Гюнар Столесен
Докато смъртта ни раздели (48)

48

Мина известно време. Дойдоха още полицаи и дейността около колибата кипеше. Хората идваха, стояха на входа на колибата и навеждайки се, поглеждаха вътре, после отново се изправяха с окаменели лица. Някои от тях хлътваха вътре и излизаха след известно време. Какво правеха там, можех само да си фантазирам. А когато скучая, аз за съжаление имам доста мръсна фантазия.

Никой не ме заговори. Можех спокойно да представлявам част от дървото, до което стоях. По едно време от колибата излезе Хамре, погледна загрижен покрай мен и надолу към жилищните блокове, като казваше на един от колегите си:

— Ще трябва да разпитваме страшно много хора.

Докато стоях там, аз се опитах да си представя това, което се бе случило.

Джокер можеше да си е устроил среща с някого там горе, около колибата. Влезли са вътре вероятно за да говорят. Скарали са се за нещо и единият от тях е извадил нож. Можеше да бъде както Джокер, така и другият. Борили са се за ножа и Джокер бе загубил.

Ей така просто можеше да изглежда. Но това бе само предположение, което въобще не ми показваше кой може да е бил другият. А освен това то съвсем не ми казваше дали това убийство имаше нещо общо с Юнас Андресен въобще.

Но на един човек аз с удоволствие бих задал няколко въпроса, преди Якоб Е. Хамре да стори това.

Ала Якоб Е. Хамре бе казал, че трябва да чакам, че не бива да се отдалечавам нито на метър. Но той бе казал също да не обелвам нито дума, така че може би нямаше да забележи, ако изчезна. Във всеки случай не веднага.

В това, че щеше да забележи, не се и съмнявах. И моят най-добър аргумент в този случай щеше да бъде да му доставя един убиец.

Зорко наблюдавах полицаите. Нямаше да мине много време и Хамре щеше да предостави мястото на престъплението на хората от експертизата, за да започне да организира самото следствие с деветчасова рутина на ден и безкрайни разпити.

Полицаите вече бяха утъпкали земята около хижата. Някои от тях се бяха събрали на малки групички и си разменяха по някоя дума. Никой от тях не ме поглеждаше.

Раздвижих се, направих крачка встрани от дървото, върнах се отново към него и пак застанах до ствола му. Зад дървото имаше няколко хвойнови храста на една педя разстояние един от друг. Само да можех да мина между тях, и тъмнината много бързо щеше да ме погълне. Облегнах рамената си на ствола на дървото, но същевременно бавно започнах да се извъртам и да минавам зад него.

Хамре излезе от хижата. Той се спря на входа и аз забелязах, че хвърли бърз поглед в моята посока. Направих се, че не го виждам. С края на окото си забелязах, че той извика при себе си един от техническата експертиза. Каза му няколко думи и двамата изчезнаха обратно в хижата. Скрих се напълно зад дървото, влязох странично в хвойновите храсти, промъкнах се бързо около десет-петнайсет метра през рядко обраслия склон и увеличих темпото.

През цялото време очаквах, че някой ще извика, и дъхът ми бе спрял от напрежение.

Но никой не извика. Увеличих темпото. Елхите ме удряха в лицето, под краката ми пукаха съчки. Все още никой не викаше.

Като излязох на асфалта, намалих ход. Правех се на случайно разхождащ се човек. Но сам забелязах, че краката ми се схващат, а напрежението ме обхваща така, че едва ли можех да приличам на обикновен разхождащ се човек.

Вървях бързо към блока, където трябваше да отида. Влязох в асансьора, без да срещна никого. Натиснах копчето на дванайсетия етаж.

Асансьорът потегли. Той се издигаше нагоре през етажите като остаряла чайка — първи, втори, трети. Мислех си за Венке Андресен, тя беше стояла също така в съответния асансьор. Четвърти, пети, шести. Юнас Андресен бе също пътувал с такъв асансьор, докато е живял там, преди всички врати на асансьори да се бяха затворили завинаги пред него. Седми, осми, девети. Започнах да мисля за Сулвай Мангер. Мислех си дали и тя беше стояла някога в асансьор като този. Но не успях да помисля докрай. Защото асансьорът спря между деветия и десетия етаж. Същевременно стана тъмно. Съвсем тъмно.

Но най-страшното не беше това, че асансьорът спря и че стана тъмно. Най-страшното бе това, че след около минута асансьорът отново тръгна. Не гладко и плавно както преди това, а на пресекулки и с вибрации. Сякаш имаше някой горе, в машинното отделение. Някои, който с помощта на ръчно управление и прекъсване на тока, бавно, но сигурно, ме дърпаше нагоре към себе си. Някой, който току-що бе убил.