Гюнар Столесен
Докато смъртта ни раздели (15)

15

Можех да избирам между две неща: да се върна обратно в кантората или да свърша нещо по-смислено. Или нещо, което поне да изглежда смислено. Кантората едва ли щеше да се срути, ако не се върна веднага, а единственото, което можеше да се случи с телефона, бе някой да влезе там и да го откачи, защото не си бях плащал сметките. Ала в този случай най-добре би било да не съм там.

Венке Андресен ми бе казала, че Джокер и майка му живеят във високия блок до техния, а от Гюнар Воге разбрах, че той всъщност се казва Юхан Педершен. Защо да не отида дотам и да видя дали си е вкъщи. Можех да му дам урок по рисуване на рози, за да му помогна да осмисли свободното си време, или да му разкажа за т.нар. пикареска в литературата. Съвременното равнище на образованост предлага много възможности. Което не знаеш, можеш да научиш, и то без да ти струва скъпо. Малка вноска, и толкоз. Десетчасовият безплатен, рекламиран навсякъде курс обучава или да шиеш носия, или да работиш с джобен компютър. Ако желаеш, ще те научат да рисуваш (почти така добре, както Мунк) или да говориш испански (та следващия път, когато си на Канарските острови, да можеш да се разбереш с шведите), или изкусно да фотографираш тъща в контражур и врякащи дечурлига. Да, да, Джокер има на какво да разчита, стига само да пожелае. И ако сега си беше вкъщи.

Пред входа на асансьора съгледах пощенска кутия, на която бе написано: „Х. Педершен. IV етаж“, но аз тръгнах пешком нагоре по стълбището. Радвах се, че не живее на десетия. Ако продължават тези изкачвания и слизания, сигурно ще мога да преустановя ежедневното си бягане за форма.

Хилдур и Юхан Педершен, майка и син, имаха жилище най-близко до асансьора. Имената им се четяха на вратата. Погледнах през кухненския прозорец, но не видях нищо друго, освен бели перденца, които отдавна плачеха за изпиране.

Натиснах звънеца.

Дълго чаках, но аз мога да бъда и много търпелив, така че пак позвъних.

След още по-продължително чакане чух глас от дълбоката вътрешност на жилището, подобен на къркоренето в стомаха на пътник, застанал зад теб в автобуса. Не се разбираше нито една дума. Или груб женски глас, или тънък мъжки? Заложих на първия вариант и спечелих.

Жената, която ми отвори и ме изгледа подозрително, имаше такова лице, че човек би трябвало да бъде изключително предан син, за да го обича. Ако някой път закопнеех за кошмар насън, щях да си спомня това лице.

Това лице бе видяло премного нощи и твърде малко дни. То беше опипвало най-мрачните коридори на живота, без да се е подавало на дневната светлина, и човек би могъл да го хареса само при условие, че то се намира в тъмна стая и в най-далечния й ъгъл, когато трябва да си тръгва оттам.

Косата на Хилдур Педершен някога е била красива, преди двайсет години и когато тя е тежала с петдесет килограма по-малко. Не съм специалист в определянето на килограмите, но бих се обзаложил, че сега жената не тежи по-малко от сто и двайсет, трийсет от които висяха по лицето й. Очите й — ако имаше такива, бяха хлътнали дълбоко навътре между гънки мазнина, а носът й, да, това трябва да е било нос, едва успяваше да изпълни задължението си на най-издадена част на лицето (може би защото преди време е бил около двайсет сантиметра дълъг). Сигурно имаше и уста, ала бе трудно да се открие между многобройните гуши и брадички. Една от тях обаче беше намазана с червило, та и реших, че там е устата й.

Цялата глава, а това бе голяма глава, се полюшваше в яка от мазнини, а тялото отдолу не отстъпваше по нищо на всичко останало. Не жена, а лавина, и аз, за бога, не бих желал да попадна под нея.

— Госпожа Педершен? — продумах за увод, докато се мъчех да открия къде са очите й.

Тя отвори уста и дъхът на евтин алкохол ме цапна като юмрук.

— Какво ви трябва?

Гласът бе груб, но произношението правилно, на грамотен човек.

— Ами да поговорим за доброто старо време, за… разни дреболии.

— Кой сте вие?

— Казвам се Веум и съм нещо като частен детектив.

— Нещо като? Или сте такъв, или не сте.

— Да, но винаги ми е някак трудно да го кажа направо, разбирате ме, нали?

— Разбирам ви много добре. Ако приличах на вас, сигурно и на мен щеше да ми е трудно.

— Така ли? — В репертоара си имах съответни реплики за подобни случаи, но не ми се искаше да ме изхвърлят навън, преди да съм стъпил вътре. Пък и дамата ми харесваше — по някакъв особен начин. Имах чувството, че би могла да ми бъде чудесен партньор за словесен пинг-понг, половинчасов, а може и по-продължителен. — Защо не ме поканите да се полюбувам на изгледа?

— Водка пиете ли?

— Предпочитам акевит.

— Имам само водка, и то без нещо за разреждане. Нямам нито кафе, нито чай. Нито пък мляко. Но от чешмата тече вода, ако си жаден. Водката обаче си я бива. Не на вкус. Но действа добре — поне за известно време.

Докато говореше, тя започна да отстъпва назад в жилището, сякаш я дърпаше някаква невидима сила (и то доста могъща) — но не затвори външната врата. Схванах това като покана и я последвах, затваряйки вратата след себе си.

Квартирата приличаше на тази, която държеше Венке Андресен, с изключение на обстановката. Мебелите бяха овехтели, столовете и диваните — носили много килограми през годините, масите, участвали в много юнашки гуляи, а през килимите прозираше подът. Цветята в саксиите сякаш бяха убити от някого — от съжаление да не се мъчат, ако не са умрели от естествена смърт, а вестниците, натрупани под масичката в хола, бяха отпреди половин година и съобщаваха футболни новости с шестмесечна давност. Отборът, който тогава е бил начело, вече отдавна премина във втора група, където впрочем и всички ние попадаме по-рано или по-късно.

Хилдур Педершен домъкна полупразна бутилка водка с две мръсни чаши и се настани на диван, който в средата си ми напомняше за увиснала люлка. С една ръка тя ми показа къде да седна — в едно разпадащо се кресло с цвета на засъхнали курешки от гълъби. За миг ми се привидя небе, чисто като стъкло, лазурносиньо, пролетно (каквото бе небето над нашите безгрижни и слънчевозлатни улици на детството) и ято гълъби в устремен полет над ниските покриви в посока към Воген. Зад ятото, увлечен в безпомощни салтоморталета, се носеше един самотен преметач. И колко често се чувствах именно такъв, гълъб-преметач, все зад останалите, все изоставен. На фона на синьото небе и червените покриви аз се премятах през живота — от междинно кацане до междинно кацане, не по-добре от тази тук, в нейната допотопна стая — не жена, а динозавър…

Хилдур Педершен наля водка в двете чаши и бутна едната към мен. Масата между нас беше жълто-кафява и носеше отпечатъците на много чаши и бутилки, дългогодишни следи от цигарена пепел и бе покрита с прах вместо с лак.

— Наздраве, шишко — каза тя и изля съдържанието на чашата в устата си.

— Наздраве, вейко — отвърнах аз и отпих предпазливо с мисълта за автомобила на паркинга, който възнамеряваше да домува пред къщи, а не да бъде докаран на другия ден с „Пътна помощ“.

— Я сега изплюй камъчето. Какво всъщност искаш? Кой те праща тук, при старата Хилдур?

Отговорих:

— Никой не ме праща, а това, което ме интересува, е… Юхан.

— Юхан. — Тя произнесе името разсеяно, сякаш ставаше дума за далечен роднина. — Какво има около него?

— Срещнах го преди време, съвсем случайно, бих казал. Или май той ме срещна. А по-точно казано, някои негови приятели ме срещнаха. Той самият се държеше настрана.

— Какви ги мелеш?

— Сигурно винаги си имала проблеми с него?

— Проблеми… с Юхан? Че какво си мислиш, поврага! Чувал ли си за майка на момче без проблеми? Та нали за това ги раждаме? Юхан си беше цял-целеничък проблем още от първия си месец, тоест искам да кажа осем месеца преди раждането си! Но така е с почти всички.

— Баща му…

— Този…

— Не сте били… женени?

— Не бих взела този щурчо, дори да беше търговец на водка. Пък и той вече беше женен. И моряк, безгрижен моряк в отпуск в големия град. А аз глупачката, пепеляшката от Согнеланд^[1], го срещнах в ресторанта „Под звездите“. Квартирата му беше под самия покрив, с изглед към прозорците на съседната къща. Оня така се бе напил, че посещението там не ми достави особено удоволствие. Но все пак на другата сутрин не се събудих сама. О, как ругах, когато разбрах, че Юхан е заченат. — Тя свирепо ме изгледа, като че ли аз бях виновникът. — Пратих му писмо. Помолих го за пари. Той ми позвъни веднага при следващото си пристигане в града и беше толкова нервен, че телефонната слушалка подскачаше в ръката му при всяка негова дума. Да, разбира се, че ще плати, каза. Ще получа колкото искам. Щял да плаща за отглеждането на момчето и за… образованието му… и въобще не трябвало… само да не изпращам повече писма. Много му било трудно да обясни на жена си от кого е писмото. Но това е било негов проблем, нали? Значи и на мъжете не е толкова леко в такива случаи, а?

— И какво стана после?

— Какво стана? Как мислиш? Той, дяволът, удържа думата си. Изпращаше ми пари всеки проклет месец. Но трябваше да му обещая, че никой няма да узнае кой е бащата на детето, като дори сключихме нещо като договор, за по-сигурно, нали разбираш, чийто текст пазя някъде тук. И така, той трябваше да ми изпраща пари и ми изпращаше.

Хилдур учудено погледна бутилката водка, сякаш бе част от тези пари в натура.

— А Юхан?

— Порасна. Не при най-добрата майка на света, но във всеки случай майка си имаше. Никога нищо не му е липсвало. Получаваше това, което му бе нужно: дрехи, храна, пиене — докато стана достатъчно голям, за да се оправя сам. Щом приключи с прогимназията, аз му рекох: „Стига си се мъчил с училищата, Юхан. Време е да си намериш работа и да изкарваш за хляба и маслото, а пък ако не е масло, ще бъде поне маргарин.“

— И каква работа си намери?

— Нямам понятие. Аз не съм… през последните години ние… аз смятам, че съм си изпълнила задълженията към него. Вече нямаме нищо общо. Той живее тук, но все едно, че е наемател. Дори не си говорим. Нарича ме дебела дъртачка, проститутка и какво ли не още, не отговаря на въпросите ми. Пък на мен ми е ясно защо. — Тя се опули насреща ми и си наля още водка. — Ти защо не пиеш? Да не би да си закачен за сушене? А… мамино синче, а? Жълтурче? Я си изпий чашата и ми прави компания, дявол да те вземе!

— Съжалявам, но съм с кола, а едва-едва я карам.

— О, значи си достатъчно порасъл, за да имаш шофьорска книжка?

— Получих я оня ден, на осемнайсетия си рожден ден. На снимката изглеждам на трийсет и пет години, но то е само на снимка. Инак се чувствам около шейсетте.

— Езикът ти май добре работи.

— Да. Не по-зле от очите. Как мислиш, защо Юхан те е наричал… ммм… проститутка?

— А ти как мислиш?

Престорих се на замислен, но все едно, тя отговори на въпроса ми:

— Защото не исках да му кажа кой е баща му.

— А защо е искал да го узнае? Някакъв особен повод имало ли е?

— Питай него. Ако оня смотаняк ми беше баща, щях да мина и без да го знам кой е. Но нали ти е ясно какви са младите.

— Още си спомням.

— Все напират да разберат неща, които не са в техен интерес. Как са дошли на света, кой е баща им и тем подобни. Нещастници глупави.

— Но ти не му каза, нали?

— Не. Не сега. Не сега, след като минаха, колко… осемнайсет или деветнайсет години. Повтарях му същото, което бях заявила в родилния дом: че не знам, че мъжете са били много, това е. Ала тогава съвсем не беше така, съвсем не бяха много. Живеех кротко, уединено. Току-що бях преживяла едно разочарование. И за награда — син, още едно разочарование, което така и не изчезна. Не знам, Юхан, казвах му аз. Не знам точно кой. „Ти можеш ли да ми кажеш имената на някои от тях?“, питаше той. Не, не си спомням, бяха толкова много. Освен това не всички ми се представяха. Малцина ми оставяха визитните си картички, а тези, които отново ме посещаваха, идваха пияни. Не е ли жестоко, че той ме нарече…

Погледът й потъна в бутилката, после изплува пак, навлажнен. Хилдур ми намигна.

— Адски живот, а, Веум?

— През ден — кимнах.

— През? Та ти си дяволски прав!

Пийнах глътка от чашата, най-вече за да направя нещо. Тя извади доста захабена носна кърпа и обърса горната част на лицето си, подобно на потен земекопач в жарък юнски ден.

— А срещала ли си го по-късно, впоследствие пак, оня… бащата?

В този момент тя беше надигнала бутилката и не ме гледаше в очите:

— Не. Притрябвало ми е. Оня смотаняк? Получавах редовно парите и бях доволна. Именно той ми намери и това жилище, заради Юхан. Плати вноската и всичко останало. Аз никога не бих могла да си го позволя. Да не говорим, че не ми се и стъпва в „Социални грижи“.

— Той как се казва?

Сега тя ме погледна.

— Ще имаш да вземаш! И въобще защо те интересуват тези стари неща? Нямаш ли с какво друго да се занимаваш? Я си иди вкъщи и си пусни влакчето!

— Нима не знаеш, че Юхан е нещо като страшилище за квартала? Че хората треперят само като чуят името му. Че прякорът му е… Джокер.

Тя ме погледна с очи, огромни като разтворени чадъри.

— Кой? Юхан? Тази буболечка? Бих могла да го размажа между палеца и показалеца си! Ако те се страхуват от него, значи се страхуват и от сянката си.

— Той не е сам. Има си банда, доста голяма и все отбор юнаци.

Несъзнателно прокарах ръка по лицето си, напипвайки резултатите от краткия момент, в който те се бяха изявили като такива.

— Понякога води приятели вкъщи. Седят в стаята му, пият бира, пушат и пускат някакви идиотски касетки. Но аз не се занимавам с тях. Освен ако с тях не се мъкнат женски. — Внезапно тя зае позата на моралистка: — Такива тук не желая да виждам… в моя дом!

Огледах дома й. Насред стената отсреща висеше малко накриво картина. Бе изображение на нещо като лодка в нещо като вода. Но пропорциите бяха странни. Елхите от другата страна на водата бяха по-високи от тези на по-близкия бряг, а лодката беше толкова голяма, че изпълваше цялата водна площ.

Това ме накара да помисля за самата Хилдур: една огромна лодка в един съвсем малък за нея яз. Голяма жена в малък живот; живот, който не се изпълва от нищо друго, освен от мимолетните разочарования, от един пощенски запис месечно и от няколко призрачни спомена. Лица без имена, лица, неоставили подир себе си друго, освен празни бутилки.

Вгледах се в лицето й. Някъде дълбоко, дълбоко в себе си тя все още таеше нещичко от младото момиче отпреди двайсет-трийсет години. Момиче, което бе тичало до премала по уличката, което бе играло на топка, на „целуни, плесни, прегърни“ с децата на съседите, но което по-късно беше целувало, пляскало и прегръщало много повече мъже, много повече и съвсем рядко заслужаващи това. Да, някъде дълбоко в себе си Хилдур все още пазеше онова, момичешкото, иначе алкохолът щеше да я разсипе съвсем, да я изхвърли на някой опасен бряг, където би загинала, където никой не би могъл да я открие, нея, Хилдур Педершен от Берген.

Не знам защо си спомних за една година — за 1946-а. 1946-а — това бе началото на всичко, за всички нас. Войната бе свършила, но градът още няколко години беше като парализиран и едва през петдесетте започна да възкръсва от пепелищата, да тътри четириъгълни жилищни блокове на превития си гръб и да засипва миналото с чакъл. Американските кораби си отидоха, построено бе новото летище във Фресланд. Фериботът до Лаксевог бе заменен с моста над Пуддефиорд. Пробиха планините и задръстиха с жилищни масиви пространствата, преди заемани от градини, горски стопанства, езера.

Ала през 1946-а все още нищо нямаше. Всичко си беше както през трийсетте години. Тези, които през войната бяха вече зрели хора, си плюха на ръцете и започнаха да живеят поновому. Тези, които бяха стари, умряха подобно на килнатите къщички, в които живееха. А ние, които бяхме съвсем, съвсем млади, се озовахме пред много и различни възможности.

Хилдур Педершен е била в разцвета си през 1946 година — красива млада жена, може би твърде висока, но не чак дотам. Жена с голям бюст и широки бедра, с бодра стъпка, с кафява пазарска мрежа, пълна с бутилки мляко, и с усмивка за всички, които са я пожелавали.

Джокер дори не е бил роден, а Варг Веум… Той е бил момченце на четири години, с майка, която все още не е била болна от рак, и баща, все още кондуктор в трамвая с маршрут до Минде. Ала линията бе закрита, бащата умря, мир на праха му, както много бащи преди него. Но бе съществувал и като затворя очи, сякаш го виждам пред себе си: дребен и набит, все още с телосложението на селяк, макар да бе излязъл от село като двегодишно хлапе. И като затворя очи, аз все още виждам и усмивката му, която той пазеше за хубавите часове, които прекарвахме заедно, а мама още не бе заболяла от рак.

Когато Юхан Педершен затвори очи, той не вижда никого. А в картите, раздадени от съдбата, няма никакъв джокер, няма баща, който да изникне внезапно между „дамите“ и „валетата“ с кондукторска чанта през рамо, с леко накривена шапка и с весел зов: „Хей! Има ли някой у дома?“

1946-а — четири цифри, които ограждат едно отдавна изчезнало минало, улици, които вече ги няма, къщи — отдавна съборени, хора — вече покойници, и гробове, разкопани за втори път, кораби, преустановили плаванията си, и трамваи, предадени за старо желязо…

— Къде беше ти… през 1946-а? — попитах Хилдур Педершен.

— През 1946-а? Защо питаш? Да не си мръднал? Кой ще си спомни къде е бил през 1946-а. Аз, дяволе, не помня дори къде съм била онзи ден. Ти прекалено много питаш, Веум. Не можеш ли да млъкнеш поне за известно време?

Кимнах в знак на съгласие.

Но нямах желание да си тръгвам. Седеше ми се тук, при Хилдур Педершен, пред чаша водка и в мълчание, до момента, в който с подкосени крака щях да се дотътря до вратата, по балкона и надолу до автомобила на паркинга.

Наистина не ми се тръгваше. Ала най-накрая се реших. Щом Хилдур Педершен взе да клюма с глава, аз станах. Внимателно взех чашата от едрата й лапа и я оставих по средата на масата. Запуших с тапа шишето, в което все още имаше няколко капки, за да се разсъни с една глътка, ако наистина се събуди.

После полека се измъкнах от жилището й, от живота й. За известно време.

Навън пред блока налетях на Гюнар Воге. Той се приближи до мен и здраво ме стисна за рамото.

— Къде си бил пък сега, Веум? — изсъска Воге.

— Защо питаш?

— Казах ти да се държиш настрана от… Юхан. Остави ги на мира и него, и майка му. Не прави болката по-остра. Нямаш представа колко можеш да навредиш. Можеш да развалиш повече, отколкото да…

— Какво да разваля повече? Какво не е отдавна развалено?

— По дяволите, ти нищо не разбираш! Студен си като…

— Като какво?

— Дръж се настрана, Веум! Дръж се далеч и настрана, предупреждавам те!

Вторачих се в разгневеното му лице и попитах!

— А ти къде си бил през 1946-а, Воге?

Подминах го, седнах в колата и потеглих, без да се оглеждам. Тук явно не ме обичаха. По някаква причина наистина не ме обичаха.