това разстояние без почивка, значи си в добра форма.

Той ми се усмихна окуражително, подобно треньор на начинаещ спортист с добри данни, макар аз да се чувствах не такъв, а по-скоро стар състезателен кон, който отново е започнал да бяга, за да се предпази от инфаркт. Вече бях започнал да дишам учестено.

Наклонът нагоре към външната врата бе доста голям. След като минахме покрай часовите, ние прекосихме пътя, предназначен за автомобили, и се заизкачвахме по друг склон с постройки тук-там от дясната и с гъста гора от лявата страна.

Край нас профуча автомобил. Далеч насреща младо момиче препускаше на вран жребец. Вече не валеше и мъглата бе започнала да се вдига. Но въздухът все още си беше влажен, а видимостта — лоша. Ездачката приличаше на призрак, на божество в тайнствена гора, на гръцка богиня, политнала към нас.

Поехме по равно, нанагорнището свърши и аз се обадих:

— Какво мислиш за Венке и за това, което се случи?

Той отвърна съвсем спокойно, сякаш тичането не му се отразяваше:

— Не го е направила тя. Обожаваше тоя тип. Прекалено много, дори така мисля, щом ме питаш. Дори и след като се разделиха, на нея й беше невъзможно да се откъсне от него, да започне самостоятелен живот, разбираш ме, нали?

Разминахме се с ездачката. Тя ни погледна снизходително отгоре, тъй както една млада жена на кон би огледала двама мъже на средна възраст, хукнали като щури през гората, навлекли черни анцузи.

— А какви… — прохриптях аз — какви бяха отношенията ти с Венке? Добре се познавахте, нали?

Пътят внезапно се спусна към долината и зави наляво. Минахме покрай заградено място с табун коне. На оградата седяха и бъбреха момче и момиче в дебели исландски пуловери и изтъркани дънки. Тук пътят, по който тичахме, свърши и ние вече се носехме по камениста пътечка в рядка борова гора. Свихме вляво малко по-нататък и по още по-тясна пътечка, посипана с борови игли, пресякохме едно блатце. Люсне бягаше ли, бягаше. Усещах, че краката ми натежават и че ми е много трудно да следвам темпото му. Потта се стичаше през всичките ми пори, но усетих, че се чувствам по-добре, че почти непрекъснатото седене в колата и неуспешните ми опити да прочистя с алкохол организма си започват да се изпаряват, че тялото ми се освобождава от поетите отпадъчни вещества през вчерашния ден и през всичките дни преди това, че се подготвя за онези, които ми предстоят.

Люсне поде:

— Венке ми хареса още първия път, когато я видях. Толкова невинна и чиста, нали? Едва ли не девствена, съвсем като малко момиче, способно да стопли сърцата дори на такива стари шопари като нас, а?

Не бях особено очарован от животинския вид, към който ме причисли, и не отговорих, а само си поех по-дълбоко дъх и побягнах по-бързо.

Той ме погледна изненадан.

— Ти какво, Веум, решил си да форсираш? — Ухили се. — Е, хайде, щом искаш.

И сякаш облакътен на въздуха, леко наведен напред, той набра по-голяма скорост и удължи крачка, откъсвайки се пред мен. Още не бяхме излезли от гората. От двете страни на пътеката се простираше ниска, храстовидна растителност, по мартенски сиво-черна, а около нея — бледожълта трева, осеяна с камъни. Още по-бързо се затичах и аз, за да не го изпусна. Констатирах, че той е по-добре трениран от мен, но пък нали е с петнайсет години по-стар. Заклех се да не му позволя да ми избяга и се закрепих на пет-шест метра зад атлетично широкия му гръб. Той повече не увеличи скоростта, аз също.

Отново стъпихме на чакъл, който изведнъж премина в асфалт. Рязък тласък напред и отново се озовахме на главния път, под който като на длан се разстилаше цялата база. До портата й оставаха едва няколкостотин метра и Рикард отново се понесе по-бързо, хвърляйки назад към мен сив вълчи поглед, сякаш ме предизвикваше. Приех предизвикателството и удължих крачка. Бавно увеличавах скоростта и бавно стопявах разстоянието помежду ни. Чувах особено учестеното си дишане и за мое удоволствие, когато го наближих достатъчно, чух, че и той е запъхтян. Петдесет метра пред портата ние вече бягахме един до друг като коне на състезание.

— Добре бягаш, Веум — похвали ме той през рамо.

— Ти също — върнах му аз комплимента, а пред очите ми играеха черни кръгове.

Бягахме все така един до друг, още по-бързо, но никому не се отдаде да се откъсне напред. Когато минавахме покрай поста, аз се впуснах в бърза маневра, минах по ръба на тротоара и направих изненадващ вътрешен завой. Това ми даде един-два метра преднина, вече в района на базата.

Сега водех и както винаги, когато човек бяга най-отпред, аз изведнъж останах сам. Всичко остава зад теб, всички противници, всичките ти кросове, целият ти живот, човек просто остава сам във вселената. Някъде горе над облаците, по които стъпваш, забил глава високо между звездите, ти бягаш. Бягаш машинално, с леко наклонено напред тяло, все по-задъхан. Ти си ангел в небесна бойна колесница, помиташ всичко по пътя си. Ти си победителят, ти печелиш…

И в този момент сякаш всичко в мен се вцепени, за секунди видях, че той ме надминава от външната страна, увеличавайки скоростта при пробега на последните стотина метра до сградата на администрацията. Когато и аз пристигнах там, той вече ме чакаше приведен, дишаше на пресекулки, но все пак събра сили, за да погледне към мен — да ме възнагради с усмивката на победителя.

По-късно винаги се самоуспокоявах, че съм го оставил нарочно да ме победи, за да можем после спокойно да разговаряме, тъй като победителите са винаги по-разговорчиви от победените. Но истината беше проста: той ме превишаваше. Бе в по-добра форма, по-добре трениран и затова ме надви.

Когато дишането ни се успокои, Люсне каза:

— Хубаво потичахме, Веум. Сега да идем горе за дрехите си, а сетне в спортната зала, за да седнем в сауната и да поплуваме, а? Там ще довършим разговора си.

Само кимнах. Бях прекалено уморен, за да отговоря.

 

 

В сауната седнахме най-горе. Банята беше удобна и достатъчно затоплена, като за млади здрави мъже. Влагата от душа бе бързо заменена от собствената ни пот. За своите петдесет години Люсне изглеждаше изключително здрав. Кожата на тялото му имаше пресен червеникавокафяв загар, което за годините му означаваше, че често се пече на кварцова лампа. Космите по тялото му и обраслите с тях гърди имаха същия сив оттенък като косата му.

Той критично ме огледа:

— Доста си кльощав, Веум. Иначе не изглеждаш лошо. Храни се по-солидно. Кръвни бифтеци, черен хляб, козе сирене. Няма да ти пречи и ако пиеш бира, но после трябва да я изкараш с бягане. Трябва да имаш достатъчно месо по тялото, за да се вижда, че си направен от мускули, а не от кости, както е сега при теб. Всъщност май почти няма жени, които обичат мършави мъже, а и за нас е така. Кой би предпочел една кльощава жена. Трябва да хванеш нещо в ръце, нали?

Изтрих потта от лицето си и не му отговорих.

Той каза:

— Говорил ли си с Венке? След това…

Кимнах:

— Да.

— Тя каза ли нещо за мен?

— Нищо повече — отвърнах.

— Хм. Наистина е дискретна. И това бе едно от качествата й, с които ми допадна още от самото начало. На е от онези жени, дето започват да мелят, щом седнат на чаша кафе. Нали ги виждаш навсякъде по канцеларии и тем подобни места — наведени над чашите и дъра-бъра: устите им нито за секунда не млъкват, та се чудиш дали изобщо пият кафето си, или то е някакъв реквизит. Млъкват само когато се изпуснеш да им дадеш някаква информация, тогава зяпват, ще те изядат. Позната картина, нали? Но Венке е по-различна.

Той опря лакти на колената и аз видях, че има косми и по гърба си, в същия желязносив оттенък като косата му. Наричали са го Вълка. Някога или някъде в живота на Рикард Люсне не може да не е имало хора, които да са го наричали Вълка.

Продължи:

— Ето, колко време мина, откак тя е при мен тук на работа? Две или три години се опитвах да я хвана, Веум. Да, не по такъв начин, както се ловува за други жени, не, Венке не е от този тип. Тя е тиха и стеснителна, не е от онези, които можеш да повикаш на бутилка вино и да им разкажеш някоя интересна история, а после, когато все още не са престанали да се кикотят, изведнъж откриват, че се намират голи в леглото ти и размахват крака. Не, Венке е по-различна.

Обливах се в пот. Сякаш и очите ми се потяха. Тялото ми ставаше топло и тежко. Все едно, че имах температура, но не съвсем. Това беше положителна температура, целебна температура. Казах:

— Така ли? Но въпреки това ти я преследваше, а?

— Да. Не можех да се овладея. Никой, който е бил близо до нея, не би могъл. Тя просто омагьосва. Не си ли го забелязал?

— Не — отроних аз с напрежение. — Не съм.

— Знаех го инстинктивно, Веум, а аз съм виждал доста жени, знаех, че това е растение, с което трябва да се занимавам дълго време, докато то се разтвори и налее листата си… докато разцъфти за мен така, както не е цъфтяло за никого друг… и се оказах прав.

Студено пробождане в сърцето, сякаш някой бе забил в него ледено острие.

— Аха?

— Да. Най-накрая, във вторник — тази седмица.

Главата му почти висеше ниско между бедрата му.

Тилът му беше почервенял от усилие и сега той по-тежко носеше възрастта си. В косата му блестяха капчици пот и я правеха да изглежда по-тънка и рядка. На темето му вече се провиждаше плешивина, а вените по челото му нервно пулсираха.

— Вторник? Тази седмица?

Той обърна глава към мен и ме изгледа като наранен вол. Очите му се бяха зачервили.

— Две или три години я преследвах, Веум. Часове съм разговарял с нея, пил съм кафе след кафе… Правех й услуги. Можех да й ги правя, да й доставям разни неща. Давах й извънредно свободни дни заради детето. Но тя продължаваше да упорства, да се държи резервирано. И тогава се заклех, че няма да се оставя. Ако на света имаше жена, която да желаех, това беше тя! И нямаше да ми се измъкне! Всяка жена изисква особен подход и винаги е достъпна отнякъде, въпросът е да разбереш откъде. Ето кое е понякога дяволски трудно. И така, във вторник…

— Е?

— Бях я поканил на вечеря, от доста отдавна. Аз съм женен и това можеше да стане само когато жена ми отсъства от къщи. А във вторник тя беше в Тронхайм, по някакви семейни работи. Тогава рекох на Венке: „Нали ми обеща да излезеш с мен?“ И тя не възрази.

— Вие и преди това бяхте излизали заедно, нали?

— Не. Фактически не бяхме. Така че можеш да си представиш как се почувствах. Накратко казано, стана така. Първо хапнахме, после я придружих до дома й и почаках отвън на стълбата, докато тя изпрати момичето, което беше оставила при детето. А после, после аз я обладах тъй, както не бях обладавал никоя жена преди това, Веум! — Той силно удари с юмрук по разтворената длан на другата си ръка. — Поврага! А ето че сега, само три дни след това…

Във вторник, докато аз бях разговарял с Юнас Андресен. Но нали тя ми каза, че…

— Не става дума за някакво обикновено любовно изживяване, Веум. А за нещо грандиозно, такова, каквото дори един дърт разбойник като мен никога не е имал. Наистина невероятно. И то с жена, по-млада от теб с двайсет години и която въпреки това има на какво да те научи. Направо да се разплачеш, а, Веум?

Смотолевих нещо и казах с дрезгав глас:

— А тя, тя показа ли с нещо защо изведнъж й се е приискало да ти се отдаде?

Люсне ме погледна. Устните му се изкривиха в усмивка.

— Да ми се отдаде? Ти дърдориш като стара госпожица, Веум! — Лицето му надвисна над моето. — Тя не се отдаде, а се люби с мен така, че земята се тресеше. И после… после каза, че никога не й е било така добре. Значи и от мен е получила нещичко.

Казах:

— Ти какво, да не си решил да ми отхапеш носа?

Той отдръпна лицето си от моето.

— Не бъди толкова кисел, Веум. Да не би да ревнуваш? Може би си имал известни намерения?

— Моите отношения с госпожа Андресен са съвсем… професионални.

— Я не ме разсмивай! Сякаш някой е в състояние да има, както казваш, чисто професионални отношения с Венке. Повярвай ми, ако някой би могъл да ме тласне към развод, то това ще бъде жена като нея.

Отроних сухо:

— Тя не е привърженичка на… разводите.

— Така ли? Но може би моя щеше да го приеме, за да си отмъсти по някакъв начин. Ще ти кажа, Веум: имал съм десетки жени, но само една от тях е моя съпруга. Ако разбираш какво искам да кажа. Можех да се развеждам и пак да се женя сто пъти, но какъв е смисълът? Под юргана всичко е все същото. Да не забравяме, че има и деца, и задължения спрямо тях. А за децата човек би трябвало да се грижи. Когато умреш, децата ще живеят след теб като продължение на твоето присъствие и на това, което си бил. — Той се поизправи и пак седна на пейката. — Аз се грижа за децата. За моите деца. Имам и едно извънбрачно, роди се преди много години, когато вече бях женен. Не можех да… Но аз непрекъснато подкрепях това дете, момче е, през целия му досегашен живот, давах му всичко необходимо, всичко, което можех да му дам… И го третирам като свое, въпреки че не носи името ми. Така че заради децата аз така и не се разведох. И защо? Като семеен мъж съм имал толкова връзки с жени, колкото щях да имам и ако не бях женен, дори мисля, че съм имал повече. Едно момиче ляга с женения мъж с много по-малко предразсъдъци, отколкото с неженения, то просто не се безпокои, че ще трябва да се омъжва за него.

Двама млади мъже влязоха в сауната. Те хвърлиха погледи към Люсне и седнаха в най-отдалечения ъгъл.

Люсне ги проследи с очи, но без да им обръща специално внимание, само дето погледът му сякаш се наля с олово.

Казах:

— А жена ти? Какво е нейното място в живота ти?

Той ме погледна неразбиращо:

— Жена ми? Тя трябва да ме приема такъв, какъвто съм. Аз й обезпечавам средства и спя с нея. Но бог ми е свидетел, че това не се случва често. По нейна вина. Тогава защо един мъж като мен да не ходи с други?

Кимнах:

— Сигурно си прав.

Той снижи глас:

— Но да се върнем към Венке. Тя беше прекрасна. Ако някога излезе навън от… Ще ти кажа… — Изведнъж се вторачи право в мен: — Измъкни я от там, Веум. Спаси я, за да си дойде при мен!

Станах.

— Щяхме да плуваме, нали?

— Да?

И той стана.

— Да, хайде. Достатъчно се потихме.

Нахлузихме си банските гащета пред сауната. Казах:

— А Юнас Андресен, срещал ли си го някога?

— Да, няколко пъти. Идваше в канцеларията да я взема. Даже се договорихме, та му осигурих няколко бутилки. — Той ми смигна. — Но всичко беше чисто делово, Веум, нищо друго. Този човек ми беше симпатичен. Но нямаше характер. Мисля, че щеше да умре, ако пробяга дори двадесет метра.

— Той вече умря — поясних.

— Да. Но не от бягане, нали?

Заплувахме покрай стената на басейна, насам-натам, направихме първата обиколка в пълно мълчание. След сауната първият скок във водата беше като скок в жарава. Почти не се усещаше, че си във вода. След няколко загребвания в главата ми нещо започна да се разпуква, после изведнъж придобих чувство за температурата, почувствах се изключително ободрен.

Водата беше зеленикава, а във въздуха тегнеше мирис на хлор. Люсне плуваше успоредно с мен, задминаваше ме, после спираше да ме изчаква. Продължи размишленията си на тема брак:

— Та да се върнем на това, за което си говорихме, Веум. Да се разведеш или да не се развеждаш. Имах една добра приятелка, много добра — ходехме почти шест години. Шест дълги и хубави години. Тя беше омъжена, аз — женен, но никой от нас не говореше, че трябва да се развеждаме и да се съберем. Пак повтарям: какъв е смисълът? След като и така си ни беше много добре. Ако се ожениш, трябва да търпиш всички ежедневни караници, всички ежедневни проблемчета, трябва да гледаш цял ден една и съща мутра, сутрин, обед, вечер… докато ние… Срещахме се всяка втора седмица или нещо такова, от време на време по-често или по-рядко и ни беше добре. Ей така. Ала после тя се разведе, омъжи се за друг и напусна града.

Продължихме да плуваме. По едно време се обадих:

— От услугите, които правиш на разни хора, от тези бутилки, печелиш ли?

Той отрицателно врътна глава:

— Не, не. Това са само приятелски услуги: доставям бутилки на хора, които са ми симпатични. На такива като Венке и разбира се, на мен.

— А, значи ти си си симпатичен на самия себе си?

— Така ли излиза?

Той сякаш се позамисли, но тутакси оголи зъби в широка усмивка. Беше намерил правилния отговор:

— Да, тъй е.

— Но им вземаш пари, нали?

— Нито стотинка повече от това, което сам плащам. Не го правя за пари. Има други, които печелят добре, не и аз. Парите всъщност не са основната цел на живота ми.

— Вече разбрах коя е тя.

Той се ухили, сякаш му бях направил комплимент.

— Жените, а?

— Не, всъщност не — възразих.

Загребах няколко пъти с повечко усилие и го задминах.

— Ти си своята основна цел — казах. — Жените са само нещо, което използваш, едно огледало, което държиш пред себе си, за да оглеждаш красивото си и добре тренирано тяло. Жените са ти нужни, за да доказваш, че продължаваш да си мъж, жизнен, в състояние да… това е старата система: „Използвай и захвърляй.“ За теб те не са по-ценни от опаковката на прясното мляко, Люсне. Изпиваш млякото и хвърляш картона. И въобще не се интересуваш къде пада. Може да го смачкат. Може да тупне до някакъв труп…

— Да не би да смяташ, че аз…

— Нищо не смятам. Мисля това, което казвам. А именно че ти се интересуваш само от себе си, точка. След няколко години ще трябва да се молиш на жените, които сваляш, да те уверяват, че все още те бива. А още отсега има какво да смъкнеш от тялото си.

Той се огледа наоколо и прошепна скован:

— Мислиш ли… че аз…

Очите му с безпокойство проследиха младите мъже, които плуваха покрай стените на басейна: стройни, гъвкави, силни, напращели в тесните бански гащета.

Бяхме стигнали до края на басейна и аз излязох от водата. Люсне остана да кисне до стълбичката. Юмруците му бяха стиснати.

— Хубаво бих те наредил, ако… ако нямаше толкова много хора…

Впих очи в очите му.

— Опитай се, шишко такъв — казах.

Погледът и ръцете му се отпуснаха.

— Нима мислиш, че… Затлъстял ли съм?

Отсякох сухо:

— Не знам. Не съм те виждал досега. Благодаря ти за житейските съвети. Ще ги имам предвид, ако някой път реша да се оженя… повторно.

Последните думи промълвих само на себе си.

После се обърнах и се отправих към съблекалнята. Той не ме последва и аз се облякох в мълчание. Оставих дрехите, които бях получил, до неговите и поех към изхода. Трябваше да мина обратно през дълъг лъкатушещ коридор, за да стигна до портата, и ускорих крачка, не защото имах нужда от още упражнения, а за да се изтръгна на свобода.

Мислех си: има изневери и изневери. Такива като на Юнас Андресен и други като тези на Рикард Люсне. Разновидностите са много. Но измежду въпросните две едната беше приемлива, а другата не струваше и пукнат грош, защото нямаше нищо общо с любовта, по-скоро с гимнастиката. Беше като тренировъчна игра: кой най-бързо ще събере хиляда точки. Партньорът няма никакво значение. При такава игра падат и трупове. Мъртъвци в антретата. Хора, рухнали на пода и облени в кръв. Но какво те засяга това? Нали има кой да се занимава със случая!

Минах покрай пропуска, седнах в колата. Нарочно стартирах с много газ и бързо завих по пътя, сякаш къртейки асфалта под гумите. Два вътрешни завоя и…

Повтарях наум: „Пак ще трябва да говоря с теб, Венке. За миналия вторник. За това, което се е случило тогава.“

Ала още не. Най-напред ще окажа чест другиму.

Бях гладен, но не знаех докога Гюнар Воге се мотае в клуба и затова поех отново към четирите високи блока, за да паркирам там, както обикновено. В този район вече ме познаваха. Сигурно можех да си издействам постоянно място на паркинга.