Гюнар Столесен
Докато смъртта ни раздели (11)

11

Роар отиде да си легне. Венке извади шише евтино червено вино, от онова, което всяка година се продава с различни марки на етикета. Този път виното беше от Израел.

— Искаш ли чаша вино, преди да тръгнеш? — попита.

— Няма да ми дойде зле — отговорих. — Макар да съм с кола. Алкохолът може да ми внуши, че съм по-добър шофьор, отколкото сам се смятам.

Тя извади чашите и наля. Малки кръгли чаши без подложка. Заприличаха на сапунени мехури, пълни с кръв. Тя даде знак за мълчаливо „наздраве“ и пихме. Виното имаше вкус на есен: септември, офика, стъпкани шипки на тротоара, стари вестници в канавките, които първият есенен вятър развява насам-натам, хора, забързани към домовете си.

Устните на Венке се навлажниха и без да я подканям, тя поде:

— Бяхме толкова щастливи, Веум, Юнас и аз. През първите години. Така си ги спомням тези първи години. Времето, в което двама се откриват един за друг, нали? Когато си опиянен от любов и не забелязваш никого освен него. О, боже, колко влюбена бях!

Тя протегна ръка към паничката с фъстъци. Пръстите и бяха дълги и бели. Телевизорът отново забръмча, но изобщо не го слушахме. Звукът му утихна, а един мъж с тежко чене започна да хрипти нещо с някого.

— Беше през 1967 година, да, тогава беше. Той следваше последна година в икономическия, а аз работех в една кантора. Наел бе квартирка в Мьоленприс, мансардна, под самия покрив. Вечер лежахме на дивана му и гледахме през двата прозореца нагоре към звездите. Или съзерцавахме меките облаци на летните вечери, а уханието на парка Нюгорд и птичите песни изпълваха стаята. Всъщност имахме една стая, един диван, една маса с два стола, а в ъгъла — друга, по-малка, с котлон върху нея. Тоалетната беше от другата страна на коридора, преди да отидем там, се ослушвахме дали не е заета. После се прокрадвахме боси или по чехли. Само като си помисля за жалката обстановка, за теснотията, но… никога не сме били така щастливи, както в годините, когато живеехме там. После дойде Роар и ни стана тясно. Намерихме си жилище горе на Нюгордската височина, две стаи и кухня. Оженихме се, имам предвид след като забременях. Но не защото бяхме принудени, не… просто почувствахме, че така трябва да стане. Та ние се обичахме. Не можеше да бъде другояче. Бяхме най-щастливата двойка в света. А после… — Венке сви рамене и впери тъжен поглед пред себе си. Стискаше винената чаша с ръце, сякаш зъзнеше и имаше нужда да се сгрее. После продължи: — Бяхме млади, разбира се. През тези години всички са млади. И смятам, че това, което стана с нас, не е изключение: хората се променят по малко с всяка година. Юнас завърши института и постъпи на работа в рекламна агенция. Сравнително малка — само с петима души, пък с много работа. Връщаше се вкъщи смазан от напрежение, но и това беше чудесно време. Аз гледах невръстния Роар. Че кой друг? Напуснах работата си в кантората за няколко години. Така решихме, че ще бъде най-добре, докато детето поотрасне. И така… — Тя ме погледна сякаш с въпрос в очите. — И така… всичко… свърши.

Отбелязах:

— С браковете е почти като с динозаврите. Измират от само себе си.

Погълната от своите мисли, Венке промълви:

— Какво?

— Браковете. Те измират от само себе си, повечето.

Венке продължи:

— Не мога да кажа точно кога свърши. Не мога да взема някой стар календар, да го разлистя, да посоча определен месец или някоя дата, за да кажа, че именно в този ден е свършило всичко. Не, бракът ни по-скоро заболя, и то за доста време. Или още по-точно, сякаш настъпи неминуемото оздравяване. — Тя си наля още вино. — А понякога боледуваш дълго, нали? Както аз някога, в детството. Не се вдигах от леглото месеци наред, скучаех и се оставях да ме глезят. Бях център на всичко. Просто ме заболяваше, че отново оздравявам, разбираш ли? Да, да… И тъй, една сутрин сякаш се събудих и като го слушах как спи до мен, усещайки миризмата на пот и застояла бира, аз си помислих: какво се е случило с нас? Е, добре, Юнас бе започнал да си пийва. От време на време се връщаше късно от работа. Имал нужда да пийне една бира, казваше той. После дойдоха официалните обеди с клиенти, неделните семинари и конференции в Осло. Преминал бе в по-голяма рекламна фирма, с клиенти от цялата страна. Много, много нощи оставах сама. И така, една сутрин… аз разсъждавах: „Докато преди лежах до теб, Юнас, и в жилите ми се разпалваше огън, който ме изгаряше през целия ден, чак до вечерта, сега съм съвършено студена, а ти, щом се събудиш, не се навеждаш над мен, за да ме целунеш, а ме гледаш със студени, апатични очи и грухтиш, сякаш казваш: Пак ли ти? Кога ще се отърва от теб?“ Май доста се разбъбрих.

Пийнах от виното, за да избягна бърз отговор от моя страна:

— Ах, не, не. — Заповядайте при Веум, при добрия стар Веум. Никаква житейска история не му доскучава, нищо, че те всичките си приличат. Не се притеснявайте, говорете. Отзивчив, Веум изслушва: това му е работата.

— Толкова отдавна не съм споделяла нищо с никого. Така приятно, искам да кажа. Но нека да побъбрим и за теб. Е, Веум?

— Защо не ме наричаш Варг?

— Добре — кимна тя, наля си нова чаша вино и очите й заблестяха. — Варг, разкажи сега ти за своята жена… За бившата си жена де.

— За Беате? — свих рамене. — Какво толкова да разказвам за нея? Особено сега. Бяхме женени няколко години. Пет, за да бъда точен. Роди ни се момченце и се разделихме. Тя отново се омъжи, за преподавател. Живеят извън града, в Ютре Сандвикен. След няколко години покрай дома им ще минава автострада и те ще се озоват „на първите редове в партера“, както се казва. Или с други думи, има на какво да се надяват. Беате… тя…

Бяха минали четири години, откак се разделихме, и вече не ме болеше така, когато мислех за нея. Явно не се заблуждавах, щом можех да говоря така свободно и дори нехайно на теми, свързани с брака ми.

— Не знам точно кога разбрах, че той си има друга. Но както и да е, разбрах най-накрая. А връзката им продължавала вече няколко години. Името й е Сулвай. — Венке го произнесе с удължаване на буквата „с“, като че съскайки, което ме наведе на мисълта за някакво влечуго, за змия от рая например… Тя продължи: — На моменти сама се питам дали аз не съм била причината. Може би бракът ни вече е бил престанал да съществува, когато Юнас си е потърсил друга. Или може би обратното: бракът ни се е разрушил, защото той си е намерил друга. Ала тогава защо му трябваше да се жени първия път? Ех, вие, мъжете! — И ми хвърли искрящ от злост поглед — аз също бях на мушката й, но не се развълнувах, не ми беше за пръв път. — Все не се задоволявате с една жена. Достатъчно е да видите някоя по-засукана… и веднага започвате умилкване, флирт. Просто не сте в състояние да я подминете.

— Това обаче важи с не по-малка сила и за жените. За част от тях поне — отбелязах.

— Ала вие сте по-лоши. Бъди сигурен, че много повече са неверните мъже и нещастните съпруги, отколкото обратното.

Вдигнах рамене:

— Хубаво. Чия е тази статистика. На ЮНЕСКО?

Тя рязко побутна чашата встрани и ме посочи с пръст:

— И на всичко отгоре сте солидарни, все се защитавате! Такъв бе и Юнас. Щом чуехме подобна история, той винаги казваше: „Не можем да ги съдим ей така, всяко нещо си има две страни.“ Две страни! Нима аз някога съм мислела, нима съм си представяла, че също ще се озова в подобна ситуация! — Очите й отново станаха тъжни и тя продума сякаш на себе си: — Измамена… — Отново напълни чашата си и учудено ме погледна: — Ти не пиеш?

— Пия, но нали ще шофирам.

Венке продължи:

— Разбира се, и аз можех да си намеря друг. — Пауза. — Мъж, за когото да се оженя. — Нова пауза. — Възможности не са ми липсвали, разбира се.

На телевизионния екран един тъмнокос мъж прегръщаше яко руса жена и я изгаряше с поглед. Една врата се отвори и в стаята влезе друг мъж, несъмнено силно изненадан. Безмълвният му вик не стигна до нас от екрана.

— Ала откакто срещнах Юнас, въобще не поглеждах никого. Такава е тя… любовта. Сляпа и глуха, без шесто чувство. Любовта не гледа с десет години напред. Тя вижда само под носа си, и толкоз… — Венке стана, крачките й бяха малко несигурни. — О, ние бяхме тъй щастливи… първите години. Ей сега ще ти покажа…

Отиде до етажерката и взе един фотоалбум. Върна се, седна на страничната облегалка на стола ми, във вълнуваща близост до мен, разгърна албума и го постави в скута ми. Наклони се над мен и започна да ми обяснява.

— Виж тук!

Било е през лятото. Венке Андресен и мъжът й бяха заснети на един от безцветните плажове със зелено, окъпано в слънце море, а зад тях се виждаше тебеширенобял, прясно боядисан хотел. Телата им бяха млади и загорели от слънцето, а зъбите — бели и здрави. Смееха се като деца в Лунапарк.

— Тенерифе — каза тя. — Година 1970-а. Именно там направихме Роар. А виж тук, през септември на същата година. Сега сме на планина. Юнас взе една седмица есенен отпуск, а аз току-що се бях върнала от лекарския преглед. Колко щастливи бяхме!

Погледнах фотографията. Ако се изключеха дрехите и по-различният пейзаж, можеше да бъде и предишната снимка. Намираха се високо горе в планината, а зад тях се виждаше ниска каменна вила. Тревата грееше в есенни тонове, небето се синееше — ясно, слънчево. Косите й се развяваха от вятъра. Бяха в дебели пуловери. И се смееха, смееха.

По това време тя е имала по-светла коса, а той — въздълга и бухнала. На двете снимки Юнас носеше противослънчеви очила. Лицето му имаше правилни черти. Широкоплещест и както изглеждаше, в добра форма.

Тя продължи да прелиства албума и пред очите ми се нижеха кадри от тях — Юнас и Венке на празник — той я беше прегърнал през рамо и се усмихваше широко на фотографа; непокорен кичур коса бе паднал връз челото му. Двамата танцуват и се смеят. После Венке сама, заснета на Фльойен от своя любим мъж. Юнас сам, на 17 май^[1], пред украсена с националното знаме дървена къща в планината, пак радостно усмихнат, но подстриган по-късо.

Тя показа и детските снимки: Роар като бебе на масата за повиване, в детското креватче, на стол, все още без да може да съсредоточи погледа си в нещо определено. После пак Роар, в градина, сред разкошни цветя, в подножието на сини планини, обкръжили един тъмносин фиорд (вероятно Хардангерският). Детето протягаше ръчички към възрастна сивокоса жена и към мъж, по-млад от нея, със сресан назад тъмен перчем. Семейни снимки в същата градина, на едната от които се виждаха боядисаните в бяло стволове на дърветата, а хората се бяха строили като ученически клас. Все на различна възраст и между тях — Венке Андресен с Роар.

— Това е у дома — каза тя.

В този момент на вратата се позвъни. Тя погледна първо мен, после часовника си. Предложих й да отворя.

— Не, най-добре ще е аз… — отклони ме тя.

Останах в дневната с албум на колене. Напрегнах слух. Чувах гласа й — бърз и непонятен през затворената врата.

Продължих да разлиствам албума, снимките показваха Венке в периода, когато Юнас Андресен още не се бил появил в живота й, тя носела косата си на кок, а лицето й е било съвсем момичешко и кръгло. На една от снимките тя гледаше влюбено един младеж с руса къдрава коса, в бяла риза с разкопчана яка — сигурно е било топло. Веселяк, с открита усмивка, а формите на тялото му под ризата издаваха, че след време му е предстояло да понадебелее. На друга снимка Венке беше хванала за ръка друг младеж, тъмнокос, който стърчеше над нея с една глава и бе облечен в тъмен костюм с бяла риза и вратовръзка, а тя имаше светла пола на цветчета и бяла блузка. Гледаше към този, който е правил снимката, говореше му нещо и се смееше.

Може би Венке е трябвало да си избере някой от тези младежи вместо Юнас. Може би те са заслужавали да застанат редом с нея в живота й като живи хора, не като фотографии в пожълтял албум — хартиени късчета от миналото.

Чух външната врата да хлопва и тя да влиза в кухнята. После дойде в дневната и каза:

— Нищо особено.

Отново седна на страничната облегалка на стола ми и опря бедро в рамото ми. Затворих албума и го оставих на масата. Пресуших си чашата и рекох:

— Ще трябва да помисля за връщане у дома.

Вдигнах очи към нея. Тя ме гледаше и каза:

— Имам още вино.

Отговорих:

— Не. Мисля, че е време да…

Венке въздъхна.

— Изглеждаш толкова нажалена — казах. — Недей. Всичко ще се уреди. Утре ще ида да поговоря с този младежки ръководител. Мога и да ти се обадя, ако е удобно?

Тя кимна.

— Просто да проверя дали всичко е в ред.

Венке тъжно се усмихна, а аз станах.

Тя не помръдваше от креслото. Протегнах ръка и предпазливо я погладих по главата.

— Мъката ти отива, Венке Андресен — продумах тихо, по-скоро на себе си.

Тя вдигна лице към мен. Устните и трепереха. Наклоних се към нея и я целунах: предпазливо, лекичко, тъй както се целува малко дете. Но внезапно устните ни се сляха, полуотворени, опипващи се плахо.

Тялото й се притисна в моето. Усетих топлината му, почувствах пръстите й на гърба си, те ме галеха чак до тила. Затворих очи и сякаш потънах в сън, в трийсетсекунден сън — мечта на спящата красавица, тежък сън, приказка, в която ми се яви един образ: този на Роар, вързан в тъмната хижа. Овладях се и отворих очи. Нейните бяха още затворени. Внимателно се освободих от прегръдката й и бързо се отправих към вратата.

В антрето очарованието се разсея и Венке не се осмеляваше да ме погледне в очите, смутена като засрамено дете и като че ли готова да се крие зад вратата.

Облякох си якето и тръгнах към изхода.

— Ще се видим… Венке — казах и едва познах гласа си.

Тя кимна и едва сега ме погледна. Очите й бяха станали почти виолетови… от учудване, от страх или от нещо друго. Вече нямах чувството, че от тях ще излетят птички — те сякаш щяха да ме тласнат в тъмни подземия, в одимени кръчми, в дупки на пушачи на опиум нейде дълбоко навътре в джунглите.

Усмихнах се криво-ляво, излязох на балкона и затулих тези очи със затръшването на вратата. Спуснах се с асансьора, седнах в автомобила и потеглих по пътя си. Събудих се чак когато влизах в града.