Гюнар Столесен
Докато смъртта ни раздели (30)

30

Хамре ме огледа саркастично.

— Не изглеждаш добре — каза.

— Аз ли? Отдавна не съм се чувствал толкова добре.

Но това се отнасяше повече за последните дни, не за днешния. Пък и излъгах. След препиване с уиски денят ти носи вкус на пепел от изгорели стари вестници, който по никакъв начин не може да се премахне. Вече се бях отказал от опитите да постигна това.

Хамре седеше зад полагаемото му се бюро, от онези, каквито имат всички тук, без индивидуалност, подобно на дезодорант. Стените са без изключение сиво-бели, изгледът извън тях не се променя: прекрасен и поучителен изглед към средните етажи на една банка, също така лишена от всякаква индивидуалност.

Заех място там, където седяха посетителите, заподозрените, свидетелите, онези, които идваха със сведения, важни според тях за следствието. Столът не беше удобен, но и не можеше да бъде такъв. Беше стол, от който ти се иска да станеш по-бързо, тоест да разговаряш по същество, без отклонения и заобикалки.

Хамре ми подаде написан на машина протокол, отразил всичко, което бях казал на мястото на престъплението в деня на убийството.

— Трябва да добавиш личните си данни, най-отгоре — каза той. — Мисля, че всичко останало е в ред.

Прочетох написаното. Беше приятен документ и буквите изникваха в двойни редове пред уморените ми очи. Но това, което фигурираше там, отговаряше на истината.

Докато попълвах колонките в най-горната част на листа и се подписвах в най-долната, Хамре каза:

— Той си имал любовница. Знаеше ли това?

— Ъъъ… кой?

— Папата. За кого мислиш, че говорим?

Хамре премяташе в ръка прозрачно зелена пластмасова линийка. Прехвърляше я отляво надясно, наблюдавайки ме. Може би това беше начинът му да брои до десет. Каза:

— Юнас Андресен си е имал любовница. Знаеше ли това?

Погледнах го гузно и той продължи:

— Ти си знаел. Защо не ни го каза веднага, още първия път?

— Не знаех… никакво име. Как се казва тя. Пък и беше трудно да говоря за това в присъствието на Венке, на госпожа Андресен.

— Всъщност до каква степен сте приятели?

— С кого?

— С Венке Андресен.

— С нея? Познавам я от седмица. Дори не сме имали време да станем приятели.

— От което не следва, че не си спал с нея?

— Не. Не следва. Но в случая не съм. В конкретния случай.

— Това, че си я видял да тича по балкона, че си видял Юнас Андресен да отива към вратата и така нататък, както разказваш…

Той кимна към протокола.

— Не представлява ли един вид… приятелска услуга?

Нарочно остави въпроса да увисне за момент във въздуха.

— Наистина ли видя всичко това?

Не бях във форма за подобни въпроси. Казах:

— Да, видях всичко това и не правя никому приятелски услуги. Ако исках да й направя приятелска услуга, можех да я направя по-добре. Например нямаше да дам на Джокер, на Юхан Педершен, такова алиби. И нямаше да кажа, че е стояла с нож в ръката, когато съм влязъл в жилището.

— Да, но само ти го твърдиш, а ние вече знаем, че нейните отпечатъци са били върху ножа още преди той да е бил забит в тялото му. По ножа няма никакви други отпечатъци, освен нейните и твоите.

— Никакви други? — едва-едва преглътнах новината, усещайки, че стига до дъното. — Значи няма други?

— Освен това ние вече разпитахме любовницата му и мъжът й.

Изплувах от глъбините:

— Аха?

— Да. — Той ме гледаше не без злост.

— И? — попитах аз.

— Та кога, казваш ти, че е станало всичко? Можеш ли да го определиш до минути?

— Не. Но според мен около четири часа следобед.

— Правилно. Ала тази жена… любовницата му, е била на работа до четири и пет. Тоест имала е на разположение само пет минути да стигне от центъра по дългия път дотам и така нататък, а както знаем, не е разполагала с хеликоптер. С други думи, това е било невъзможно.

По една или друга причина въздъхнах облекчено, заради Сулвай Мангер.

— А съпругът й?

— Още по-сигурно алиби. От три до пет часа е ръководил семинар по литература горе в Университета за осем студенти с първа специалност литература. Осем свидетели. Освен това той нищо не е знаел за връзката, ние го осведомихме. Поне така твърдеше.

Отново въздъхнах, пак заради Сулвай Мангер. Такива сведения много рядко се нравят на съпрузите, особено когато им ги дават трети лица.

— Други потенциални негови врагове още не сме установили. С изключение на тази женска история, която е довела до някои проблеми от финансов характер, Юнас Андресен, изглежда, е водил порядъчен и нормален живот. Бил е известен в работата си, уважаван от колегите и не по-малко от партньорите в бизнеса. Не е имал други близки роднини освен сестра, омъжена в Ставангер и която през последните десет години е виждал само по коледните празници. Тя идва в Берген за Коледа, полага венец на гроба на родителите си и заминава обратно, за да стигне навреме за семейната вечеря. Те не са имали много близки отношения, както виждаш. Нещо съвсем обичайно впрочем. — Той направи пауза, вдигна един лист, зачете бавно написаното на него, сякаш бе забравил за присъствието ми. После ме погледна иззад листа и рече: — Фактически няма кого друг да подозираме освен Венке Андресен. А тя, да се изразя по-меко, изпъква съвсем релефно на сегашния фон на събитията.

Попитах кротко:

— Какво показват резултатите от аутопсията?

— Да, предварителната аутопсия… — Той извади друг лист от цяла купчинка. — Детайлно ли те интересува?

Поклатих глава:

— Слабо владея латински. Ще се задоволя със заключенията.

Погледът му се плъзна по изписания лист:

— Добре… Смъртта е настъпила в резултат на прободни наранявания в коремната област. Прободен е и единият дроб, диафрагмата е разкъсана, както и много други вътрешни органи… Не е имал никакъв шанс да оживее. Освен това има ясна следа от удар с твърд тъп предмет по челото, тук, в дясното слепоочие.

Той ми показа с пръст, а аз несъзнателно потърсих с поглед син белег на слепоочието му или подутина, но не видях нищо.

— Удар?

Кимна многозначително и аз разбрах, че има още какво да каже.

— Поогледахме по-отблизо, под микроскопа, този буркан от конфитюр. Фактически открихме остатъци от кожа по единия ръб на дъното на буркана. Все още не сме сравнили тези остатъци с проба от кожата на убития, но…

Не бе необходимо да ми се казва повече. Беше достатъчно, повече от достатъчно. Той имаше пред себе си напълно сигурни доказателства.

— И накрая — каза Хамре. — Според теб той по всяка вероятност е носел със себе си пари. Стойността на някаква застраховка „живот“, нали?

— Да.

— Не е носел пари, когато той… искам да кажа, не е имал в себе си толкова много. Ние вече влязохме във връзка със застрахователната компания и оттам ни уведомиха, че въобще не се е явявал. Така че какво точно е искал, отивайки при бившата си жена, едва ли ще разберем… преди да…

— Преди да?

— Преди тя да проговори.

— А тя… държи на предишните си показания.

Той кимна умърлушен.

— Отрича всичко. Но така не може да продължава. Вече сме в състояние да реконструираме случилото се.

Той вдигна ръце и започна да изброява възможните моменти на пръсти. Първо: Юнас Андресен идва. Звъни на вратата или сам си отключва. Имал е ключ. Второ: Венке Андресен отваря, държейки буркана в ръка, или — тя идва от мазето, носейки буркана с конфитюр, в момента, в който той звъни, или в момента, в който той вече е влизал вътре. Видял си я да тича, може би защото е забелязала, че вратата е отворена, пък и тя самата ни го каза. Но не е намерила никакъв труп. И трето: тя го удря с буркана или го хвърля по него. Защо, все още не можем да кажем. Четвърто: той се опитва да се защити или във всеки случай отвръща на удара й. Тя взема ножа и го намушква. Намушква го няколко пъти. Пети момент: тя изпада в паника и се опитва да избяга, но бързо се поокопитва, връща се в жилището и ти я виждаш, Веум. И шесто: вика за помощ. По-нататък всичко ти е известно.

— Но тя нямаше сгъваем нож. Жена като Венке Андресен не се разхожда насам-натам със сгъваем нож в ръка.

— Е, все още има някои неизвестни. Но схемата на действието е ясна. Не изпитвам никакво съмнение, Веум. Венке Андресен е убила мъжа си завчера следобед, в около четири часа.

Казах:

— Съществува ли някаква възможност да разговарям с нея?

Той ме погледна изпитателно:

— Под забрана е за кореспонденция и посещения. Единственият ти шанс е да се договориш със Смит. Трябва да имаш и разрешение от съдебните власти. От друга страна, аз ще предложа да я разпитат отново, може би още утре сутринта. И тъй като уликите вече са налице, поне аз няма да настоявам за по-нататъшна забрана за писма и посещения.

— Утре може да бъде късно — казах.

— Късно за какво? — попита Хамре.

Вдигнах рамене. Нямах отговор. Нямах никакви възражения по същество и никакви противостоящи аргументи. Единственото, което имах, беше съвсем субективно чувство, което може и да бе погрешно: че Венке Андресен не е убила съпруга си.

Станах. В същия миг телефонът иззвъня. Хамре вдигна слушалката:

— Момент, моля. — После ми се усмихна извинително и ми кимна за довиждане. — Ще се видим в съда.

Поспрях на прага. Но тъй като все още не можех да му дам подходящ отговор, затворих вратата зад себе си.