Гюнар Столесен
Докато смъртта ни раздели (16)

16

Затворих се в кантората и запалих лампата. Независимо от това, че слънцето току-що бе достигнало своя зенит някъде над Льовстакен и зад плътната покривка от сиви облаци, навън бе сумрачно като в затъмнен киносалон преди прожекция. А може би слънцето въобще ще изгасне? Може би на следващия ден ще се събудим във вечен мрак, във вечна нощ и ще се понесем обратно към студа и гибелта?…

Кантората ми беше като помещение в музей, който вече никой не посещава, но пък все още дава някому препитание на пазач. Седнах зад бюрото и издърпах третото чекмедже от горе на долу. В най-вътрешната част на чекмеджето, в левия му ъгъл се мъдреше моята канцеларска бутилка, обла, затоплена.

Извадих я и прочетох всичко, което пишеше на мъглявия етикет, сякаш го правех за пръв път. Вода на живота. Кръв за самотника. Отдих за уморения.

Развъртях капачката и долепих бутилката до устата си. Чистият и силен акевит изплакна тръпчивия вкус, който усещах след евтината водка на Хилдур Педершен.

Чудех се какво да правя, ако въобще имаше какво. Мислех за хората, с които се срещнах през последните дни: Роар, Венке Андресен, Джокер и бандата му, Гюнар Воге, Хилдур Педершен. И пак Венке Андресен, мъжът с капитанската униформа — Рикард Люсне, пак Роар…

Помислих си за Томас. Може би трябва да му се обадя, да го питам как се чувства, дали мисли за мен, за баща си. Защо не му звънна, за да го попитам дали не иска да дойде при мен, да ми прави компания. Бих могъл да му прочета нещо, както направих веднъж (единствената вечер, в която се оказах свободен) — първата глава на „Мечо Пух“. Останалото трябваше да прочете майка му. Както и всички други книжки. Бях започнал да мисля за нея като за „майка му“, т.е. отбелязвах прогрес. Не Беате, а „майка му“.

Реших обаче, че Томас надали си е вкъщи и че вече е доста голям за „Мечо Пух“. Седемгодишен е, а когато му се обадих последния път, дори нямаше време да говорим. Щеше да ходи на мач с някой си Ласе.

Вдигнах телефонната слушалка и чух познатото пиукане, потърсих призраците на приключени телефонни разговори, скелетите на меки женски гласове, тежките стъпки на груби мъжки, ала всичко бе заглъхнало, всичко се бе стопило.

Когато поставих обратно слушалката, телефонът иззвъня.

Оставих го да иззвъни пет сигнала, преди отново да вдигна слушалката — наслаждавах се на звука му, пък и можех да си позволя да поотложа разговора с моите кредитори за някоя и друга минута.

Подир петото иззвъняване вдигнах слушалката и произнесох делово в черната раззината паст:

— На телефона Веум.

— О, Варг, вече се страхувах, че те няма. Тук е Венке, Венке Андресен.

Значи Венке, Венке Андресен. Тъжното й гласче отекна като далечна камбанка в слушалката, а черната паст зина още по-широко, почти до усмивка. Така поне ми се стори, затова и аз се усмихнах, казвайки:

— О, привет! — Сам не разбрах как деловитостта изчезна от интонацията ми. — Как сме?

— По-добре. Не така зле. Обаждам се от службата. Исках само… да ти благодаря за оня път. Беше ми… приятно. Отдавна не ми е било така приятно… много отдавна.

— Да. И на мен. — Май че не трябваше да бърборя толкова.

— Аз… аз просто исках да разбера дали не би могъл да ми направиш една услуга. Искам да кажа, че… аз… срещу заплащане, разбира се.

— О, това не е толкова важно. Зависи какво ще искаш да направя… дали ще е нещо, което би било по силите ми?

— Като детектив ти… приемаш всякакви поръчки, нали?

— Кажи-речи. — Имаше някои, които не приемах, и много повече, които не ми възлагаха.

— Само питам дали не би могъл да идеш при Юнас вместо мен. При моя… мъж. Този, за когото бях омъжена.

Май беше от поръчките, които не приемах, и затова попитах:

— За какво?

Да го примъкна в задънена уличка и да го фрасна с празно шише по главата? Да го изгоня далеч от града и да го сплаша никога повече да не се връща тук?

— Просто… поговори с него. Не съм в състояние да направя това сама. Аз… аз само ще вдигна скандал, а повече не издържам… Не желая да го виждам повече, Варг, разбираш ли?

— Добре де…

— Става дума за пари.

— За пари?

— Не за месечната издръжка. С нея той винаги е редовен. Или почти. Няколко пъти закъсня и аз бях принудена да взема аванс от службата или заем от някого. Щом получех парите от Юнас, аз връщах тези заеми и едва-едва свързвах двата края. А на Роар му се протъркват дрешките, той расте и ако велосипедът му беше пропаднал… Децата все имат нужда от нещо, нали?

— Да, така е. Пишат го и във вестниците.

— Но сега не става дума за издръжката, а за застраховката.

— Каква застраховка?

— Имахме обща застраховка „живот“. И след развода се споразумяхме да си я вземем обратно, да ни я изплатят. Не че сумата е толкова голяма, но… Юнас трябваше да уреди въпроса и да си я разделим по равно. Но аз все още не съм получила нищо, а на нас с Роар тези пари наистина са ни необходими.

— Бих могъл да ти дам на заем — излъгах.

— Знам, Варг. — Май знаеше повече, отколкото бих могъл да допусна. — Благодаря ти. Но се уморих да вземам на заем. Не искам повече да задлъжнявам нито на приятели, нито на познати, нито на когото и да било.

Замислих се за миг към кои ме причислява: към приятелите, познатите или към когото и да било. После рекох:

— Смятам, че мога да ида там. Ще поговоря с него.

— О, Варг! Аз ще ти платя за услугата. Колко ще струва всъщност?

Колко ще струва? О, евтино, мила моя. Не съм скъпар. Целувка по бузата или устата. Един поглед изпод падналия на челото кичур, пръстче, прокарано по лицето ми чак до устните… Не, не съм скъпар.

— Не мисли за това — казах. — Мога да го свърша в обедната си почивка.

— Не, не искам да губиш от… заради мен…

Наистина ли?

— Ще поговорим за това друг път.

На запалена свещ и чаша вино, скъпа, под светлината на стъкленопрозрачна месечина, под сребърния порой на звездите, в яхта на път за Китай… Да, друг път.

— Добре. Знаеш ли къде работи? Бях ли ти казала?

— В някаква рекламна фирма, нали?

— Да, „Палас“, намира се в Дреген, в същата сграда, където е големият магазин за спиртни напитки.

— Знам къде е. Там ме познават. На „ти“ съм с всички.

— Аз… — поде тя, като че искаше да каже още нещо.

Уплаших се да не размисли и веднага смених темата.

— Всичко е наред — казах. — Ще поговоря с него. Ще видим. Ще ти дам отчет. — На това се и надявах. — Може би да намина при теб довечера?

За момент се възцари тишина. После Венке отвърна:

— Не би ли могъл да позвъниш? Днес аз съм заета.

Заета? Луната потъмня, звездният порой секна, а яхтата за Китай потъна. Казах:

— Хубаво. Ще ти се обадя. Довиждане.

След като сложих слушалката, аз се сетих, че забравих да й кажа да предаде поздравите ми на Роар. Но не й позвъних. Щях да го имам предвид за следващия път.

Канцеларската бутилка продължаваше да се кипри на бюрото. Но сега не ме съблазняваше и фактически ми изглеждаше доста вулгарна с лъскавия си изподраскан етикет. Завъртях плътно капачката и тикнах бутилката обратно в чекмеджето.

Огледах се наоколо с неприятно присвиване под лъжичката.

— Майната му на всичко… — изрекох на глас достатъчно силно, за да се чуя.

После напуснах „локала“, без да изгася лампата. Може би така ще ми е по-приятно да се върна тук. Все едно, че някой ме очаква. Ако изобщо се върна, разбира се. Човек Никога не знае. Особено на пешеходната пътека. Там всеки е лесна жертва.